Нелсън Демил
Обречен на мълчание (28)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМА

Бен Тайсън лежеше проснат на дивана в полумрака на дневната си. В малката стаичка бе задушно и горещо, той бе само по шорти. От изпотената бутилка студена бира върху ниската масичка се стичаше вода. Той седна и си пое дълбоко дъх. Три километровият крос по алеите на базата го беше изтощил.

— Твърде много пушиш, пиеш и си стар. Спомни си за изнурителната бойна подготовка в пехотата, която някога бе изкарал относително леко: четирийсет и пет километрови походи с пълно бойно снаряжение, по сто лицеви опори една след друга, катерене по скалите по високата близо двеста метра отвесната стена на един водопад по време на обучението в джунглите на Панама.

— Господи, тогава какъв здравеняк бях.

Той бавно се изправи и отиде до малкия вентилатор, монтиран на прозореца. Не знаеше каква е таксата за климатична инсталация, но и не го интересуваше, защото бе решил да живее при трудни условия, въпреки че решителността му постепенно се изпаряваше.

— Размекнал си се, Тайсън. Размекнал си се като жена.

Направи петдесет бързи подскока, после пристъпи към клякания. Докато се занимаваше с това, той огледа стаята. Беше прясно боядисана, и ако се съди по размерите, вероятно за това бяха отишли два литра и половина боя. Останалата част от приземния етаж се състоеше от малка столова и кухня. На горния етаж имаше две спални и малка баня. Всичките жилища в редицата тухлени къщи бяха напълно еднакви. До него живееха семейства с по едно-две деца.

— Тайсън — каза той на глас, — живял си без никаква представа за действителността.

Тук-там из къщата имаше евтини яворови мебели, държавна собственост, но му бяха казали, че може да си докара и свои. Опита се да си представи собствените си мебели в тази къща и реши, че ще се наложи да ги слага изправени, за да се поберат. Щеше да бъде по-доволен, ако му бяха дали едно от ергенските жилища, които наподобяваха доста хотелски стаи и бяха много по-удобни, отколкото това подобие на дом. Но някъде из коридорите на Пентагона някой слабоумен служител бе решил, че трябва да дадат на Бен и Марси шанс да живеят заедно. Много вероятно бе това решение да е било взето в стила на зоолозите, работещи в зоологическите градини, които определят къде и кога ценните екземпляри панда трябва да се съберат за разплод.

По стара армейска традиция дървения под беше лъснат до блясък, но върху него нямаше нито килими, нито мокети. На прозорците имаше щори, но не и завеси. Мебелировката на спалнята му се състоеше от пружинено легло с два матрака в метална рамка, нощно шкафче и овехтял скрин с чекмеджета. Във втората спалня имаше само едно легло, вероятно за Дейвид. Трябваше да се подпише за получените чаршафи и пешкири, явно се очакваше в крайна сметка да се обзаведе със свои собствени.

В кухнята намери готварска печка, хладилник и почти нищо друго. Нямаше машина за миене на чинии, но нямаше и чинии, така че всичко беше наред. Почуди се дали не трябва да си купи кафеварка и да покани подполковника и жена му на кафе. Парадна униформа и медали. Моля гостите да си носят чаши и лъжички.

Тайсън се изпъна и на няколко пъти вдиша и издиша дълбоко. Слънцето вече бе залязло напълно и стаята се осветяваше само от уличните лампи, които през щорите изпъстряха стаята със светли и тъмни райета. Не му бяха дали телевизор, а той не си бе направил труда да си купи радио. Примитивен американски стил. Даде си сметка колко крехък и колко встрани от средния статистически стандарт е бил предишният му живот в приказното предградие на Ню Йорк.

Това обаче не беше чак домашен арест, припомни си Тайсън. Трябваше да бъде тук само от полунощ до шест часа сутринта. Можеше да вземе метрото до Манхатън и да вечеря там с някого. Можеше дори да отскочи с колата до Гардън Сити, където да отиде в клуба си или вкъщи и да включи климатичната инсталация, да гледа телевизия, или да скочи във ваната. Но той не желаеше да прави това. Искаше да остане тук, да се поти, да се отегчава, да бъде сам, да мисли, да страда и да стане твърд и суров.

— Твърд и суров — каза той на глас.

Тайсън довърши упражненията си и отново застана пред вентилатора на прозореца. Погледът му беше привлечен от някакво движение вън на улицата и той надникна през щорите. Видя, че по тясната уличка между редицата от къщи се приближава някаква фигура: жена в светъл панталон и тъмна горна дреха. Тя носеше по нещо в двете си ръце и четеше табелките на вратите. Спря се пред неговата къща, поколеба се, след това сви по пътечката към входа. Тайсън видя на светлината на входната лампа, че това е Керън Харпър, която носи в ръцете си сгънат чадър.

Видя я как опря чадъра на вратата му, след това процепа на пощенската му кутия се отвори и през него се показа сгънат хартиен плик с типичния за армията зеленикав цвят. Тайсън бързо се приближи до входната врата, коленичи и бутна плика обратно навън. Пликът се появи отново и Тайсън отново го бутна обратно, но този път срещна известна съпротива.

— Какво правите? — тихо се обади Керън Харпър. — Махнете се оттам.

— Това някаква сметка ли е? — попита той през процепа.

— Не се правете на идиот. Вземете го.

Той хвана плика и го издърпа от процепа на пощенската кутия. Изправи се и отвори вратата, при което чадърът падна в краката му. Той погледна напред и видя, че Керън Харпър вече е стигнала до средата на пътечката, водеща към улицата. Той вдигна чадъра, забеляза, че на него има етикет на гарнизонната лавка и го хвърли в дневната. После затвори вратата и я последва, продължавайки да държи плика в ръка. Настигна я когато завиваше по улицата. Те мълчаливо продължиха да вървят рамо до рамо.

— По-добре си сложете някакви дрехи, ако възнамерявате да вървите с мен — каза най-накрая тя.

— Горещо е. Какво има в този плик?

— Като го отворите ще видите. Кога ще си поставите телефон?

— Когато реша, че има на кого да се обадя.

— Казано ви бе да си поставите телефон, за да улеснявате работата на следствието.

— Имам телефони в Гардън Сити, Саг Харбър и в апартамента, който съм наел в Манхатън. Не мисля, че мога да си позволя да плащам още един при тази заплата.

— Вярно е, че никой не може да ви нареди да сложите телефон в жилището си, но така ще бъде по-удобно за всички, включително за вас и за семейството ви.

— Ще помисля за това. Хайде да се върнем. Ще ви черпя една бира.

— Трябва да работя.

— Искам да обсъдим предложението ви да дам показания.

— Добре — каза тя, забавяйки крачките си. — Но не можем да говорим в жилището ви.

— Ще си сложа някакви дрехи и ще се поразходим. Елате да видите квартирата ми.

Тя се поколеба, после го последва по обратния път към къщата. Той я покани да влезе и запали настолната лампа до дивана. Огледа я на светло и забеляза, че е облечена с обикновена синя блуза с къс ръкав и светли панталони. Обута беше с бели маратонки.

Керън Харпър на няколко пъти погледна към него, като приковаваше поглед към очите му и внимаваше да не го отклонява надолу към почти голото му тяло.

Тайсън реши, че тя изглежда доста добре в цивилни дрехи. Забеляза и че всъщност е по-слаба, отколкото изглеждаше с униформата — имаше по-малък бюст, по-тесен ханш, и по-силни и издължени крайници.

— Не е лошо за офицер и джентълмен — каза той, показвайки стаята с широк жест. — Мисля, че й липсва огледало, за да изглежда по-просторна. Тя не отговори и го погледна малко особено.

— А, да. Страхувате се от скрити микрофони, а не от хлебарки естествено — каза той и се усмихна. — Бен Тайсън вече помъдрява. Тази сутрин докарах тук частна фирма по охрана, и те ме увериха, че помещенията са чисти. Струваше ми доста пари. Щях да съм доволен, ако бяха намерили нещо. Тогава щяхте да видите как цялата работа щеше да гръмне във вестниците.

— Вие сте предвидлив човек.

— Започвам да ставам такъв. Също така, ако имах телефон, не бих водил по него важни разговори. А ако се опасявате, че аз може да съм сложил някой скрит микрофон, за да запиша разговора си с вас или с някой друг — добави той, — имате думата ми на офицер и джентълмен, че тук няма подслушвателни устройства.

— Нямаше нужда да го казвате — отвърна му тя.

— Да бе, ние сме над тези неща. Но просто за да съм спокоен, може ли да ви претърся, за да се уверя, че вие нямате подслушвателно устройство?

— В никакъв случай — усмихна се тя.

— Само питах — сви рамене Тайсън. — Между другото, не намирате ли, че тази игра приема доста сериозен обрат? Имам предвид, че ми взеха паспорта, напълно съм убеден, че ме следят, и ми ограничиха свободата на движение.

— Това ограничение не е много затормозяващо.

— Тази къща е потискаща. Искате ли да видите и останалите помещения?

— Не. Ако се смятате за мъченик — каза тя доста хладно, — трябва малко да поразширите кръгозора си. Повечето хора никога не са имали такава къща и начин на живот, каквито имате вие. Не знам защо някой трябва да съчувства на човек, който е загубил палата си и се е преместил да живее в къщата на пазача. Половината от хората по земята биха дали мило и драго за къщата на пазача.

Тайсън не отговори. Известно време тя помълча, после каза:

— Вижте, истинският ви проблем е в това, че могат да ви обвинят в убийство. Проблемът на жизнения ви стандарт е незначителен. Бих ви посъветвала да съсредоточите вниманието си най-вече върху обвинението в убийство, а не върху битовите си удобства. — Тя замълча. — Извинете, не би трябвало да ви поучавам.

— Но пък сте права. Аз стигнах до същото заключение. Възнамерявам да прекарам тук колкото се може повече време, докато всичко това свърши. Ако в крайна сметка се окажа в затвора, преходът няма да е чак толкова болезнен. Ако се намеря вкъщи, ще целуна контейнера си за боклук. — Той се усмихна.

— Признавам, че тук наистина е дяволски горещо — усмихна му се в отговор тя.

— Искате ли бира?

— Добре.

Тайсън отиде до кухнята и се върна с две отворени бутилки бира. Подаде й едната и каза:

— Купих ги от магазина. На външен вид много приличат на Будвайзър, но не са. Обичам да пия бира направо от шишето.

— Нима?

Тайсън надигна бутилката и погълна на един дъх половината бира. Тя отпи от своята.

— Какво има в плика? — попита той.

— Само няколко формуляра, които трябва да подпишете.

— Не подписвам никакви военни формуляри.

— Чух вече за това.

— Така ли. Клюките бързо се разнасят.

— В последно време сте станали обект на внимание на твърде много хора. Внимавайте да не ви се завърти главата. Вижте, това са просто формуляри, в които се посочва мястото и времетраенето на срещите ни, и които потвърждават, че са ви били прочетени правата ви. Можете да обсъдите въпроса с адвоката си преди да ги подпишете, но бих искала да ги получа утре преди да замина.

— А ако не успея да се свържа с адвоката си?

— Ами… изпратете ми ги по пощата във Вашингтон.

— Трябва да ги включите в доклада си, така ли?

— Да.

— Онзи, който ще предавате след пет дни, нали?

— Ами… Реших, че трябва да се погрижа за това, докато съм още тук. Освен това, трябваше да ви върна и чадъра…

— Много мило от ваша страна, че сте си направила труда да прекосите цялата база, за да ми връчите тези формуляри и чадъра. Особено като се има предвид, че можехте да уредите да ми предадат всичко това в музея утре сутринта. Но наличието на такова лично отношение ми харесва.

— Да, много мило от моя страна. — Тя смени темата: — Семейството ви ще дойде ли да живее тук с вас?

— Мисля, че след като им се предоставя избор между морски курорт и това място, те ще предпочетат морския курорт — отговори Тайсън.

Тя не каза нищо, но той знаеше, че обмисля думите му.

— Не става въпрос за лоялност, безоблачни семейни отношения или оказване на някаква подкрепа — добави той. — Въпросът е чисто прагматичен. Не искам да идват тук и им го казах. Ще се виждаме през уикенда. Тя кимна.

— Тясното жилище може да предизвика излишен стрес. — допълни той. — Синът ми няма да има тук никакви приятели. Марси може да се окаже обект на натрапчиво дразнещо внимание от страна на медиите. И изобщо такива неща.

Тя кимна отново. Тайсън се изкашля.

— Разбира се, съзнавам, че те могат да се върнат в Гардън Сити, и така ще бъдем много по-близо един до друг. Но мисля, че за всички ще е по-добре, ако са по-надалеч от мен, поне за през лятото.

— Навярно е така. — Тя остави бирата си на ниската масичка и погледна часовника си. — Тук съм вече десет минути. Горе-долу толкова, колкото е допустимо да оставам на това място.

— В случай, че ни наблюдават.

— Да, в случай, че ни наблюдават. Както се оказа, те знаят, че онази вечер съм идвала в стаята ви. И съм доволна, че го вписах в доклада си. Но не бих искала пак да ми се налага да давам обяснения. — Тя тръгна към вратата.

Тайсън остави бирата си и нахлузи сандали и една тениска. Отвори вратата и те излязоха заедно от къщата.

Тръгнаха надолу по Стърлинг Драйв, откъдето се виждаше крайбрежният булевард. Тайсън плъзна погледа си по повърхността на водата. Имаше нещо безспорно магическо в светлините на пристанището и на закотвените в него кораби в лятната нощ.

— Вероятно смятате, че дойдох в жилището ви, за да ви видя. Всъщност не знам дали наистина е така. Когато приближих до къщата, видях, че не свети и си рекох, че не сте си вкъщи. И почувствах… Почувствах…

— Смесица от облекчение и разочарование.

— Да. Първо мислех да се поразходя и да се върна отново с плика и чадъра, но после… после реших просто да ви ги оставя…

— И си помислихте, че междувременно аз може да съм отишъл да ви търся в хотела за гости и да се разминем.

Тя кимна.

— Защо ли не се чувствам като глупачка?

— Защото знаете, че аз не намирам това за глупаво. — Той спря, но не се обърна към нея. Вместо това устреми поглед към хоризонта, където черната шир на океана се сливаше с черното небе. — Обстоятелствата, при които се срещнахме, бяха напрегнати и наситени с емоции, следователно имаме основание да очакваме една от двете възможни интензивни и емоционални реакции: омраза, или… Отблъскване и привличане може би са по-подходящи думи.

— Знам. Чудя се дали ако се бяхме срещнали при нормални обстоятелства, щях изобщо да ви обърна някакво внимание.

— Ако ви бях срещнал при нормални обстоятелства — усмихна се Тайсън, — определено щях да ви обърна внимание.

Тя отново тръгна да върви и той я последва.

— Хайде да говорим за нещо друго — каза тя. — Исках да ви дам някои напътствия относно показанията, които бихте могли да включите в доклада ми.

— Дадох ви показания, които можете да ползвате, още при първата ни среща — отговори той. — Какъв е смисълът сега да давам още някакви показания?

— Вижте, в първите си показания вие ми казахте, че сте провеждали бойни действия срещу въоръжен противник. И до един определен момент всичко беше чудесно. Но сега трябва преди всичко да отречете категорично обвиненията, които отправят срещу вас Бранд и Фарли. Разберете, тези двама свидетели са всичко, с което правителството разполага срещу вас. Това, което Пикард може да разкаже от разговора си със сестра Тереза, е косвена информация и затова не може да се приеме като доказателство в съда. Освен това няма никакви уличаващи документи и веществени доказателства срещу вас. Затова делото, с което разполага армията, ако изобщо съществува такова, се върти около Бранд и в по-малка степен около Фарли.

Тайсън кимна. И сам беше стигнал до същото заключение.

— Затова трябва директно да опровергая техните показания?

— Да. Или да докажете, че те лъжат, или че имате основание да смятате, че двамата не са безпристрастни свидетели в полза на обвинението. С други думи, трябва да разклатите достоверността на показанията им, като разкриете, че е възможно между вас да е съществувала омраза. Или, както казва закона, трябва да дискредитирате свидетелите.

— Много мило от ваша страна, че ми го напомнихте.

— Всеки адвокат би ви казал същото. Но фактът, че получавате тази информация от мен, трябва да ви подскаже, че ако успеете да дискредитирате Бранд, а той е ключът към всичко, аармията ще трябва да прекрати разследването.

Тайсън кимна.

— Можете ли да дискредитирате Бранд?

— В известен смисъл може би да. Но това, разбира се, би означавало да разкажа за онова, което той правеше там. Не за живота му след това, защото всичко, което знам за него, е от прочетеното във вестниците, а според тях той е чудесен лекар, радващ се на шестнайсетгодишен брак, от който има син, връстник на моя, и дъщеря. Но защо да разказвам нещо, което се е случило преди близо две десетилетия? Толкова ли е важно да спася собствената си кожа?

— Надявам се.

— Но това противоречи на всичко, в което вярвам, а аз вярвам, че трябва да забравим миналото. Ако искам да ме съдят според онова как съм живял след Виетнам, какво основание бих имал да измъкна нещо от забравата на миналото и да го хвърля в лицето на Браун?

— Той обаче го стори.

— Негов проблем. Не искам да го превръщам и в мой.

— Подполковник Левин беше прав — поклати глава тя.

Тайсън я погледна косо.

— Не че нямам чувство за самосъхранение — каза той. — Напротив, имам. Но всички съвети, които получих досега, някак си противоречаха на разбиранията ми. А аз съм човекът, който ще трябва да живее с Бен Тайсън, след като всичко това свърши. Ще се опитам да се преборя, но не чрез измама, компромиси и опетняване на други хора. Искам да получа справедлива присъда, дори ако тя е „виновен“.

— Действайте както намерите за редно — кимна тя. — Но имайки предвид събраните от мен факти и това, че вие не възнамерявате да дадете показания, опровергаващи показанията на Бранд, надявам се разбирате, че нямам друг избор, освен да препоръчам на армията да ви предяви обвинение.

— Няма да го приема лично.

Тя се отклони от пътеката, спря на тревистия склон и се загледа в колите, минаващи по крайбрежния булевард, с ръце, пъхнати в джобовете на бежовия й панталон.

— Нима имам друг избор? — тихо промълви тя, сякаш на себе си.

Тайсън застана малко настрани от нея и я погледна. Откъм сушата се надигна лек ветрец и развя косата й. Той си помисли, че тя изглежда много естествена на открито, в хармония с природните стихии.

— Защо не вярвате на Садовски и на Скорело? — попита той. — Нима ги смятате за безочливи лъжци? И аз ли съм лъжец?

— Не — тя обърна главата си към него. — Но на практика хората вярват повече на обвиненията в закононарушение, отколкото на отричането на закононарушенията.

— Защо?

— Много просто. Логично е. Стивън Бранд е уважаван лекар…

— Ясно. Разбирам какво искате да кажете. — Той погледна наляво. На около сто и петдесет километра оттам се намираше Саг Харбър, и Тайсън изпита известна злост и огорчение, че сега не е заедно с жена си и сина си на задната тераса на лятната вила. Но същевременно почувства, че ако може да бъде с тях в Деня на благодарността, това ще е по-хубаво и по-истинско. — Деветдесет дни, така ли? — попита той.

— Да, такъв е законът.

— Ще може ли армията да подготви всичко това за деветдесет дни?

— Могат да приключат въпроса и за една седмица, ако решат да не ви предявят обвинение. Но ако решат да продължат разследването, всичко, което остава да се направи по делото, е да се издирят останалите свидетели и да се определи дали ще са свидетели на защитата или на обвинението.

— Успяхте ли да откриете някой от тях?

— Оставила съм ви справка за това в плика.

— И какво се казва в тази справка?

— Бихте могъл да го чуете по новините тази вечер. Утре ще бъде във вестниците — тя го погледна. — Харълд Симкокс е загинал при автомобилна злополука. Близо до дома му в Медисън, Уисконсин. Колата му се разбила в перилата на един мост при много висока скорост. В кръвта му е имало високо алкохолно съдържание.

Известно време Тайсън съзерцава проблясващата повърхност на водата, за да извика в съзнанието си образа на Симкокс, и с учудване установи, че не може. Не му помогна дори скорошното преглеждане на албума със снимките от войната. Симкокс винаги или го нямаше на снимките, или бе обърнал главата си назад, или криеше лицето си под гротесков маскировъчен шлем, или пък бе потънал в дълбоката сянка на любимата си огромна австралийска сламена шапка. Харълд Симкокс. Тайсън изпита неприятно усещане, но същевременно сякаш го осени и някакво свръхестествено прозрение.

— Злополука? — попита той Керън Харпър.

— Не знам. Бил е разведен, без работа, алкохолик и доста саможив, доколкото ми казаха — отвърна тя. — Не е оставил никакво писмо.

— Е, понякога човек просто няма какво да каже.

„А понякога, помисли си той, човек има твърде много за казване, но е по-добре да го остави за себе си. Харълд Симкокс — Вероятно самоубийство, отсъди той. Муди — умрял от рак“. Спомни си за походите сред дърветата с оголени клони. Това беше война и тя никога нямаше да престане да убива и осакатява. Следващата жертва щеше да бъде Ричард Фарли.

— Не съм суеверен — бавно каза той, — но армията има своите прокълнати бойни единици, така както във флота има прокълнати кораби. Винаги съм имал усещането, че съдбата не е благосклонна към Седма кавалерия. И Литъл Биг Хорн не е бил единственият й лош ден. — Той си пое дълбоко въздух. — Е, може би не става дума за проклятие или съдба, а за духа на бойните единици. Въпрос на традиция, както би рекъл подполковник Левин.

Тя не отговори и те останаха да стоят в мълчание. Вятърът се усили и над остров Стейтън проблесна ярка светкавица. След известно време тя се обърна и пое по пътя, по който бяха дошли. Тайсън я последва. Тя стигна до една пейка в парка и седна. Тайсън седна в другия край на пейката.

— Ходихте ли до мемориала? — попита той. Тя кимна. Той почака, после каза:

— Човек постоянно отлага ходенето на такива паметници. Поне с мен е така.

— Да, аз също. Защото е гробница. Но когато видях стената с всичките тези имена, изписани върху нея, започнах да разбирам нещата по-добре. Постоянно си мислех, че всеки един от хората там не е умрял сам, а е загинал по време на сражение сред приятелите си, и тези приятели са имали възможността да отмъстят за мъртвите. Толкова е различно от смъртта на хората в цивилния живот. И си помислих, че V-образната форма на стената, която би могла да символизира Виетнам, може да означава и вендета — отмъщение. Помислих си, че войната, схващана като някакъв абстрактен тактически план, в крайна сметка се води от реални хора, приемащи я като нещо лично. Опитах се да използвам този начин на мислене, за да разбера какво се е случило в болница „Милосърдие“. Тайсън не отговори.

— Е — след известно време продължи тя, — нека сега се върнем към свидетелите. Ако изключим възможността за нови смъртни случаи, разполагаме с поне четирима свидетели, които могат да вземат участие в евентуални правни процедури. Ще има двама свидетели на обвинението — Бранд и Фарли — и двама свидетели на защитата — Садовски и Скорело. Рано или късно ще издирим и Луис Калейн, Ернандо Белтран и Лий Уокър. Възможно е никога да не открием Дан Кели и Майкъл Де Тонг. Накрая, остава и сестра Тереза.

Погледът му се плъзна по дължината на плажа и се спря върху нея.

— Никакъв успех нямаме с нея — каза тя. — Започвам да се чудя защо още не се е обадила.

— А аз се чудя дали изобщо някога е съществувала — отзова се Тайсън. — Всичко това изглежда някак си крайно нереално. Не мога да повярвам, че се случва, затова не мога и да го взема насериозно. Твърде много прилича на първото ми сражение. Толкова нереално — някакви си хора стреляха по мен, с истински патрони. И знаете ли какво направих? Разсмях се. Беше твърде абсурдно, като във военен филм. И ето че сега, близо две десетилетия по-късно, хората искат да възкресят спомените за нещо, което не исках да повярвам, че е истина дори в момента, когато се случваше. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Да. Чувала съм го и преди, включително и за смеха по време на сражение. — Тя погледна встрани и каза: — Това ми припомня, че армията иска да се явите на преглед пред комисия психиатри, и то в най-скоро време. Такава е стандартна процедура при разследване по обвинение в убийство.

— Така ли? Какво ли говори това за нас като нация? Започвам да се чудя защо не ме изправят и пред комисия свещеници, за да проверят моралните ми устои. Ако те са разклатени, ще се окаже, че имам нужда от религиозни и етически напътствия, а не от военен съд.

— Не звучи чак толкова абсурдно, колкото изглежда — усмихна се тя. — Въпреки всичко, ще бъдете подложен на много подробен психиатричен преглед. Предполагам, че всичко това страшно ви възмущава — имам предвид факта, че непрекъснато ви нареждат какво да направите.

— Меко казано. Бях възмутен, когато ме накараха да мина на медицински преглед, когато ме снимаха за личната ми карта, когато ми зачислиха жилище в базата, когато ми казаха да се подстрижа, когато ми нареждаха каква униформа да си сложа за деня и т.н. и т.н.

— Вие сте цивилен до мозъка на костите си — каза Керън Харпър. — Но ще си припомните и ще свикнете с военните порядки.

— Точно от това се страхувам. Не искам да свиквам. Искам да запазя самоличността и индивидуалността си.

— В армията понякога се налага човек да се подчинява на заповеди. Не се ядосвайте и не се дразнете. Или поне не го показвайте. Не води до нищо добро.

— Права сте — кимна той. — Не искам да мразя армията, нито страната си, нито когото и да е с отношение към това разследване. И не вярвам, че наоколо витаят зли духове, които ме преследват, за да ме разпънат на кръст. Става дума просто за бюрократи, които си вършат работата, като дословно следват предписанията на закона. А фактът, че може да има много виновни, но само един е подведен под отговорност, не би следвало да ме кара да поставям под съмнение мъдростта на закона.

— Вие сте ядосан.

— Както и да е, единственият начин да се пребориш с правната система е с помощта на адвокати. Затова се вслушах в съвета ви да си намеря добър адвокат, и се обадих на един, когото ми препоръчаха. Той ми звънна днес следобед, когато се върнах в музея.

— Наехте ли го? — попита тя.

— Вероятно ще го наема. Изглежда доста добър. Имам уговорена среща с него утре сутринта. Но имам и група деца от летните курсове, които ще дойдат на обиколка в музея. Какво ще ме посъветвате да направя?

— Идете да се срещнете с адвоката — усмихна се тя. — Между другото, какво стана вчера? Чакаха ли ви пенсионерите?

— О, да. Единственото, с което те разполагат в излишък, е време. Задаваха ми неудобни въпроси за вас. Искаха да знаят какви са всъщност намеренията ми.

Тя отново се усмихна, но не отговори.

— Съобщете ми, ако наемете този адвокат — каза тя, — за да мога да впиша името и адреса му в доклада си.

— Мога да ви кажа името му още сега. Винсънт Корва.

— Да, знам го — бавно кимна тя. — Упълномощен е от военната прокуратура да се явява като защитник на военни съдебни процеси.

— Така каза и той. А добър ли е?

— Не съм човекът, който би могъл да прецени това. Но веднъж го видях на военен процес във форт Джаксън.

— Кой спечели?

— Аармията… Беше труден случай. Един капитан го обвиняваха в непредумишлено убийство. Заварил жена си с любовника й в леглото.

— А! Звучи интересно. Разкажете ми за това. Тя сви рамене.

— Ами… Една вечер капитанът бил дежурен и докато карал джипа си, обикаляйки постовете на караула, се отклонил от обичайния си маршрут и минал покрай своето жилище. Предполагам, че е подозирал нещо. Както и да е, сварил жена си и един млад лейтенант… заедно… направо на местопрестъплението… Извадил пистолета си четирийсет и пети калибър, стрелял и убил любовника.

Тайсън се наведе към нея, показвайки повече интерес към случая, отколкото всъщност изпитваше.

— На какво разстояние от жертвата се е намирал, когато е стрелял? Колко са били изстрелите? Кого се е опитвал да убие?

Тя отново се усмихна и той забеляза, че явно я забавлява.

— Смешно е, че ме питате за това — отвърна му тя. — В заключителната си реч Корва каза нещо такова: „всеки войник, който може да уцели подвижна мишена с пистолет четирийсет и пети калибър с един изстрел от разстояние осем метра, без да нарани лицето, намиращо се непосредствено отдолу под движещата се мишена, трябва да бъде поздравен за добрата си стрелба, независимо дали е в състояние да упражни същия контрол и над емоциите си…“ Беше абсурдно, и някак си тъпо изявление, но виждате ли, свърши работа.

— Съдът го е намерил за забавно?

— Да. Разсмяха се. Корва целеше да пробуди мъжките инстинкти на офицерите от съдебния състав.

— А каква присъда дадоха на обвиняемия?

— Дадоха му от една до десет… за непредумишлено убийство. Но го изненадаха с още две години за напускане на поста и отклоняване от служебните задължения.

— Типично за армията — отбеляза Тайсън. — Щеше да има още повече неприятности, ако пистолетът му беше засякъл, защото не е бил добре почистен.

Керън Харпър протегна напред крака и се облегна на пейката.

— Преувеличавате. Но очевидно искате да кажете, че военните и гражданските съдилища отдават различно значение и тежест на някои престъпления. Нещо, което вие с господин Корва никога не трябва да забравяте. И съм сигурна, че и двамата непрекъснато ще го имате предвид. Във всеки случай, доколкото разбирам, той е добър, въпреки че равносметката от делата му не е чак толкова добра. Той взима главно безнадеждни случаи. — Тя погледна към океана. — Идва буря. Забелязвате ли?

Тайсън отклони очи от нея и погледна към океана. Видя белите гребени, появили се върху тъмносинята повърхност на откритото море, и помръкналите звезди в далечната част на небосклона, което означаваше, че там вече вали.

— По-добре да се прибирам — каза тя и стана. — Трябва да работя.

Той също се изправи и двамата тръгнаха да вървят. Започнаха да падат първите капки дъжд и от горещия асфалт се заиздига пара.

— Пак ще ви дам назаем чадъра си, ако обещаете този път да не го загубите.

— Ами… — Тя ускори крачка. Дъждът се усили. Пред тях се виждаха светлините на офицерските жилища. Хотелът за гости беше четиристотин метра по-нататък. — Добре — каза тя и се забърза към жилището му. Дъждът продължи да се усилва. И двамата започнаха да тичат.

Стигнаха до къщата му напълно прогизнали. Тайсън не беше заключил вратата, затова я блъсна и тя се отвори. Останали без дъх, те бързо се вмъкнаха вътре. Тайсън избърса дъждовната вода, стичаща се по очите и по бузите му.

— Ще ви дам кърпа да се избършете — каза той.

— Стига да е възможно.

— Разбира се, имам три армейски кърпи. Искате ли да останете, докато дъждът престане?

— Не. Ще взема само чадъра.

— Мога да ви откарам до хотела за гости.

— Ще се прибера пеша.

— Една бира?

— Не, благодаря. Само пешкир.

Той я погледна. Дъждът се стичаше по лицето й, Тайсън протегна ръка и изтри с пръсти водата от веждите и скулите й. Погледите им се срещнаха. Той сложи ръце на раменете и. Тя стоеше напълно неподвижно, после постави колебливо дясната си ръка върху неговата. Тайсън имаше чувството, че чува как бие сърцето му, и видя как вената на шията й пулсира. Усети как и неговите, и нейните ръце се разтрепериха. Привлече я по-близо до себе си.

Скърцането на нечии стъпки по стълбите наруши тишината и те се отдръпнаха един от друг. Иззад ъгъла на долния етаж се появи Марси.

— Здравейте. Стори ми се, че чух гласове.

— Марси, искам да ти представя майор Керън Харпър — каза Тайсън.