Нелсън Демил
Обречен на мълчание (53)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА

Колата на военната полиция спря пред квартирата на Тайсън в седем и трийсет часа и сержант Ларсън му свали белезниците.

— Имате половин час, сър — каза му Ларсън. — Ще позвъним в осем часа.

— Добре.

— На задната врата на жилището ви ще има охрана, сър — добави Ларсън.

— Чудесно. — Тайсън излезе от колата и бързо прекоси пътеката към къщата. Дейвид отвори вратата преди той да стигне до нея и застана усмихнат на прага.

— Здравей, татко.

— Здравей, момчето ми.

Те си стиснаха ръцете, а после се прегърнаха. Тайсън влезе в къщата и Дейвид затвори вратата. Марси бързо слезе по стълбите, облечена в сив костюм и на високи токчета — дрехи подходящи за съдебни процеси и делови срещи. Тайсън я прегърна и те се целунаха, но и двамата почувстваха някакво отчуждение помежду си.

— Искаш ли нещо за закуска? — попита го тя.

— Не, благодаря. В ареста дават закуската много рано. Ядох яйца и овесени ядки.

Марси, Дейвид и Бен Тайсън отидоха в трапезарията и седнаха около масата, половината от която беше затрупана с книжата на Марси. През по-голямата част от следващите двайсет минути говориха за училището на Дейвид. Тайсън изпи едно кафе, Дейвид изяде две паници каша, а Марси си пийна слаб билков чай.

— Имам проблеми със стомаха — обясни тя на Тайсън. — Не спах добре.

— По-добре вече да си кажем довиждане — каза Тайсън, поглеждайки към часовника си. Той се изправи и се обърна към жена си: — Ще се видим в съда, както казват.

— Искаш ли и Дейвид да дойде? Тайсън погледна към сина си.

— Какво предпочиташ — попита го Тайсън, — да отидеш на военен съд, или на училище?

— На военен съд — слабо се усмихна Дейвид.

— Добре. Може би ще станеш адвокат от военната прокуратура, когато пораснеш.

— Поздрави Винс от мен — каза Марси на Тайсън.

— Добре. — Той взе фуражката си от дивана.

— Какво ще стане днес, Бен? — добави тя.

— Не съм сигурен — отговори той. — Знам само, че ще продължим да представяме доказателства за смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства. Може би Корва ще покани Левин да свидетелства.

— В колко часа мислиш, че ще свърши заседанието на съда? — попита тя.

— Не знам. Зависи от това колко души ще призове Корва. — Той замълча, после попита: — Ти искаш ли да свидетелстваш?

— Аз ли?

— Да. Съпругите често свидетелстват в полза на мъжете си при представяне на смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства.

— Наистина ли? Колко странно.

— Армията е едно голямо семейство — сви рамене Тайсън.

Тя се замисли за момент, после се усмихна.

— Трябва ли да им кажа истината?

— Не. Очаква се жените да излъжат.

— Добре. Разбира се, че ще го направя. Но не ми се вярва наистина да искаш да свидетелствам.

— Не искам. Не е в моя стил. Но Корва смята, че ще е добре да го направим. Знаеш какво значение отдават италианците на семейството. В италианските съдилища призовават целите фамилии — със старите баби и малките бебета, които пищят и плачат.

— Ненавиждам етническите ти изявления — намръщи се Марси.

— На Корва това изглежда му харесва. И той го прави. Какво ти пречи на теб?

Тя понечи да каже нещо, но после просто сви рамене. Тайсън кимна към книжата й и към дипломатическото куфарче на стола.

— Среща ли имаш днес следобед? Тя кимна.

— Но съм я насрочила за пет часа в центъра на града. Ако заседанието на съда свърши в четири и половина, няма да ми бъде трудно да стигна навреме.

— Ще говоря за това със съдията Спраул. Марси си пое дълбоко дъх, но нищо не каза. Тайсън си погледна часовника и в същия момент клаксонът на служебната кола изсвири два пъти.

— Ето я и лимузината ми — каза той.

Дейвид се изправи и те пак се прегърнаха. Марси го хвана за ръката и отиде с него до входната врата.

— Не знам кога отново ще те видя — каза меко тя.

— Ако дойдеш в съда в десет часа, ще ме видиш.

— Знаеш какво имам предвид.

— Утре — каза Тайсън. — Ще се опитам да уредя нещо за утре.

— Можеш ли да уредиш четирийсет и пет минути — стисна тя ръката му и намигна многозначително.

— Ще се опитам — усмихна се той.

— Знам, че би искал да бъдеш малко по-мил с мен, но се опитваш да направиш всичко по-леко за мен, като се държиш… хладно. Но това не го прави по-лесно. — Тя продължи: — Бен — смени темата тя, — показанията на Кели…

— Да?

— Нямах представа… — Тя го хвана за ръката.

— Не съм герой. Но ми е приятно, че ти мислиш така.

Клаксонът изсвири отново. Те се целунаха и Тайсън бързо излезе.

Той се върна обратно в колата на военната полиция и седна отзад до сержант Ларсън, който този път не извади белезниците.

— Към жилищата за несемейни, нали? — попита Ларсън.

— Точно така.

Тайсън се загледа през прозореца, докато колата бавно се движеше натам по кратката отсечка на пътя. Спомни си как преди извървяваше разстоянието между своята квартира и жилищата за несемейни. Нямаше право да променя пътя си, да спира или да се отклонява от него. Право напред по тясната пътечка. Намираше това за отвратително, но сега му се виждаше като някаква безбрежна свобода.

Мъгливи черни облаци се носеха по сутрешния небосклон, забързани от изток на запад и в студения въздух се носеше миризмата на дъжд. Няколко от дърветата по пътя изглеждаха по-оголени от листата си, отколкото предишния ден, а клоните им изпъкваха още по-черни и безпомощно разсъблечени на фона на правите форми на обществените сгради.

Колата спря пред жилищата за несемейни и сержант Ларсън каза:

— До девет и петнайсет, сър.

— Добре.

Тайсън слезе от колата и влезе в крайния десен вход на сградата, след което се качи до третия етаж. Почука на вратата на Корва. Тя се отвори и Корва го покани да влезе. Седнаха на масата в столовата и Тайсън си наля чаша кафе от термоса, донесен от бюфета.

— Как е Марси? — каза Корва.

— Много добре. Изпраща ти много поздрави. Корва кимна и продължи да се рови в папка с жълти листи. — А Дейвид?

— И той е добре. Всички членове на семейство Тайсън се чувстват отлично. А как е семейство Корва?

— Отлично. А затворът?

— Затворът засмуква. Сега отговарям за тоалетната — това е първият ми ръководен пост, откакто бях командир на взвод в рота „Алфа“.

Корва отсъстващо захапа датска бисквита, докато си водеше някакви бележки.

— Днес трябва да е последният ден от процеса. Тайсън кимна.

— Подполковник Левин е готов да излезе да свидетелства в твоя полза — продължи Корва.

— Не.

— Защо не?

— Остави човека на мира, Винс. Той си има достатъчно проблеми само с факта, че е подполковник от еврейски произход на средна възраст. Иска да стане полковник преди да се пенсионира.

— Тогава какво ще кажеш за Марси? — нетърпеливо попита Корва.

— Не.

— Защо не?

— Защото бих искал да си запазя достойнството, ако нямаш нищо напротив.

За момент Корва се замисли върху това, после го попита:

— А какво ще кажеш тогава за свещеника си, преподобния Саймс? Той изгаря от желание да свидетелства в твоя полза.

— Саймс изобщо винаги изгаря от желание да говори. Ще започне още от кръщенето ми.

— Тогава какво ще кажеш за…

— Не, никой. Няма да е и бившият ми ръководител от групата на бойскаутите. Нека да оставим показанията на Кели да говорят сами за себе си.

— Виж, Бен — каза Корва, като се наведе през масата, — сега, когато сам си установил, че затворът засмуква, и то без всякакво съмнение, нека се опитаме да направим наистина всичко възможно, така че да сме сигурни, че няма да се върнеш там този следобед. Тайсън кимна.

— Показанията относно твоя характер ще бъдат последното нещо, което съдебният състав ще чуе, преди да се оттеглят да гласуват присъдата — продължи Корва.

— Характерът ми няма значение. Съдебният състав разполага с фактите.

Тайсън стана и отиде до прозореца. Небето потъмняваше все повече и повече и в стъклото се разбиха няколко капки дъжд.

— Днес не си в много добро настроение — отбеляза Корва.

— Тази сутрин се събудих в затвора — поклати глава Тайсън.

— Кажи си каквото ти лежи на душата — каза Корва като се изправи и пристъпи към Тайсън.

— Всичко ме наранява дълбоко… — каза Тайсън без да се обръща. — Фарли, който изглежда толкова патетичен. Бранд, съсипан от Кели. Садовски, Скорело, Белтран, Уокър и Калейн… Сега те ще трябва да живеят не само с онова, което са извършили, но и със съзнанието, че всички го знаят и с факта, че не са застанали на свидетелската скамейка като истински мъже… Защото са попаднали под властта на някакви глупави адвокати.

Корва предпазливо сложи ръка на рамото му.

— А ако отида в затвора — продължи Тайсън, — какво трябва да каже един мъж на жена си, когато се върне вкъщи след няколко години, прекарани там? Чакат ли жените? Какво показва твоят опит?

— Бен, стига.

— Животът на Дейвид ще бъде съсипан — добави Тайсън.

— Стига! — Корва го сграбчи за раменете, с учудваща сила го завъртя към себе си и го отхвърли към стената. — Стига!

Тайсън сви комруци и погледна разярено надолу към по-дребния мъж. Корва му отвърна с разгневен поглед.

— Добре — каза най-накрая Тайсън. — Прекарах тежка нощ.

Корва отиде до масата и наля още кафе.

— Все още ли искаш да дадеш показания? — попита той.

— Да.

— Знаеш ли какво искаш да кажеш?

Тайсън кимна. Продължавайки да стои прав, Корва прелисти някакви книжа, които лежаха върху масата.

— Снощи и последното късче от източната мозайка дойде на мястото си — каза той.

Тайсън погледна към адвоката си. Корва вдигна един телекс и го погледна.

— Първоначално си помислих, че правителството я крие, така както скриха и Кели. Но трябваше да се досетя… — каза той.

— Мъртва ли е?

— Не, не е. Тя е съвсем жива и е добре. Просто църквата я е отделила от света. Казах ти, че Интерпол смята, че е в Италия и тя наистина е там. На едно място, наречено „Каза Пастор Анжеликус“. То е нещо като женски манастир, построен на един от хълмовете близо до Рим. И там тя действително е напълно откъсната от целия външен свят. Мисля, че никаква призовка не би могла да стигне до нея — добави Корва със слаба усмивка.

Тайсън запази за няколко секунди мълчание преди да попита:

— Как… Как така се е оказала там?

— Ами изглежда, че когато първите разкази за всичко това са се появили сред обществото — някъде през май или юни — някой може би във Ватикана е усетил накъде ще задуха вятъра и я е изолирал. Съмнявам се, че тя изобщо знае нещо за твоите проблеми.

— Добре — кимна Тайсън. — Предполагам, че всъщност това не е зле, не е ли така? Добре, че на този свят все още има места, където хората могат да живеят в истински мир. И така, с този въпрос е приклкочено. — Той се почеса по челото. — Благодаря на Бога, че поне на някого всичко това е било спестено.

— Може би някой ден, когато всичко свърши и тя се върне към болничната си работа, ще можеш да отидеш да я видиш.

— Не — поклати глава Тайсън. — Мисля, че както каза Кели, сега слагаме край на този случай. Всички, които излязохме от тази болница, трябваше да продължим да вървим напред — в различни посоки и никога да не поглеждаме назад, нито да се опитваме да се свържем помежду си. Никога.

— Може би си прав — отвърна Корва. — Никакви срещи повече. Въпреки че — замислено продължи той, — бих искал тя да разкаже на съда и на всички останали, че си спасил живота й. Това е нещо, което би трябвало да се знае.

— Така ли? Не се връзва, Винс. Виетнам означава загуба. Загубена война, загубена чест, загубена невинност, загубени души. Не обърквай хората с разказа за двама души, успели да намерят нещо един в друг.

— Тази сутрин си твърде циничен.

— Добре, нека тогава да кажем, че това е лична история и затова е по-добре да не я използваме за обществени цели. Така или иначе, никога не бих те оставил да я изправиш на свидетелската скамейка.

— Знам. Просто исках да я намеря заради теб.

— Благодаря ти.

— Време е да тръгваме.