Нелсън Демил
Обречен на мълчание (18)

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА

Бенджамин Тайсън се разхождаше спокойно из Парка на Конституцията. Бе започнало да се смрачава, въздухът бе влажен и не духаше никакъв вятър, а той усещаше как потта се стича под бялата му риза надолу и лепне по поплиновите му панталони.

Наоколо имаше доста хора: някои пускаха хвърчила, други лежаха върху одеяла по земята, трети просто се разхождаха или слушаха музика. От лявата страна на Тайсън бе дорийският Партенон на мемориала на Линкълн, а от дясната — дългият шадраван, спускащ се право на изток към масивния обелиск на паметника на Джордж Вашингтон. Залязващото слънце хвърляше мека светлина над парка, над шадравана и над сградите наоколо. В северния край на парка, отвъд Булеварда на Конституцията, се виждаше една редица внушителни, грандиозни сгради, които Тайсън бе виждал на снимки, но не можеше да се сети какви са. Не познаваше много добре Вашингтон, но дори някой странник, идващ в града случайно, ще усети, че това е една величествена столица, място, в което е съсредоточена властта, един нов Рим.

Мястото не бе нищо повече от една черна резка в земята, абсолютен контраст на величествения бял мрамор и варовик, характерни за този монументален град. То се врязваше в един плавно издигащ се тревист хълм и историците се оплакваха, че е анти-героично и почти невидимо. И въпреки това се забелязваше много лесно, така както и двата паметника на президентите, които се издигаха в двата му края, защото то се намираше там, където се тълпяха всички хора.

Тайсън вървеше бавно и колкото повече се доближаваше, толкова повече паркът утихваше, сякаш бе защитена зона — място, където всеки знае, че не се пускат хвърчила, нито пък се слуша музика.

Атмосферата около черния мемориал наподобяваше тази около дом за покойници — тиха и мрачна. Паметникът бе една огромна надгробна плоча с изваяни върху нея букви.

Въпреки че и преди бе идвал във Вашингтон по работа, никога не бе посещавал това място. И все пак му се струваше, че го познава, след като толкова години го бе виждал в медиите. И въпреки това, докато се приближаваше, той установи, че нито една снимка не е в състояние да улови същността на този внушителен по размерите си каменен блок, нито един документален филм не може да предаде внушението на неговото тихо присъствие. За разлика от други свети места в памет на мъртвите, това тук бе паметник, до който хората могат да се докоснат и чието присъствие може да се усети съвсем осезателно. Хората прокарваха пръсти по издълбаните имена, четяха ги, сочеха ги, записваха ги върху всякакви листчета, които им се намираха под ръка.

Тайсън се спря на около три метра от черната гранитна стена. На стръмната полянка отвъд и около стената стояха на пост шестима човека. Изглеждаха така, сякаш бяха неизменна част от гледката: войници, замръзнали във времето при върховете на черните ръбове, застанали рисковано близко до пропастта. Стори му се, че са млади момчета, но то бе поради факта, че той винаги свързваше почетния караул с млади момчета. Когато се вгледа по-внимателно във фигурите, видя, че това бяха мъже почти на средна възраст, т.е. почти колкото него.

Доближи до стената и застана на павираната алея пред нея. Наоколо се виждаха други мъже, които бяха облекли едни или други части от военни униформи. Един инвалид седеше в инвалидна количка, двама мъже се движеха с бастуни. Имаше и такива, които бяха облечени хубаво и по нищо не личеше да са ранявани някога, но необяснимо защо техният вид по някакъв начин издаваше, че те също са ветерани. В тези лица Тайсън видя нещо, което не бе виждал вече почти цели двайсет години — онзи вторачен поглед, сякаш си се загледал в отвъдното. Чувстваше се така, сякаш се намира сред духове и можеше да се закълне, че миришат на джунглата и бяха опръскани с азиатска кал. Неочаквано го обзе неописуем страх, че може да срещне някое познато лице. Прииска му се да се обърне и моментално да си тръгне, преди черните протегнати ръце на стената да са го сграбчили в прегръдката си. Той си пое дълбоко дъх, обърна се и се оказа лице в лице с бронзовите статуи на тримата войници в униформи за действия в джунглата. И тримата сякаш бяха в някакво състояние на транс. Въпреки че това не бе впереният в отвъдното поглед, а някакъв странен безжизнен поглед, сякаш скулпторът съзнателно се бе опитал да извае три призрака.

Той отново се обърна към стената и се зачете в имената, изписани върху висок каменен блок близо до върха: Джеймс Б. Алигзандър, Робърт Д. Бец, Джак У. Клайн, Дейвид Дж. У. Уайлдър, Лорънс У. Гордън. Нямаше чинове, забеляза той, не бяха означени и военните части, нито пък нещо, което да покаже дали са били от сухопътните войски, от морската пехота, от флотата, от въздушните сили или от бреговата охрана. Нямаше ги имената на родните им градове, не пишеше на колко години са били, нямаше никаква информация от този род. Само имена, подредени хронологично по реда на годината, в която са били убити, започвайки от 1959 — а до последната 1975 — а. А така и трябваше да бъде, помисли си той, само имена. Майките, бащите, съпругите, децата, братята и сестрите знаеха всичко, което трябваше да се знае за тези имена.

Между каменните блокове и в основата на паметника Тайсън видя закрепени цветя, а до стената бяха изправени снимки. Тук-там имаше и по-внушителни купчинки цветя. От дясната му страна, върху черния бордюр, опасващ основата на стената, имаше бейзболна ръкавица.

— Да ви помогна ли да намерите някое име?

Тайсън се обърна наляво. До него стоеше някакво момиче на около шестнайсет години, облечено с дънки и тениска. Имаше красиви очи и загорял тен, но иначе бе съвсем обикновено. В ръцете си държеше тефтерче и молив.

— Извинете, какво казахте? — попита я той.

— Мога да ви помогна да откриете името, което търсите.

— А… добре… Браудър. Рой Браудър.

Момичето отговори:

— Това е доста популярно име. Знаете ли второто име? Евентуално датата на смъртта?

— Датата е 21 февруари 1968 година.

— Ясно. Ей сега ще се върна. — Тя се забърза към източния край на стената и Тайсън я видя да се приближава до жена със зелена униформа на Службата по национални паркове. Жената държеше дебел справочник с имената на убитите и правеше справки за онези, които желаеха. Стана му ясно, че момичето бе нещо като свръзка на свободна практика, осъществяваща връзката между претоварената с работа държавна служителка и посетителите.

Той отново се обърна към лъскавата стена и се взря отвъд белите издълбани букви в тъмния огледален камък. Гранитът имаше способността да отразява, помисли си той, в смисъл, че отразяваше образите на живите, а живите мислеха за мъртвите. Ако това е бил замисълът на целия проект, то той е реализиран чудесно в този паметник.

Някаква привлекателна жена, няколко години по-млада от него, застана върху тревата между стената и алеята. Тя докосна с пръсти някакво име и Тайсън се загледа в отражението й. Видя, че устните й се свиха в целувка, а сетне сякаш върху тях се появи замечтана усмивка. Тя премигна и се обърна.

Тайсън я проследи с поглед и видя, че отмина с някакъв мъж надолу по алеята. Стори му се, че мъжът се чувстваше някак неловко.

— Господине?

Тайсън се обърна и видя момичето до себе си.

— Плоча 36 — Е, ред 95. Ей там — и тя му посочи с пръст към стената.

— Благодаря…

Момичето му подаде някаква брошурка в зелено и бяло.

— Това ще ви помогне да намерите и други имена, ако знаете приблизително датите, на които са загинали въпросните войници. Ако желаете да направите дарение за фонда на мемориала…

— Разбира се. — Той извади портфейла си и й подаде една петдоларова банкнота.

— Благодаря ви. — Тя се колебаеше. — Бих искала да разбера… искам да кажа, кого търсите… приятел или роднина…?

— Приятел.

— Вие били ли сте там?

— Да.

Тя кимна.

— Баща ми е бил убит през 1967 — а. Преди да се родя аз. Бил е подофицер на редовна служба в армията. Плоча 22 — Е. Ред 91. Патрик Дъган.

Тайсън не можеше да разбере дали тя го питаше дали не го е познавал.

— Съжалявам.

— За мен темата не е болезнена. Само ми става тъжно.

Той кимна. На нея като че ли не й се тръгваше и на Тайсън му дойде на ум, че това момиче, което имаше доста обикновен вид, е много самотно. Установи, че му е любопитно да научи как живее едно дете на един покоен ветеран от войната. Дали майка й се е омъжила отново? Тя тук ли живее — във Вашингтон? Дали Министерството на отбраната се е погрижило за тях след смъртта на баща й? Или пък само им го е отнело, оставяйки ги да живеят от социални помощи, както бе чел някъде? Но той знаеше, че няма да й зададе нито един от тези въпроси.

Отново погледна към огряната от слънцето стена. Огромните монументи в памет на загиналите, замислени и построени от парламентаристите, се появиха много преди да се отпуснат обезщетения за убитите войници и военни помощи на техните вдовици. А в заседателните зали се вдигаха тостове в памет на изчезналите. Но на оцелелите в тая война, мислеше си той, не се отдаваше почти никаква чест и поддръжка. Ако трябваше да проектира един единствен паметник за всички войни, то той би представлявал фигура на жена, вперила онзи безизразен поглед в отвъдното.

Момичето проследи погледа му и го попита:

— Харесва ли ви? Стената, имам предвид. Той отново кимна.

— Много хора не я харесват. Е, има и такива, които идват тук с нагласата, че няма да им хареса. Но по някакъв начин тя ги впечатлява. Чували ли сте за това?

— Да. Чувал съм.

— Според майка ми е трябвало да издигнат петдесет и седем хиляди надгробни плочи в западния край на Капитолия.

— Да, и в средата да поставят моята статуя на жената.

Момичето не реагира на неговата реплика и продължи да си говори:

— Те трябва да ги виждат всеки ден. Ония от Конгреса. Трябвало е да го направят още по време на войната. Тогава всяка седмица са щели да издигат нови надгробни плочи. Не е ли така?

— Има смисъл.

Момичето се усмихна. Двамата замълчаха за момент, после Тайсън я запита:

— Знаете ли кой съм аз?

Момичето го погледна и поклати отрицателно глава.

— Бен Тайсън.

Тя сви рамене. Тайсън също сви рамене и се усмихна.

Момичето подаде ръка малко неловко.

— Пам Маджерски. Той пое ръката й.

— Вторият ми баща ме осинови. Затова съм Маджерски — поясни тя.

Тайсън стисна ръката й преди да я пусне.

— Благодаря за помощта ти. Плоча 36, нали така беше?

— Точно така. Ред 95. Рой Браудър. Мисля, че и преди са ме питали за него. Струва ми се бе жена му.

Тайсън се обърна и тръгна покрай стената. Той застана пред плочата. Видя годината 1968 издълбана и на съседната плоча и забеляза, че 1968 година заема доста плочи. Лоша година. Щеше да бъде хубава, ако я бе прекарал някъде другаде.

Намери името на Браудър и се загледа в него, опитвайки се да си спомни как изглеждаше той и представяйки си леко топчестото му лице с неизменната пура, стърчаща в левия край на устата му. Смъртта на Браудър тогава го трогна силно, макар че Тайсън не харесваше особено своя ротен командир. Но Браудър бе Татенцето — въплъщението на строгата бащинска дисциплина, образът на властта, човекът, върху когото падаше отговорността за всичко в рота „Алфа“.

А след смъртта на капитан Браудър, шест дни след случилото се в болница „Милосърдие“, лейтенант Бенджамин Тайсън, двайсет и шест годишен, получил офицерското си звание в Центъра за подготовка на офицери от запаса в Обърн, стана командир на рота „Алфа“. Ако Браудър бе останал жив, мислеше си Тайсън, той щеше безрезервно да му се изповяда. И по някакъв странен начин това, което ставаше сега, нямаше да се случи. Татенцето щеше да оправи всичко.

Тайсън застана пред следващата плоча, после и пред следващата. Мерна имената на хора, които познаваше, хора, които бе видял да умират, хора с отвратителни рани, които бе видял да ги евакуират, и хора, с които се бе сбогувал на тръгване от Виетнам. Не би могъл точно да каже колко имена от рота „Алфа“ бяха изписани на тази стена, но му се стори, че бяха поне петдесет.

Погледна в упътването, премести се пред други стени и видя имената на мъже, които бе познавал по друго време и на друго място: един негов приятел от детството, двама съученици от колежа, хора, с които бе служил и с които бе работил в Щатите. Стори му се, че познава значителна част от всичките 57 939 американци, изброени тук.

Движеше се бавно покрай стената, когато изведнъж забеляза, че слънцето почти бе залязло. Върна се отново при плочите, върху които бяха имената на загиналите през 1968 година. Видя имената на Фредерик Бронтмън и Ъруин Селиг, които все още не бяха убити, когато си тръгваше от Виетнам, и сега за пръв път научаваше, че са загинали. Намери и имената на Питър Сантос и Джон Манели, които бяха убити при Уей в същия ден, в който загина Браудър. Откри и името на Артър Питърсън, когото раниха в гърдите и умря в болница „Милосърдие“. Тук бе и името на Майкъл Де Тонг, единственият от рота „Алфа“, за когото бе съобщено, че е изчезнал по време на акция. След името на Де Тонг имаше едно кръстче, което показваше, че той все още се води безследно изчезнал, но Тайсън бе абсолютно убеден, че не е. Де Тонг бе изчезнал по собствено желание. Де Тонг — потомък на френскоговорящи имигранти — бе от Луизиана, говореше доста добър френски и без съмнение бе взел решение да сложи край на кратката си военна кариера, преди тя да му тегли чертата. Тайсън често си бе представял Де Тонг в прегръдките на някоя състрадателна французойка. Блазе му. Тайсън се надяваше той да е оцелял след погрома на Виетнам и по някакъв начин да е успял да се завърне в Щатите.

Тайсън извади носната си кърпичка и изтри потта от челото си. Обърна се с гръб към каменната стена и се загледа в парка. Сред дърветата се забелязваха дълги виолетови сенки. На около стотина метра встрани се бе изправил някакъв мъж в пълна маскировъчна униформа и с маскировъчна шапка. В първия момент Тайсън си помисли, че това е същински призрак, че никой друг освен него не вижда този човек. В този момент мъжът вдигна една сигнална тръба към устните си и последните лъчи на слънцето проблеснаха върху лъскавия метал. Неочаквано въздухът се разцепи от тъжните, печални звуци на сигнала за вечерна проверка.

Тълпата, вече по-малка отпреди, се обърна, вгледа се в него и се заслуша. Последната нота отекна в горещия влажен въздух. Мъжът зае отново положение „Мирно“, обърна се плавно и си тръгна.

Хората около мемориала също си тръгнаха. Тайсън се отдалечи от стената, спря се за момент и отново се върна. Прокара ръка по гладкия черен гранит, усещайки топлината, която той бе събрал през деня, издълбаните в камъка имена, ръбовете между отделните плочи. Ръката му се плъзна нагоре на почти два и половина метра височина и пръстите му се спряха върху името на Лорънс Ф. Кейн — убит по време на акция в болница „Милосърдие“. Тайсън лично бе написал съболезнователното писмо до майката на Кейн: „Скъпа госпожо Кейн, навярно за вас ще бъде голямо облекчение да научите, че синът ви Аари загина, изпълнявайки дълга си към родината“. Което, в действителност, бе абсолютно вярно. Хората наистина намираха някаква утеха в това. По-добре е, отколкото да загубиш сина си в гангстерска война. „Познавах добре Аари и мога да ви уверя, че той бе един от най-добрите войници и един от най-прекрасните човешки същества, с които някога съм имал честта да служа“. Е… В края на краищата, за умрелите се говорят само хубави неща. Той наистина не бе лош. „Аари бе ценен и уважаван член на моя взвод и сега той ще липсва на всички, които го познаваха“. Всички картечари са ценни и липсата на всеки един от тях се чувства. Не поради лични причини, а от чисто практическа гледна точка. „Бях с него в момента на неговата смърт и искам да ви успокоя, че той умря бързо и безболезнено“.

Последното изречение, помисли си Тайсън, бе единствената истина в писмото. Той наистина беше с него и можеше да потвърди, че Лари Кейн умря бързо и без болки, защото Тайсън го застреля право в сърцето.

„Искрено ваш: Бенджамин Тайсън, Ст. лейтенант, Армията на Съединените щати, Пехотни войски.“