Нелсън Демил
Обречен на мълчание (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Томас Бърг каза:

— Предаваме делото за разглеждане от други компетентни лица, господа. Убеден съм, че това ви харесва. — Той махна с ръка към малката, украсена с вкус стая в сградата на административния съвет, построена във викториански стил, и добави: — Все повече се доближаваме до Белия дом както във физически, така и в метафизически смисъл. — И кимна към източния прозорец, от който се виждаше административната сграда на Белия дом.

Бърг се отпусна в едно от креслата. Генерал Ван Аркън седеше на стол с кожена тапицерия близо до прозореца. Питър Тръскот, от кабинета на министъра на правосъдието, седеше настрани на едно кожено канапе. Представителите на министерствата на отбраната и армията отсъстваха. Бърг поясни:

— Ограничихме нашия избор и по този начин сведохме членовете на тази група до нас тримата.

Климатичната инсталация в стогодишната сграда не бе много в ред и стаята, която гледаше на изток, се бе напекла от сутрешното слънце. Тръскот и Бърг бяха свалили саката и разхлабили вратовръзките си. Ван Аркън си седеше с куртката, освен това тя бе закопчана чак догоре, както се изискваше по устав. На Бърг му ставаше още по-горещо само като погледнеше към него. Той си помисли, че военните са превърнали неудобството в нов вид изкуство. Върху масичката с напитките имаше табла с бутилки газирана вода, съд с лед и чаши.

Бърг преглътна:

— И така, на първата ни среща стигнахме до извода, че сме изправени пред евентуален проблем. След втората ни среща се оказва, че предсказанията на генерал Ван Аркън относно вниманието на масмедиите сякаш се сбъдват. Генерале, нямате ли и други предсказания?

Ван Аркън се наведе напред.

— Не притежавам кристална топка като гадателите, господин Бърг. Но съм в по-тясна връзка с реалния свят, отколкото хората ей там — той посочи с пръст през рамо към Белия дом.

Бърг кимна.

— Може би. — Помисли малко, после добави: — Президентът е насрочил пресконференция след три седмици. Вероятно ще се повдигне и тази тема, ако дотогава не се вземе някакво решение във връзка с тази история. Но такива неща не се нравят на пресата. Естествено президентът може да се измъкне с твърдението, че не е целесъобразно да се коментира един евентуален съдебен процес. Но ние бихме искали той да може да каже и нещо по-конкретно. — Бърг погледна поред и двамата мъже. — Трябва да го обмислим.

В стаята настъпи мълчание, а Тръскот си наля чаша газирана вода. Отсреща насред ливадата на Белия дом кацна някакъв хеликоптер и приглушеният рев на роторните перки наруши тишината в малката, огряна от слънцето стая.

Бърг се обърна към Ван Аркън:

— Още едно от вашите предсказания се сбъдна, генерале. А именно: тази седмица Държавният департамент получи официални запитвания от посланиците на Франция, Холандия, Белгия, Германия и Австралия по въпроса какви мерки са предприети, за да се разследва предявеното обвинение в масово избиване на техни невинни поданици от страна на американските военни във Виетнам и така нататък, и така нататък. — Бърг направи кратка пауза и продължи: — Щастлив съм все пак да ви съобщя, че швейцарският посланик, който, както вие знаете, представлява неофициално Ханой в нашата страна, все още не е получил такова писмо и от северен Виетнам, непряко адресирано до нас. Но навярно и то е вече някъде по пътя. Все още въпросът не е повдигнат и от Обединените нации.

Ван Аркън го прекъсна:

— Би било чисто лицемерие и наглост от страна на Ханой да се опитат да правят някаква пропаганда от това, имайки предвид какво са направили техните собствени войски при Уей.

Бърг сви рамене.

— Според мен Ханой ще настрои заинтересованите страни срещу нас. — Бърг погледна към Тръскот.

— Както и да е, генерал Ван Аркън се свърза с военния архивен център във форт Ленърд Уд и вече сме сигурни, че нито един от състава на взвода на Тайсън по времето на въпросния инцидент не е сега в редовете на армията. Затова решихме, че е най-добре да предложим на тези хора имунитет в евентуален процес срещу тях, като в замяна ще искаме те да се закълнат в показанията си. Питър Тръскот се обади:

— Значи, както и при случая с Коли, трябва да се пусне малката рибка, за да се хване голямата. Както и да е, почти е невъзможно да се призовават на активна военна служба бивши редници и сержанти. А Тайсън, бидейки бивш офицер, е лесен улов. Прав ли съм?

Ван Аркън не каза нищо, но Бърг забеляза, че не бе много доволен от направената забележка. Тръскот каза:

— Междувременно направих дискретни запитвания в местния съд на окръг Насау — окръга, в който живее Тайсън. Оказа се, че той не е завел дело срещу Пикард или срещу издателя на книгата.

— Какъв извод можем да си направим? — попита Бърг.

Тръскот сви рамене.

— Поне десетина. — Помисли за момент и продължи: — Понякога се опитвам да се поставя на мястото на Тайсън… Чудя се какво бих направил аз самият.

Бърг се усмихна.

— И аз ще помисля по този въпрос.

Тръскот също се усмихна, после каза съвсем сериозно:

— Убеден съм, че Тайсън е заел позиция на изчакване. Но и той като нас не знае какво изчаква и на какво се надява. Нещо повече, също като нас и него го е страх.

Бърг кимна бавно с глава.

— Е, това ни довежда до нашата следваща тема за обсъждане — самия господин Тайсън. Доколко надълбоко можем да навлезем в този случай, преди да се наложи да призовем господин Тайсън на служба? Господин Тръскот?

Тръскот отговори:

— Кабинетът на министъра на правосъдието смята, че можете да продължавате с неофициални срещи и разследвания както досега, докато се убедите, че в това обвинение има нещо вярно.

Бърг погледна Ван Аркън. Генералът поклати глава в знак на несъгласие.

— Точно тук от съдебна гледна точка почвата под краката ни започва да омеква.

И Тръскот, и Бърг мълчаха. Ван Аркън се аргументира:

— Трябва да сте наясно, че призоваването на господин Тайсън на действителна военна служба би го направило подвластен не само на санкциите на военния наказателен кодекс, но и на неговата защита. Както вие сам отбелязахте при първата ни среща, господин Тръскот, армията не може да призове на военен съд един цивилен. Подобно разследване от страна на моето министерство или на Криминалния следствен отдел към армията би било нарушаване на гражданските права на цивилния гражданин.

Бърг поклати глава. Очевидно Ван Аркън бе обмислил това. Очевидно бе също, че Ван Аркън играеше ролята на силен. Бърг се обърна въпросително към Тръскот.

Питър Тръскот се почеса по брадичката.

— Ами това е доста трудно… Навярно Белият дом ще нареди моето министерство или ФБР да започнат разследване, после може да предадем сведенията за това, което сме открили, на министъра на правосъдието…

Ван Аркън го прекъсна:

— Не мога да приема разкритията на едно гражданско разследване в случай като този. Господа, ако искате историята да се потули или поне да загуби част от силата си заради процесуални грешки, то тогава си вършете работата добре.

Бърг се загледа в лицето на Ван Аркън, но не каза нищо. Явно бяха стигнали до задънена улица. Неочаквано Ван Аркън се обади:

— Подозирам, че на Белия дом не му се ще да види господин Тайсън отново в униформа.

Бърг се изправи и си наля малко минерална вода.

— Според тях е късно историята да се потули.

— Вече сме стигнали и сме задминали тази точка. Прочетете вестниците.

Бърг не обърна внимание на репликата и продължи:

— А ако господин Тайсън бъде призован в армията преди още да сме събрали необходимите факти, това не би ли повлияло на съда? Според мен такова нещо би било прибързано и отвратително. Тръскот?

Тръскот отговори:

— Ами… не повече, отколкото ако се екстрадира някой заподозрян от чужда страна. В определени случаи правителството трябва да предприеме известни мерки, за да осъществи съдебната си власт. Това не бива да бъде изтълкувано като предположение — за вина.

Бърг стоеше прав и отпиваше минерална вода. Несъзнателно погледът му се насочи към прозореца и той се загледа в Белия дом. После отмести очи.

— Ако призовем Тайсън в армията, за това ще пишат всички вестници. Все още ми се ще да запазим случая в тайна. — Той се обърна към Ван Аркън: — Нека да не забравяме и чисто човешката страна на проблема. Ами ако Тайсън изкара шест месеца или една година в армията и след това се окаже, че е невинен? Не можем да си играем с един човешки живот просто защото са налице някакви необосновани обвинения. Защо не оставим човека да си живее живота, докато не намерим по-основателни причини да го призовем отново в армията? Ван Аркън отговори:

— Казах ви защо. Освен това не смятам, че господин Тайсън си живее живота. Призоваването му в армията би било дори в негова полза. Въпреки че съм военен, аз съм преди всичко човек и човешката доброжелателност съвсем не ми е чужда.

Бърг го прекъсна:

— Да намериш повиквателна в пощенската си кутия е толкова успокоително и доброжелателно, колкото и да установиш, че резултатите от медицинското ти изследване, свързано с последния ти сексуален партньор, са станали обществено достояние.

Тръскот се ухили лукаво.

Лицето на Ван Аркън, което по принцип беше доста румено, сега почервеня още повече. Той тръгна към средата на стаята, сякаш се канеше да излиза. Когато заговори, гласът му трепереше, въпреки че се опитваше да овладее вълнението си.

— Разполагаме с достатъчно информация, за да предположим, че е извършено престъпление. Разполагаме и със заподозрения извършител. Или трябва да вземем мерки, за да подведем заподозрения под съдебна отговорност, или просто трябва да спрем да се занимаваме с тоя случай. Но запомнете добре, че ако обърнем гръб на двеста предполагаеми жертви, така както очевидно е направил Тайсън по онова време, то ние сме също толкова виновни, колкото и самият той — добави заплашително Ван Аркън. — Тогава можем да бъдем почти сигурни, че ще бъдем призовани пред съда на Конгреса.

Бърг въздъхна дълбоко:

— Ще предам на президента настоящия ни разговор.

Ван Аркън все още стоеше прав.

— Защо не предложите на президента като главнокомандващ Въоръжените сили да подпише заповед за призоваването на Тайсън в армията? Това би било по-приемливо, отколкото една повиквателна, изпратена от армията.

Гласът на Бърг прозвуча доста остро:

— Генерале, много добре знаете, че президентът, не желае да прави това. Ние всички сме на мнение, че случаят засяга единствено армията. Така че нека не намесваме президента. Това е един обикновен съдебен процес за убийство и тук изобщо не става дума за международен инцидент, нали? И така, колко време ще е необходимо според вас, за да се върне Тайсън обратно в армията?

Ван Аркън си пое дълбоко дъх, сетне отговори троснато:

— Не мога да кажа. Зависи от това колко силно Тайсън ще се противопостави на заповедта за връщане в редовете на Военните сили.

— Той може да стигне чак до Върховния съд — обади се Тръскот.

Бърг се облегна назад в стола си. Чудеше се дали една дълга съдебна битка, оспорваща нечие призоваване в армията, би имала лоши последствия. Това би изместило тежестта на отговорност от изпълнителната власт и би я насочило върху съдебната, както всъщност трябваше да бъде в случая.

Тръскот сякаш четеше мислите на Бърг в момента.

— Бихме могли да се свържем с адвокатите на Тайсън или дори със самия Тайсън.

Бърг го погледна.

— Защо?

— Понякога — каза Тръскот, — директният подход е най-добър. Ако го информираме пряко или чрез адвоката му, че имаме намерение да го призовем отново в армията с цел да предприемем съдебно разследване на случая, можем да подразберем какво възнамерява да предприеме той… В отговор на нашите действия.

Бърг погледна Ван Аркън. Тръскот добави:

— Ако аз съм на мястото на адвоката на Тайсън, ще го накарам да се опита да сключи някаква сделка. В замяна на това, че няма да обжалва заповедта за назначение, бих помолил Главна военна прокуратура за… е, нещичко. — Той се обърна към Ван Аркън: — Какво бихте предложили вие в тая сделка?

— Нищо.

— Бихте му предложили един справедлив военен процес, нали?

Бърг се чудеше какви в действителност са основанията на Ван Аркън да бъде толкова настоятелен и неотстъпчив в случая. Бе се опитал да разгадае психиката и философията на генерала и на пръв поглед се оказваше, че е неподкупен моралист и защитник на закона и реда. Той самият водеше доста аскетичен живот, бе ерген и живееше във военно общежитие. Носеше се мълва, че притежавал само два цивилни костюма: един летен и един зимен, и двата сини.

— Добре, господа — изправи се Бърг, — преди да се разделим, искам да дам личното си мнение, а то е следното: До известна степен обществото се чувства виновно за постъпките на своите военни, но не изпитва подобна вина по отношение на останалите цивилни престъпници Така че ако в края на краищата призовем Бенджамин Тайсън пред военен съд, признаем го за виновен и го вкараме в затвора, ни най-малко не трябва да очакваме, че ще станем национални герои. Брадичката на Ван Аркън потрепери.

— Не ме е грижа за моята популярност в армията освен това не съм хукнал да заемам някой граждански пост.

Тръскот се изправи.

— Хайде, нека не се караме. — Той се обърна към Бърг: — В основни линии генералът е прав и вие трябва непременно да предадете това на президента. Затварянето на очите отдавна не минава безнаказано. Лично аз по-скоро бих предпочел да направя нещо не много популярно, отколкото да бъда обвинен в заговорничество.

Бърг кимна в знак на съгласие.

— Нямам предвид да си затворим очите. Предлагам само да съпоставим добрите резултати от един военен съдебен процес и вредата, която той би донесъл на цялата нация.

— Ако не разнищим — отговори Ван Аркън, — или не можем да разнищим тая история докрай, това ще означава, че цялата ни правова система се е разклатила. А аз не мога да си представя по-голяма вреда за една нация, чиито устои се коренят в закона, от тази — нейната правова система да се разклати, освен, разбира се, ако и държавните служители не са завели съдебен процес. Смятам също, че ако господин Тайсън беше сега в тази стая и беше обективен, той щеше да се съгласи с мен.

Бърг се усмихна, но усмивката му бе кисела.

— Бенджамин Тайсън се бори за живота си и няма да бъде обективен. Той ще причини големи затруднения на правителство и на страната. И аз не го обвинявам за това. — Бърг взе куфарчето си. — Всичко това ще отвори много стари рани и тези рани ще закървят наново. Тая проклета война отново ще тропне на вратите ни. Бог да ни е на помощ — Бърг се отправи към вратата. — Съвещанието се закрива.