Нелсън Демил
Обречен на мълчание (50)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТА

В пет и половина часа в събота сутринта, дежурният военен полицай събуди Тайсън и го отведе по долно бельо до тоалетната и кабинките с душове. Полицията му даде стандартен пакет тоалетни принадлежности. Обясни му и какви са правилата, после добави:

— Имате двайсет минути на разположение. Тайсън делеше помещението с още двама затворници, които нямаха кой знае какво да кажат, въпреки че един от тях отбеляза:

— Имаш най-големият член, който съм виждал.

Другият само спомена, че никога досега не е споделял тоалетната с офицер. Тайсън не знаеше дали човекът смята това за чест или за неудобство и реши, че ще е по-добре да не пита.

Тайсън се избръсна, взе си душ и сгъна пешкира на четири, както му беше казано, след което го остави на мивката. Помогна на другите двама затворници да изчистят тоалетната и тъкмо подсушаваше кабинката на душа, когато военният полицай се върна.

— Връщайте се обратно по килиите. Отведоха го обратно до килията му, както си беше по долно бельо. Той си сложи униформата, но остави куртката в металното шкафче на стената.

Среса си косата, като се оглеждаше в малко лъскаво метално огледало, окачено твърде ниско на стената. То не отразяваше лицето му добре, но това беше по-скоро преимущество, отколкото неудобство, помисли той.

Точно в шест часа сутринта се появи Чет Браун с кана кафе.

Браун погледна към листите хартия, които продължаваха да лежат на пода, точно където ги беше хвърлил.

— Предложението няма да важи след произнасянето на присъдата — каза той. — Затова недей да го проиграваш по този начин. — Той подаде каната през решетките.

— Задръж си я.

Браун сви рамене, отвори капачката и сам отпи от кафето. Тайсън седна на ръба на койката и си запали цигара.

— Не си мисли, че ако се отървеш с една или две години, ще можеш да ги преживееш без да се промениш, Бен — продължи Браун. — Затворът засмуква. А хората като теб не успяват да се оправят добре там.

— Кои са хората като мен?

— Могат да ти дадат от десет до двайсет години. А аз няма пак да се върна с това предложение. Защото ако ти дадат от десет до двайсет години, никой няма да има основание да се притеснява, че можеш да се явиш пред обществеността и да почнеш да създаваш проблеми.

Тайсън си изтръска цигарата в консервена кутия, пълна с вода.

— Могат да те осъдят и на смърт чрез обесване — добави Браун.

Тайсън се прозя.

— Какво толкова има да се съгласиш да правиш онова, което така и така вече правиш? — каза Браун.

— Това — отвърна Тайсън, загледан в цигарата си, — глупако, че ако аз поискам да направя нещо, то всичко е наред. Ако аз не искам, всичко пак е наред. Но ако някой се опита да ми опре пистолет до главата и да ме накара да направя нещо, то единственото, което мога да кажа, е разкарай се.

Чет Браун изглеждаше раздразнен.

— Надали си имал тези скрупули, когато си наблюдавал как хората ти покосяват монахини и бебета — саркастично вметна той.

Тайсън си пое дълбоко дъх.

— Не. Нямах ги. Затова и съм тук. Но то не означава, че трябва да се занимавам с теб сега. Махай се.

Браун понечи да каже нещо, но се отказа. Погледна към листите на земята.

— Ще си ги прибера.

Тайсън се изправи и ритна сгънатите листи по-близо до решетката.

— Отстъпи назад, убиецо — каза Браун. Тайсън се отдръпна назад.

Браун бързо клекна и грабна листите, разливайки кафето върху панталона си.

— По дяволите!

— Малко си изнервен тази сутрин, Чет. Браун попи кафето с носна кърпичка.

— Виж какво, ако всичко се нареди добре за теб — каза Браун, — може да поговорим да ти уредя някаква държавна работа. Обади ми се.

— Как да ти се обадя, Чет?

— Просто направи някакво публично изявление, което да не ми харесва. И ще ти се обадя.

— Не ме заплашвай, Чет. Това ме влудява.

— Просто се опитвам да ти помогна. Харесваш ми.

— Не знаеш къде се намират сега Дан Кели и сестра Тереза, нали? — каза Тайсън.

— Може и да знам.

Тайсън и Браун се спогледаха, после Браун каза:

— Може би много скоро ще получиш вест от тях. Но може и да не стане така. — Той се обърна и излезе през вратата в посока към кабинета на началника на ареста.

Четвърт час по-късно се появи военният полицай с поднос със закуска от бюфета и вестник. Той отвори вратата на килията, остави подноса на койката и протегна вестника на Тайсън.

— Последният излязъл снощи.

Тайсън погледна към броя на „Ню Йорк Пост“. Заглавието на първа страница, изписано с големи червени букви, гласеше „ВИНОВЕН!“

— Махнете го оттук — каза Тайсън. Военният полицай сви рамене и си тръгна с вестника.

Тайсън установи, че е гладен и изяде закуската, състояща се от бъркани яйца, бекон и кафе. Имаше и овесена каша, която упорито продължаваха да сервират на войниците в армията, макар че те си гасяха цигарите в нея.

Щеше му се да изпие още чаша кафе, но не си поиска. Радиото в кабинета на началника на ареста свиреше някаква музика, шумен рок, който би трябвало да се забрани по обществените радиоточки преди шест часа следобед. Реши, че животът в затвора не му харесва.

В килията беше студено и Тайсън си сложи куртката и връзката. Нямаше прозорец и не знаеше какво е времето навън, но след като така и така нямаше да излиза, това беше без значение.

В седем часа вратата на кабинета на началника на ареста се отвори отново и Корва мина по тесния коридор между трите килии. Охраната отвори вратата на килията, Корва влезе и военният полицай затвори и заклкочи след него.

Корва взе пластмасовия стол и го постави срещу Тайсън, който седеше на койката. Той отвори дипломатическото си куфарче и го сложи на коленете си. Тайсън забеляза, че куфарчето служеше по-добре за маса в затворнически условия, отколкото чантата, с която Корва обикновено се движеше.

— Тук сякаш се чувстваш като у дома си — отбеляза Тайсън. — Предполагам, че си посещавал много от клиентите си в затвора. Да не кажа всички.

Корва не обърна внимание на забележката му и започна направо:

— Целта ни сега е да не влезеш в затвора.

— Аз съм в затвора, Винс.

Корва извади половинлитрова бутилка уиски от куфарчето си и я хвърли на койката.

— Скрий това някъде. Нямат нищо напротив да пиеш, но не обичат да го виждат.

Тайсън сложи бутилката под възглавницата си и извади от там плоското шишенце на капитан Галахър, което вече беше празно.

— Върни това на Галахър. — Той го подхвърли към Корва, който го прибра в куфарчето.

— Имаш ли нужда от нещо друго? Марки… — попита Корва.

— Хартия за писма, сладкиши? — подигравателно се изсмя Тайсън. — Господи, Винс, точно това казвах на хората от полка ми, които попадаха в ареста.

— Е, поне няма да си тук задълго — каза хладно Корва.

— Ще идваш ли да ме виждаш в Канзас? Може да си направим свирка. Клиентите на Корва.

Неочаквано Корва се усмихна. После се разсмя.

— Клиентите на Корва. Харесва ми. Делата на Корва. Не клиентите.

За момент Тайсън го изгледа студено, после се наведе напред от койката си и каза ясно и бавно:

— Измъкни ме от тук, по дяволите.

— Работя по въпроса. — Той погледна към Тайсън и каза многозначително: — Просто за да не забравиш — ти го искаше този процес.

Известно време Тайсън не отговори, после каза:

— Никой не иска да го съдят. Но вероятно съм преценил, че се нуждая от този процес. Не знам със сигурност как се чувствах преди Спраул да каже „Откривам заседанието на съда“. Освен това, също просто за да не забравим — добави Тайсън, — някой много умен човек би успял да убеди клиента си, че военният съд не е добра идея. Умният човек щеше да прекрати това дело преди да се е стигнало толкова надалеч.

Корва сякаш преброи до десет преди да отговори.

— До не твърде отдавна тези обвинения можеха да бъдат отхвърлени, а делото прекратено. Но не мисля, че това беше много хубаво. Въпросът е, че си имаме работа с новата армия.

— Аз съм от старата армия.

— Добър аргумент. Ще го използвам. Добре… — погледът му падна на мястото, където преди бяха закачени почетните лентички на Тайсън. — Виждам, че си си махнал отличията.

— Не е много подходящо да нося Сребърната звезда, или пък виетнамския кръст за храброст и героизъм, проявен на 15 февруари 1968, нали? — кимна му Тайсън.

— Предполагам, че е така — каза Корва. — Хайде да свършим малко работа. Добре, ако си слушал внимателно, докато четяха съдебното решение, вероятно си чул полковник Муър да казва, „с две трети от гласовете“. Реалният брой на гласувалите виновен и невинен е тайна, но те са длъжни да обявят някакво приблизително съотношение. При шестчленен съдебен състав, ако бяха гласували виновен с пет гласа срещу един, Муър щеше да каже „с три четвърти болшинство“. Но сега вече знаем онова, което подозирах. Двама от членовете на съдебния състав са гласували „невинен“, което означава, че сега сред съдебните заседатели има двама души, които много упорито ще се борят за лека присъда. Разбираш ли?

Тайсън кимна.

— Така че Пиърс е ядосан и леко притеснен — продължи Корва. — И се готви да влезе в заседанието за определяне на присъдата с много силни аргументи, за да ги представи, когато му поискат предложение за подобаваща присъда. Но същевременно, вече притеснен от обстоятелствата, той дойде при мен с предложение. А именно: ако ние се откажем да седим там в продължение на седмица и да представяме обширни смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства — като например да призовем Левин и жена ти, които да свидетелстват за характера ти, да изброяваме списъка на военните ти отличия и така нататък — той ще препоръча присъда от пет години затвор. Сега, разбери, тази фаза на процеса е изклкочително важна при военния съд. Виждал съм как след представянето на смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства, много сериозни престъпления са били наказвани от съдебния състав с по-малко от година затвор. В армията е по-различно от цивилния живот, както може би вече си забелязал. Така че реалното време, което ти дават в затвора, е много по-малко, отколкото човек би могъл да очаква. Войникът може да бъде понижен в ранг, лишен от заплата, затворен в казармата и така нататък. Така че съдебният състав ще основава присъдата си не толкова на онова, което си направил, колкото на онова, което си, на общата сума от всичко, което си постигнал като човек и като офицер. Дори и на държането ти по време на процеса.

— Ами ще вземат ли под внимание и как си се държал ти?

— Да, това също — кимна Корва. — И това не е шега, Бен. Не бих могъл да се измъкна безнаказано, ако предложа театралните номера, които прилагам в гражданския съд. Има един много известен случай за капитан, който уволнил цивилния си адвокат, защото се държал не просто неприятно, но и оскърбително към съдебния състав, като ги заплашвал с граждански иск за най-различни неща. Капитанът получил максимална присъда в затвора в Канзас. Така че това е причината да не изглеждам като адвокатите по телевизията. Разбираш ли?

— Да.

— И така, какво да кажа на Пиърс?

— Какво ще кажеш на „Пиърс, върви по дяволите“?

— Добре — усмихна се Корва. — Но ще му го кажа по малко по-различен начин. Следващият въпрос. Както си забелязал, съдебният състав перифразира двете подточки. С други думи, те не са повярвали на Бранд и на Фарли, че ти лично си заповядал на хората си да убият когото и да е, нито пък че ти лично си участвал в действия, представляващи опасност за другите или довели до произволно незачитане на човешкия живот. Истински шамар в лицето на Пиърс, да не говорим, че по този начин те нарекоха Бранд полу-лъжец, като същото се отнася и за Фарли. Един от коментаторите каза снощи по късните новини, че Бранд е признат за виновен като лъжец. Така че ти си получи пировата победа, а Бранд има проблеми с общественото мнение. Но ти си зад решетките. Струваше ли си?

— Ще разберем, когато обявят присъдата — сви рамене Тайсън. — Все още не съм свършил с доктор Бранд. Имам още няколко нещица за казване… Когато застана на свидетелската скамейка, за да посоча смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства…

— По дяволите, не! Когато застанеш там, Бен, ще трябва да мислиш за себе си, а не за Бранд. Имахме възможността да поставим под съмнение показанията на Бранд. — Корва се загледа внимателно в лицето на Тайсън. — Когато заемеш свидетелското място, Бен, трябва да кажеш истината. Ще кажеш на съда кой е убивал хората, и кой не е. Ще им кажеш, че ти си убил Лари Кейн. Ще им кажеш, че войниците ти са се разбунтували, че са се развилнели, и че едва не са те убили, когато си се опитал да ги спреш — всъщност кой насочи пушка срещу теб?

— Фарли, Симкокс и Белтран.

— Както и да е — поклати глава Корва, — ще кажеш на съда, че си бил изплашен до смърт и затова си се отклонил от задължението си да доложиш за извършените криминални престъпления. Ще им кажеш и че си изпитвал известно чувство на лоялност към войниците си, въпреки че е било погрешно. И няма да им казваш, че си видял Бранд да изнасилва онова малко момиче.

Тайсън кимна.

— А… трябва ли… Искам да кажа… за Кейн… необходимо ли е?

— Абсолютно. — Корва го погледна внимателно. — Съдебният състав разбира, че онова, което са чули от Бранд и Фарли, е историята на един метеж. Те не обичат да слушат за разбунтували се войници. Това плаши офицерите. Но още по-малко им се харесва да слушат как командващият офицер е стоял там с пръст в устата и си е подсвирквал националния химн.

— Разбирам — кимна Тайсън.

— Аналите на военната история — продължи Корва, — са пълни с разкази за офицери, потушаващи бунтове, въпреки че са били многократно превъзхождани по численост, както и с разкази за офицери, загинали в опит да предотвратят бунтове, масови убийства, насилия, мародерства и каквото още си поискаш. Голяма част от офицерският кодекс се основава на тази представа за храброст и е пряк продукт на рицарския кодекс. Не са ли те учили на това?

— Пропуснал съм този час.

— Добре де, ще застанеш там и ще им кажеш, че наистина си изложил живота си на опасност, застрелял си един американски войник, защото така ти е повелявал дългът, и си бил нападнат, повален в безсъзнание и така нататък. Ще им кажеш, че си изпълнил дълга си. До момента, в който сте стигнали на безопасно място в базовия лагер и ти не си предявил обвиненията в метеж, масово убийство, подпалвачество, посягане на офицер и така нататък. Тук си се провалил. Това трябва да им кажеш.

— Ще повярват ли на нещо от всичко това?

— Ако им го кажеш, Бен, ще ти повярват — наведе се Корва над дипломатическото си куфарче. — Това е историята, която ще подреди липсващите парчета в мозайката. Същевременно това е и истината. И също както съдебните заседатели разбраха, че Бранд и Фарли лъжат, те ще разберат, че ти не лъжеш.

Тайсън дълго остана мълчалив, после каза:

— Изпитвам угризения за останалите момчета. За онези, които са дали показания под клетва, и за загиналите, чиито семейства си мислят, че са умрели като герои. И към семейството на Лари Кейн, което си мисли, че е загинал по време на бой… — Тайсън погледна към Корва. — Но е настанало време да поправим допуснатите грешки, нали?

— Да, време е. Особено ако има хора, които не са стреляли по никого. Има ли такива?

— Някои от тях вече са мъртви — кимна Тайсън. — Само Кели, аз и Бранд изобщо не натиснахме спусъка.

— Откъде знаеш, че Кели и Бранд не са стреляли? Нали не си бил там през цялото време.

— Това се разбра по-късно. Но още от самото начало предполагах, че е така. Бранд имаше много недостатъци, но не беше и…

— Какво? Убиец?

— Точно така — каза Тайсън. — Ако искаме да поправим всички грешки, защо да не можем да го направим и по отношение на Бранд?

— Виж, това е нещо, в което мисля, че няма да повярват, ако го разкажеш ти. Затова ще накарам Кели да го разкаже — добави Корва.

Тайсън стана. Корва остана седнал.

— Обади ми се подполковник Фарнли Гилмър — обясни Корва, — който е бил така добър да не закрива разследването по член 32 дори и по времетраенето на процеса, както се прави понякога. Той ми съобщи, че Даниел Кели е подал признаци на живот. И по-точно, някаква правна фирма, която заявила, че представлява Кели, е потърсила полковник Гилмър. Между другото, тази фирма, „Корнърс, Нюхауз и Ървинг“, същевременно е неофициално известна с това, че представя хората на ЦРУ. Така че изглежда, някой някъде е решил за възможно да извади Кели на бял свят за едно появяване пред широката общественост.

— Кели е решил да го направи. Вероятно е настоявал за това.

— Но не и да свидетелства в началния етап на процеса — отбеляза Корва. — Това щеше да го постави в неудобното положение да бъде принуден да лъже, ако се яви като наш свидетел, или да каже истината, ако се яви като свидетел на обвинението. Ако Пиърс изобщо го е потърсил. Сега, когато нещата са се поизяснили, той може да се яви като твой свидетел само за изясняване на смекчаващите и намаляващите вината обстоятелства. Могат да го разпитват за всичко, което каже, но мисля, че Пиърс ще бъде достатъчно благоразумен да не го прави.

— Даниел Кели… — каза Тайсън сякаш на себе си. — Господи, той щеше да разкрие всичко по това дело. Неговият разказ щеше да противоречи както на нашия, така и на този на обвинението. Той щеше да каже истината.

— Старите ветерани от пехотата в съдебния състав — кимна Корва, — ще разберат, че Кели, като твой свързочник, рядко се е отдалечавал повече от една протегната ръка разстояние от теб за повече от минута на бойното поле. Той е бил твоя сянка, твой помощник, твой съветник.

— Не знам за последното — каза Тайсън. — Но знам, че ме следваше дори когато отивах в джунглата по нужда. Спомням си само два пъти, когато сме били разделени за малко по-дълго време, единия път, когато ме повали в несвяст в болницата, и после по-късно, на Ягодовото поле, когато бегълците ни разделиха.

— Бих могъл да поискам да преразгледам цялото дело заради появата му — каза Корва. — Но не мисля, че това ще промени съдебното решение на невинен. Остава проблемът, че лъжливата версия, която сте измислили, представлява прикритие на масово убийство, и думите „стана причина за застрелването“, „опасни действия“ и така нататък, ще бъдат разбирани в смисъл на удара, който си нанесъл на доктор Монто и който е подпалил искрата на масовото убийство. — Той погледна към Тайсън. — И това наистина е така.

— Знам.

— Но ако въпреки това поискаме преразглеждане на делото, Пиърс, който сега вече знае повечето факти, би могъл да се захване за някоя друга дума в обвинителния акт.

— Не искам преразглеждане на делото, Винс. Всички сме уморени. Просто не искам да влизам в затвора. Мога да живея с присъдата „виновен“.

— Разбирам. И можеш да живееш добре, ако Кели свидетелства, че е видял Бранд да изнасилва малко момиче.

— Да — пое си дълбоко дъх Тайсън.

— А между другото, какво всъщност се случи на Ягодовото поле? Харпър смята, че Бранд не те е последвал навън под престрелката. И че не ти е оказал лекарска помощ.

— Оказа ми помощ — поклати глава Тайсън. — Оказа ми помощ със свръхдоза морфин.

— Господи!… — очите на Корва се разшириха от ужас.

— Но очевидно нито Кели, нито който и да е друг може да свидетелства за това — каза Тайсън. — Дори аз не съм сто процента сигурен. Почти съвършеното убийство.

— Не можеш да разкажеш за това в съда, Бен — кимна Корва. — Той после ще те съсипе. Съдебните заседатели може и да ти повярват, но без потвърждение… и то само разказано от нас… забрави го. Това е минало. Никога няма да си върнеш за този случай. — Той погледна към Тайсън и каза: — Страхотна команда сте имали там, лейтенанте… Насилие, убийства, заговори, отмъщение, метеж… Има ли и още нещо? Да сте крали пилета?

— Всъщност — рязко му отговори Тайсън, — те не бяха лоши момчета. Не и в началото. Лошото е, че когато човек измине толкова много километри и в съзнанието му се запечатат толкова ужасни и непристойни неща, може да се деформира. Знаеш това. Ти поне не бива да ги съдиш!

— Извинявай.

— Аз също не ги съдя твърде сурово. Дори Бранд не съдя твърде сурово. Искам да кажа, задето се опита да ме убие.

— Защото сам си мислил да го убиеш.

— Да, именно затова. — Тайсън се усмихна. — И аз минах по този път. Мога да го разбера. Виетнамското решение — някой ти създава проблеми? Притеснява те? Разстройва те? Приложи му от пет до десет куршума от М — 16. Или ако си лекар, фатална доза морфин.

Корва затвори дипломатическото си куфарче и стана.

— Ще дойда пак утре. Първо ще отида да видя какво става в църквата в десет часа. После ще дойда тук. Тогава ще можем да обсъдим смекчаващите и намаляващите вината обстоятелства.

— Не искаш ли да свършим тази работа днес следобед? Аз съм свободен.

— Днес ще прекарам целия ден с Даниел Кели и адвокатите му в кантората си в града — усмихна се Корва.

— Добре. Той ще ти хареса.

— Може би. Преди осемнайсет години. Хората се променят.

— Така ли? Не мисля.

Корва тръгна към вратата на килията. Поколеба се, после каза:

— Още нещо… Не е сигурно, но полковник Гилмър ме уведоми, че са му се обадили от Интерпол…

— Намерили са я — Тайсън пристъпи към Корва.

— Може би. И не във Франция, където я търсеха всички. В Италия. Мислят, че е същата жена. Днес ще разбера.

— Не смятам, че бих искал да я призоваваме.

— Ами… може да се окаже, че не сме и в състояние.

— Какво имаш предвид?

— Ще поговорим за това по-късно; след като се чуя с Гилмър.

— Няма причина да я призоваваме. Делото е приключило. Разполагаме с Кели за смекчаващите и намаляващите вината обстоятелства. Аз също ще свидетелствам в своя полза.

— Тя може да каже на съда, че си й спасил живота в болницата — каза Корва, почесвайки се по носа.

Тайсън не отговори.

— Бен, ако тази жена в Италия е сестра Тереза, бих искал да говоря с нея — добави Корва. — Мисля, че ако наистина е твой приятел, тя ще иска да се възползва от възможността да ти помогне. Ти си й помогнал. — За момент Корва се загледа в него, после добави: — А ако е било нещо повече от приятелство… и нещата не са свършили добре… то може би ще е по-добре да я оставим…

Тайсън се загледа в пода, после заяви:

— Тази жена беше монахиня, Винс.

— Знам.

Тайсън се почеса по брадичката.

— И никакви срещи изненада повече, разбрахме ли се?

— Да. — Той извади един плик от страничния си джоб. — Писмо от жена ти.

Тайсън го взе.

— Тя те обича дълбоко, лудо и страстно — каза Корва.

— Пощата ми ли четеш?

— Не, не. Жена ми ми каза. Тя ще остане при твоята жена за тази събота и неделя.

— А ти с кого ще прекараш уикенда?

— С Кели и доста нестандартния му адвокат. А и разговорът с тази сестра Тереза ще бъде труден. Поръчал съм преводач за всеки случай.

— Наистина ли? Не си толкова некомпетентен колкото изглеждаш. С какъв език? Гръцки?

— Не, френски.

— А защо не виетнамски?

— Първо, по-трудно се намират. И второ, последното нещо, което бих искал да видя в съдебната зала, е някой виетнамец. Разбираш ли?

— Разбрано — кимна Тайсън.

— И така, ако успея да задвижа всичко до десет часа сутринта в понеделник, ще поискам още един или два дни. — Корва си погледна часовника. — Искам си закуската. Блокирал си ми и двата почивни дни.

— Моите също са блокирани. Имах билети за театър довечера. Искам да изляза оттук, Винс. В понеделник вечерта искам да гледам футбол по телевизията у дома. В Гардън Сити.

— Ще направя всичко по силите си. Знаеш, че в армията няма пускане под гаранция. Но може да успея да уредя онова, което наричат „сваляне на обувките“. То е нещо като връщане към домашния арест, докато делото завърши окончателно след всички преразглеждания, апели и така нататък.

— Направи го. — Тайсън си спомни за Чет Браун. — Има ли някакъв начин за водене на преговори за присъдата? — попита той. — Искам да кажа, законно ли е?

Корва го погледна.

— Според военното законодателство няма такива неща като признаване на вина за по-малко престъпление или пък преговори за присъдата. И според закона стъпки в тази насока трябва да бъдат предприети по инициатива на обвиняемия или на неговия адвокат. Защо питаш? Някой говорил ли е с теб?

— Не. Просто си мислех.

— Между другото — каза Корва, — можеш да имаш и други посетители освен адвоката си.

— Не искам никакви посетители.

— Добре. Трябваше да попитам. — Корва се обърна и натисна звънеца за повикване на стената до вратата.

— Знаеш как да се оправяш по тия места — отбеляза Тайсън.

— Бил съм в затвора и преди. И един съвет във връзка с това: следвай всичките идиотски правила. Военните затвори не са мястото, където можеш да отстояваш правата си.

Дойде военен полицай с ключовете и отвори вратата на килията.

— Искам да ми разкажеш как си получил Бронзовата си звезда в ония тунели — каза Тайсън.

— Някой друг път — усмихна се Корва. Той излезе от килията и военния полицай затвори вратата. Корва се обърна и каза през решетките: — Първи взвод на рота „Алфа“ почти приключи с прогонването на злите духове. — И си тръгна заедно с военния полицай.

Тайсън остана прав посред малката килия в продължение на цяла минута, после се втренчи в плика в ръката си. Отвори го и прочете бележката вътре:

„Скъпи Бен,

Разбирам защо не искаше да ме видиш, докато все още чакаше съдебното решение, и ще те разбера, ако не искаш да те посетя и сега. Но няма да те разбера, ако още днес не ми изпратиш писмо, за да ми кажеш, че продължаваш да ме обичаш.

Дейвид ти предава, че те обича, както и аз.

Марси.

Послепис: Изглеждаше доста смел там. Майка ти казва, че е трябвало да удариш полковник Пиърс в лицето.“

Тайсън прочете отново кратката бележка и позвъни на звънеца. Когато военният полицай дойде, той поиска хартия за писма и химикалка.