Нелсън Демил
Обречен на мълчание (16)

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА

Бен Тайсън стоеше пред кръглия грил за барбекю, в едната ръка държеше чаша скоч, в другата — голяма вилица. Погледна надолу към единствения хамбургер. В него имаше нещо патетично, реши той, набързо го набоде на вилицата и го метна в храстите. Допи скоча си. Тишината в задния двор бе нарушена от внезапен пронизителен изстрел, който накара птиците да замлъкнат. Някъде там, на тъмната улица се чуха поредица от глухи пукащи звукове и залая куче. Няколко двора по-надолу той чуваше силна музика и смях. Четвърти юли не беше любимият му празник, но да го прекара сам бе още по-досадно. Години наред, ако си е бил у дома на този ден, отиваха с Марси и Дейвид в някой от местните клубове. Доста усилия струваше на клуба да организира един традиционен Четвърти юли с всичките му там тенти на райета сред парка, с „хот-дог“, хамбургери, балони и захарен памук. Хората седяха на верандата и пиеха бира, организираха се игри за децата, духов оркестър свиреше маршове. Единственото нещо, което липсваше, бяха речите.

Мислеше да се включи в празненствата, но реши, че няма настроение да се среща с хора, нито пък му се искаше да поставя съседите си в неудобно положение. Единственият му избор бе да се напие, да се качи на колата, която бе взел под наем, и да потегли към Саг Харбър.

Тайсън отвори задната врата и влезе в къщата. Наля си още скоч. Взе няколко книги от етажерката и ги пусна в един кашон. Възнамеряваше на сутринта да отиде в Манхатън и да се нанесе в апартамента на Пол Стайн.

Телефонът иззвъня, но той не му обърна внимание и продължи да се рови из чекмеджетата на бюрото си и да търси джобния си калкулатор. Телефонът продължаваше да звъни. Само няколко души знаеха новия му номер, а не му се щеше да разговаря с никой от тях в момента. Намери калкулатора и го пъхна в куфарчето си. Телефонът все още звънеше. Изведнъж му хрумна, че може да е Дейвид, и вдигна слушалката.

Обади се непознат женски глас:

— Господин Бенджамин Тайсън?

— Кой се обажда?

— Майор Харпър.

Той усети, че стомахът му се свива.

— Аз съм от Главната военна прокуратура — продължи гласът. — Съгласно член 31 от Наказателния кодекс на военното правосъдие съм назначена да водя разследване във връзка с някои обвинения по повод извършени престъпления в болница „Милосърдие“ в република…

— Сериозно ли говорите?

— Да, лейтенанте, абсолютно. Тайсън седна в креслото си.

— Как намерихте телефонния ми номер?

— Получих го в документите с инструктажа.

— Този номер не е регистриран.

— Не виждам какво общо има това със случая. Извинявам се, че ви се обаждам в деня на празника…

— Откъде се обаждате?

— От Вашингтон, което също е без значение, лейтенанте.

— Не желая да ме наричате лейтенант.

— Не сте ли получили заповедта за назначението ви на активна военна служба?

Тайсън се наведе напред и задраска по един лист. Очакваше обаждането, а се оказа, че не е подготвен за него. Преди няколко дни все още бе в състояние да напусне страната по законен начин. Днес вече бе офицер от армията на Съединените щати и нямаше свободата, на която се радваха повечето американски граждани. Майор Харпър каза:

— Изпратили са ми разписка за препоръчано писмо, което вие…

— Да, по дяволите, получих въпросния плик. След кратко мълчание майор Харпър продължи:

— Бих се радвала, ако разговаряте с мен с необходимото уважение, което се изисква от моето звание.

Тайсън потри очи и се облегна назад в стола си.

— Да не би да искате да ви казвам „госпожо майор“?

— Точно това е правилното обръщение към една жена офицер с по-висок чин.

Тайсън въздъхна дълбоко. Главата започваше да го боли, а стомахът му отново се присви. Той отговори с по-мек тон:

— Дадено. Предполагам, че трябва да бъда колкото се може по-учтив, госпожо майор.

Тонът й веднага омекна:

— Съжалявам, ако съм реагирала малко остро.

— Няма проблеми. С какво мога да ви бъда полезен?

— Ами, както ви казах, ще водя това неофициално разследване, за да докажа дали някои от обвиненията срещу вас, изнесени в книгата „Уей: смъртта на един град“, са основателни. Предполагам, че вече сте чели книгата.

— Заглавието й ми звучи познато.

— Щях да започна разследването си от друга посока, но после ми дойде наум, че навярно ще желаете да изложите първо вашата гледна точка.

— Има резон.

Майор Харпър продължи:

— От мен се изисква да ви разясня вашите права според член 31 от Наказателния кодекс на военното правосъдие. Имате право да не говорите и да си вземете адвокат. Длъжна съм също и да ви информирам, че в случая става дума за евентуално обвинение в… убийство.

Тайсън не отговори. Тя продължи:

— Имате право и да задавате въпроси към свидетелите, но сега-засега нямаме такива. Както вече ви казах, първо се обаждам на вас. Вижте, като офицер вие добре знаете правата си. Това, което искам да знам, е дали желаете да се срещнем.

Тайсън помисли, преди да отговори. Жената бе необикновено откровена, защото си призна, че не е предприемала нищо друго, преди да му се обади. Обикновената процедура при едно следствие в армията, припомни си той, бе да се внуши на заподозрения, че вече са налице куп свидетели против него, че има купища подписани признания и цели планини с неоспорими доказателства.

Изведнъж помисли, че има искрица надежда всичко това да се отмени на този етап. До голяма степен нещата зависеха от него и от тази непозната жена, и той го знаеше. Разбира се, съществуваха и други фактори, но заключението на предварителния офицер следовател, че не е необходимо да се завежда дело по случая, можеше да сложи край на всичко това. Тайсън се съгласи:

— Добре. Нека се срещнем.

— Искате ли дойдете във Вашингтон?

— Не особено.

— Тогава аз ще дойда в Ню Йорк. Какво ще кажете за утре?

Тайсън помисли малко и отговори:

— Добре.

— В колко ще ви бъде удобно?

— За кое място говорим, майоре?

— Ами, има няколко възможности… на летището, във форт Хамилтън…

— Не, не.

— В службата ви?

— Не мисля, че ще бъде много подходящо, освен ако не дойдете в цивилни дрехи.

— Ами, бих могла да го направя, но… не може ли да се срещнем у вас?

Той й отговори:

— Вземете експреса в девет сутринта. Което и да е такси от Лонг Айлънд може да ви докара без проблем до моя адрес. Ще бъдете тук преди единайсет.

— Добре, около единайсет у вас. И след като ще се срещаме, предполагам, се отказвате от правото си да мълчите.

— Не бих ви разкарвал да дойдете чак до Ню Йорк, за да ви кажа, че отказвам да говоря.

— Чудесно… защото съществува възможност ние да… Нямам предвид да храним фалшиви надежди, но ако просто обсъдим това, можем да помислим какво би могло да се направи. Всичко може да свърши, след като разговарям с вас и с други членове от вашия взвод, с които успеем да се свържем.

— Добре.

— Мога ли да ви запитам дали ще заведете гражданско дело срещу автора на книгата? Можете да не ми отговаряте.

— Мисля по въпроса.

— На разговора ни ще присъства ли адвокат?

— Мисля и по тоя въпрос.

— Това си е ваше право, естествено. Но като офицер и високообразован мъж сигурно няма да се нуждаете от такъв. Можете да подсигурите адвокат, който да ви е под ръка на телефона, но иначе не е необходимо да вдигате много пара. Ако ще присъства вашият адвокат, аз от своя страна ще трябва да дойда със стенограф, освен това…

— Освен това на мен ще ми е необходим касетофон и преди да се усетите, пред нас ще се изправят телевизионни камери и къщата ми ще се напълни с маса хора. Добре, без адвокат.

— Не искам да ви разубеждавам. Според Наказателния кодекс вие имате пълното право да…

— Знам добре Наказателния кодекс. Изкарах един опреснителен курс в библиотеката.

— Чудесно.

— Може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— След като аз съм лейтенант, а вие — майор, защо само мен ме викат в армията? Сега пък вие можете да не ми отговаряте. Ваше право като следовател е да не се издавате.

Последва кратко мълчание, след това майор Харпър каза:

— Вие чувствате ли се като офицер от армията на Съединените щати?

— Ни най-малко.

— Тогава ще оставим настрана разликата в званията и аз ще се съобразявам с личните ви чувства. Иначе може да се объркате.

— Това ме обърка първия път, когато ме повикаха на активна военна служба. Сега ми е все едно.

Майор Харпър мълчеше.

— Надявам се, че повиквателната ми е за кратко време — каза Тайсън.

— Аз също.

— Наистина ли? — Внезапно той попита: Пиете ли кафе? Не обичам да правя цяла каничка, ако ще пия само аз.

— Нямам нищо против кафето.

— До утре! Честит Четвърти юли! — Тайсън затвори телефона.

Облегна се назад и задиша дълбоко. Мислеше си за безплътния глас, с който току-що бе разговарял, опитвайки се да си представи лицето зад него. Гласът бе приятен, мек, почти мелодичен, с лек акцент от Средния запад. Отново помисли, че жената бе много откровена. Чак изненадващо откровена. И не защото бе особено внимателна. Това бе просто нейният стил на разпитване и за него би било добре да го запомни.

А успя да поведе в резултата не заради някаква женска почтителност или зачитане на неговите чувства. Причината бе в това, че й бе наредено да се държи така с него. Главна военна прокуратура, Пентагонът и навярно дори Белият дом се отнасяха много внимателно с него.

— Добре — каза си той на глас. — Харесва ми влиятелни хора да се отнасят внимателно с мен. — Така се бе омотал в собствените си страхове, че почти забрави, че и тях ги е страх.

Стана и си наля още един скоч. Огледа полу-опакованите кашони наоколо.

После отвори стъклената врата към двора и се загледа в тлеещите въглища в скарата. Между къщите избухваха фойерверки, а откъм парка излитаха ракети, които озаряваха източното небе. Той почти с нетърпение очакваше интервюто, което да направи съдбата му зависима единствено от него самия. Да вървят по дяволите всички адвокати! В живота му, в който липсваха предизвикателства, сега се явяваше едно.

В стомаха си Тайсън усети спазми, които отдавна бе забравил. Това бе нощта преди голямата битка на морската пехота, това бе часът преди атаката по изгрев слънце. Това бе, мислеше си той, кулминацията на един живот и началото на друг.

— Нито една битка, нито една атака никога не са се оказвали по-лоши от самото очакване за тях. Така че, да се захващам за работа — промълви той едва чуто.