Нелсън Демил
Обречен на мълчание (51)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА

В девет и трийсет в понеделник сутринта вратата на килията се отвори и Тайсън и Корва минаха в кабинета на началника на ареста.

— Без белезници, нали? — каза Корва на капитан Галахър.

Галахър кимна.

— Но ако избяга, вие ще отговаряте.

— Не се правете на глупак, капитане — каза Корва.

— Да, сър. Старая се.

Корва и Тайсън излязоха от кабинета и седнаха на задната седалка на покритата със зелен брезент служебна кола. На предните седалки седяха двама военни полицаи, които Тайсън не бе виждал преди. Колата се насочи към църквата.

— Не бяха от най-приятните почивни дни в живота ми — каза Тайсън.

Колата ги откара до задната врата на административното крило на църквата. Посрещнаха ги още двама въоръжени военни полицаи, които ги отведоха направо в съдебната зала.

Денят бе изключително ясен и четирите прозореца с южно изложение бяха огрети от утринното слънце. Тайсън зае мястото си зад масата на защитата и каза на Корва:

— Тук се чувствам като у дома си. Корва кимна, сякаш го беше чувал и преди.

Още не беше дошъл никой друг, освен зрителите и Тайсън започна да разглежда лицата им. Всички представители на пресата бяха налице, но само три четвърти от пейките бяха заети, и то предимно от военни. Сестрите му се бяха прибрали вкъщи при съпрузите и работата си, и само майка му, Марси и Дейвид бяха останали на първия ред, другите места бяха празни. Марси не погледна към него, но Дейвид му помаха и той му махна в отговор.

Не видя нито един познат с изключение на подполковник Левин, който, както му бяха казали, си беше взел отпуска, за да присъства на всички заседания на съда.

Тайсън се канеше отново да насочи вниманието си към съдебния състав, когато погледът му бе привлечен от някакво движение и той видя Стивън Бранд да върви по централната пътечка между пейките. Тайсън побутна Корва с лакът.

— Виж.

Корва погледна и очите му се разшириха от смайване.

— Какво прави той тук? — попита Тайсън.

— Свидетелят може да присъства на заседанията на съда след прочитане на съдебното решение — отговори Корва. — Предполагам, че е дошъл да види как ще те осъдят.

Тайсън се втренчи в Бранд, докато накрая Бранд погледна към него. Той се облегна назад и скръсти ръце. Усмихна се на Тайсън.

— Ще убия този кучи син — каза Тайсън на Корва без да сваля поглед от Бранд.

— Успокой се, хората ни гледат.

Тайсън забеляза, че наистина е така. Хората гледаха ту към Бранд, ту към Тайсън. Тайсън се облегна на стола си. Запали си цигара.

— Копеле.

Няколко минути по-късно той отново огледа обкръжаващия го свят. Усети, че в съда се е възцарила по-малко напрегната атмосфера, но не разбираше защо е така. Смяташе, че определянето на размера на присъдата е нещо, което следва кулминационната точка на процеса, за него това бе най-важното нещо на света в момента. И в зависимост от другите показания, той знаеше, че днес или утре сам ще застане на свидетелската скамейка. Погледна отново към Марси, но тя продължаваше да отбягва погледа му. Втренчила се бе право пред себе си. Бележката, която й написа, беше проста:

„Обичам те. Но ако ме пратят в затвора, не искам и не очаквам да ме чакаш.“

Мислеше, че това е нормално. Но според Линда Корва явно не беше. Жени, помисли си той. Като по-млад никога не беше обичал жени посреднички да се намесват в любовните му афери. Но те можеха да бъдат много полезни като източник на информация, въпреки че не можеха да го разберат. Ще трябва да напише друга бележка.

Прокурорският състав влезе в залата и Тайсън си помисли, че приличат на три прасета, втурнали се вкупом към коритото с помията.

Съдебният състав влезе много тържествено, подредени по ранг, както обикновено. Тайсън подозираше, че полковник Муър подрежда целия си живот според ръководството за бойна подготовка и официални прояви.

— Ако влезе в тоалетна с три кабинки, към коя ще се запъти, към средната или към дясната? — попита Тайсън Корва.

Корва вдигна поглед от бумагите си и проследи очите на Тайсън.

— О… почетното място обикновено е крайно дясното. Но на подиума или по време на военен съд винаги заема централното. Бих казал, че същото става в случая с тоалетната с трите кабинки. Но ще проверя.

Дежурният сержант излезе в центъра на подиума и зрителите започнаха да стават още преди да е съобщил „Всички да станат.“

Полковник Спраул влезе и Тайсън за пръв път забеляза, че панталоните му бяха твърде дълги. Спраул застана зад амвона, включи лампата, нагласи си микрофона и огледа съдебната зала с късогледите си очи така, сякаш искаше да се увери, че всичко си е на мястото, помисли си Тайсън.

— Откривам заседанието на съда — каза Спраул. Погледна към нещо върху амвона и добави: — Целта на това заседание е да изслуша показания и да представи на съдебния състав още доказателства и документирани факти, които могат да бъдат разглеждани като смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства, за да може съдебният състав да определи подобаваща присъда. Съдът сега ще изслуша личните данни за осъдения, посочен в обвинителния акт, както и цялата допълнителна информация от личното му досие, която би могла да има отношение към присъдата. Съдът ще чуе данните и за предишни осъждания на подсъдимия, ако има такива.

Капитан Лонго стана и каза:

— На първа страница на обвинителния лист са посочени следните данни относно подсъдимия. — Лонго започна да чете данните за Тайсън.

— Днес свирим втора цигулка — отбеляза Тайсън, като се наведе към Корва.

— Те всички свирят втора цигулка всеки ден — отговори му Корва.

Лонго продължи да чете стандартните данни от обвинителния акт, но когато стигна до „Времетраене на настоящото местоназначение“, замълча за момент и каза с подигравателен глас:

— Неопределено.

— Възразявам, ваша милост — каза Корва, който вече беше на крака.

Спраул изобщо не си направи труда да пита на какво възразява. Той се обърна рязко към капитан Лонго.

— Това не е пледоария, просто четете.

Лонго изглеждаше като попарен и наведе глава.

— Да, сър.

Тайсън забеляза, че Пиърс и Уейнърт си размениха погледи, които сякаш казваха „Знаех си, че не трябва да позволяваме на този глупак да си отваря устата.“

Лонго свърши да чете с монотонен глас и седна, като се смъкна ниско на стола си, а майор Уейнърт се изправи. Тя започна да чете данните от старото лично досие на Тайсън. Въпреки че твърде малко от тях продължаваха да са в сила, Тайсън осъзна, че досега тя не бе казала повече от една-две думи и с изненада откри, че има дълбок дрезгав глас, който му се стори привлекателен. След това установи, че мисли за секс, а мислите му се насочиха към Канзас и едно място, където предпочитаният от него секс липсваше. Изпита внезапно неудържимо желание да скочи и да се хвърли към пейките в ръцете на поддръжниците си, които щяха да го отведат на някое безопасно място.

— Искам да избягам — прошепна той на Корва.

— Първо си плати сметката. Успокой се.

— Започвам да ставам нетърпелив.

— Виждам. Искаш ли почивка?

— Не. Ще се оправя.

Корва наля вода и на двамата. Тайсън си запали цигара и издиша дима в посока към Уейнърт, която вдигна поглед към него, продължавайки да чете. Тя свърши с четенето на данните, след което се обърна към Корва:

— Има ли обвиняемия възражения срещу така прочетените данни?

— Не и при начина, по който вие ги прочетохте — отговори Корва.

Няколко души се разсмяха и Корва каза:

— Един момент, моля — той се наведе към Тайсън.

— Всичко наред ли е?

— Не внимавах — сви рамене Тайсън.

— Медалите, почетните грамоти и препоръчителните писма от времето на първата ти действителна служба в армията направиха добро впечатление на съдебния състав — прошепна му Корва. — А писмото на Левин леко ги изненада. Съдебният състав знае, че си вършил добре работата по време на първия си срок в армията, както и че си бил добър войник под командването на Левин. — След това добави шеговито: — Това автоматично означава намаляване на присъдата с десет години.

— Като я свежда само до шейсет години. Дали да не кажа наизуст и молитвата на пехотинеца?

Полковник Спраул многозначително се изкашля.

— Обвиняемият няма възражения срещу така прочетените данни — отговори Корва без да става от стола си.

— Защо продължават да ме наричат обвиняемия? — попита Тайсън.

— Не знам. Никога не съм се замислял над това.

— Тези документи ще се заведат като доказателства и ще бъдат приложени към документите по делото — съобщи полковник Спраул. — Членовете на съдебния състав ще получат копия от всички документи и от записите на свидетелските показания, отнасящи се до определянето на подобаваща присъда, които да ползват при обсъждането на размера на наказанието.

Доказателствата бяха заведени, а Тайсън се зае да изучава внимателно членовете на съдебния състав. Двама от тези хора бяха гласували за признаването му за невинен, но до края на живота си нямаше да може да отгатне кои бяха те.

Корва видя накъде гледа.

— Майор Синдъл. Така каза жена ми.

— Възможно. И кой още?

— Нямам представа. Всички останали изглеждат така, сякаш са посветили почивните дни на изграждането на ешафода.

— Може би Макгрегър… — каза Тайсън. — Не, Морели… Той харесва маниера ти на работа… Напомняш му за говора на предците му.

— Добре ли си?

— Не спах добре.

— Не ме учудва. — Корва погледна към клиента си с известна загриженост.

— Има ли обвинението доказателства, утежняващи вината на обвиняемия? — обърна се полковник Спраул към полковник Пиърс.

— Не — отговори Пиърс.

— Разполага ли защитата с доказателства, смекчаващи и намаляващи вината на обвиняемия? — обърна се Спраул към Корва.

— Да, ваша милост.

— Разполага ли защитата с доказателства, които да представи на съда, за да бъдат заведени като веществени доказателства?

— Не, ваша милост.

— Възнамерява ли защитата да призове свидетел за посочване на смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства?

— Да, ваша милост.

— Призовете първия си свидетел, господин Корва. Корва се обърна към дежурния сержант и каза:

— Защитата призовава господин Даниел Кели. Вратата се отвори и Даниел Кели влезе в залата.

Тайсън незабавно забеляза, че слабичкото двайсет и една годишно момче, което си спомняше, се бе превърнало в изключително добре сложен четирийсетгодишен мъж, който се движеше с походката на атлет. Светлата кожа на Кели имаше бронзов загар, а дългата му коса с цвят на слама падаше върху челото му. Тайсън забеляза, че очите му се стрелнаха едновременно навсякъде, оглеждайки цялото помещение, преценявайки възможните места за засада и отбелязвайки евентуалните места за прикритие и убежище, проверявайки за скрити клопки и набелязвайки добрите стрелкови позиции. Кели носеше черни памучни спортни панталони, бяло поло и бежово велурено спортно сако. Спря пред свидетелския стол, погледна към Тайсън и го поздрави с вдигане на палеца. Тайсън отвърна на поздрава му.

— Ваша милост, възнамеряваме показанията на свидетеля да бъдат дадени под клетва — каза Корва на Спраул.

Спраул кимна към Пиърс, който се приближи към свидетелската скамейка с нетърпеливото държане на човек, смятащ, че би трябвало вече да е на друго място.

— Вдигнете дясната си ръка.

Кели, който продължаваше да стои, вдигна дясната си ръка.

Пиърс каза набързо, сливайки думите:

— Заклевате ли се, че показанията ви по делото, което се слуша сега, ще представляват истината, само истината и нищо друго освен истината, и нека Бог да ви бъде съдник?

— Заклевам се — отговори Кели без да се налага Пиърс да по подканя.

— Моля, кажете името, адреса и професията си — каза Пиърс.

— Даниел Кели, Едгъртън, Охайо, внос и износ.

Пиърс, който бе получил някаква обща информация относно очакваните нови показания, явно бе научил и някои други неща за Кели и не възнамеряваше да остави първото му изявление без да го оспори. — Вие сте настоящ жител на Едгъртън, Охайо?

— Да.

Пиърс изглежда се съмняваше в това.

— Бихте ли могли да бъдете по-конкретен относно професията си?

— Да. Внасям и изнасям разни неща.

Някой се изсмя.

— От Едгъртън, Охайо? — попита недоверчиво Пиърс.

— Да.

— Ваша милост… — започна Корва.

Спраул направи знак с ръка на Корва да изчака и се обърна към Пиърс:

— Може би бихте се съгласили да отложите кръстосания разпит на свидетеля за времето, когато защитата свърши със своите въпроси, полковник Пиърс.

Няколко души отново се изкискаха.

— Господин Корва, можете да да почнете — каза полковник Спраул.

Пиърс се върна на масата на прокурорския състав, а Корва застана пред амвона с лице към Кели.

— Господин Кели — започна Корва, — бихте ли посочили предишния си чин, военна част и задължения по време на службата ви в Република Виетнам.

— Бях редник първи разряд и служех в Първи взвод на рота „Алфа“, Пети батальон на Седма кавалерия, Първа въздушна дивизия — отговори Кели с добре овладян глас. — Бях свързочник на командира на взвода.

Тайсън забеляза, че произношението и речникът на Кели значително са се подобрили от времето във Виетнам.

— Били сте личен свързочник на лейтенант Тайсън, така ли е? — каза Корва.

— Повечето време бях с него, да.

— И като такъв сте имали тесни и постоянни контакти с командира на взвода си.

— Всеки ден. Спяхме в една и съща дупка. Трябваше да му осигурявам телефонна радиовръзка незабавно при поискване, така че се държахме близо един до друг.

Корва зададе поредица от въпроси, за да изясни отношенията между Тайсън и Кели в миналото и сега, след което попита:

— Имате ли поне обща представа за развитието на този процес?

— Да.

— Знаете ли, че лейтенант Тайсън бе признат за виновен по обвинение в убийство?

— Да.

— И вие предложихте да се явите в негова полза, за да дадете показания, които могат да посочат смекчаващи вината обстоятелства във връзка с престъплението, по което е признат за виновен.

— Да, точно така.

— Господин Кели, бихте ли казали на съда какво се случи сутринта на 15 февруари 1968 година? Инцидентът на погребалната могила. Моля, започнете от разсъмване.

— Когато започна да се разсъмва — отвърна Кели, — ние бяхме деветнайсет на брой, напуснахме прикритията, където прекарахме нощта. — Кели продължи да разказва с кратки стегнати изречения, каквито военните особено обичаха, като използваше военната терминология от съответната епоха, при това правилно. Тайсън имаше чувството, че описва нещо, случило се миналата седмица, и си помисли, че вероятно и другите изпитват същото чувство.

Загледа се в съдебния състав. Явно бе, че Кели оставя благоприятно впечатление у Муър, Макгрегър и Бауър. Но не знаеше дали това ще донесе някаква полза за Бенджамин Тайсън. Хвърли поглед към Бранд и забеляза, че той започна леко да нервничи.

— Продължихме марша си на югоизток в посока към Уей — заключи Кели.

— Значи на погребалната могила заедно с вас са били единствено лейтенант Тайсън, Ричард Фарли и Харълд Симкокс? — попита Корва.

— Да.

— Уважаеми господин съдия — изправи се Пиърс. — Проявих изключително търпение и слушах с особено внимание да чуя нещо, което да напомня смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства във връзка с престъплението, по което лейтенант Тайсън бе признат за виновен.

— Господин Корва? — Спраул погледна надолу към Корва.

— Ваша милост — отговори Корва, — много често характерът на показанията, давани за смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства е такъв, че те целят само да установят душевното състояние на обвиняемия, намеренията му или пък заобикалящата го обстановка в момента на извършване на престъплението. Ваша милост, възнамерявам разпита на господин Кели да продължи известно време. Вижте, прокурорският състав може да възрази на някои неща, но бих искал да уверя съда, че ще направя така, че тази история да бъде разказана по един или друг начин, дори ако това означава господин Кели да седи тук цялата следваща седмица, докато аз отговарям на възраженията. Ваша милост, моля ви да не се засягате. Но лейтенант Тайсън е признат за виновен в убийство. А аз съм тук, за да направя всичко по силите ми съдебният състав да изслуша всички детайли, които имат отношение към разигралите се събития, така че да могат да определят подобаваща присъда. Искам членовете на съдебния състав да научат за болница „Милосърдие“ и за лейтенант Тайсън толкова, колкото знаем аз и господин Кели, преди да гласуват присъдата. И независимо, че понякога по време на разказа може да ви се стори, че събитията, за които говорим, нямат отношение към случилото се, искам да уверя съда, че тези показания се отнасят пряко към делото, и че когато свидетелят напусне свидетелската скамейка, съдът също ще е убеден в това. Това са намеренията ми, ваша милост.

Спраул се замисли за момент, после каза:

— Полковник Пиърс, господин Корва, бихте ли се приближили към съдията?

Пиърс и Корва се качиха на по-високата площадка на амвона от обратната страна на свидетелската скамейка. Полковник Спраул се обърна към тях, след това каза тихо на Пиърс:

— Полковник, според думите на господин Корва, той се стреми да установи обстоятелства, които вярва, че смекчават и намаляват вината на подсъдимия за престъплението, в което вие доказахте, че е виновен. Предлагам ви да го оставите да го направи. И освен ако нямате съвсем определени и много сериозни основания за възраженията си, аз ще ги отхвърлям. Ако тези показания донякъде ви изненадват поради малко неочакваната поява на свидетеля, аз ще ви предоставя предостатъчно време, за да подготвите кръстосания разпит, в който да изложите и съответните си възражения. Напомням ви, че в тези случаи защитата разчита на пораждането на съмнение. След като обвинението бе доказано, аз възнамерявам да предоставя на защитата дори още по-голяма свобода, която би могла да помогне за намаляване на присъдата. Вярвам, че съдебният състав също очаква да чуе подобни факти.

За момент Пиърс остана безмълвен, после отвърна:

— Да, ваша милост.

— Ще оставя човека да говори, господин Корва — обърна се Спраул към Корва, — но настоятелно ви препоръчвам да не се опитвате да преразгледате делото по време на това заседание на съда. — Спраул погледна първо към единия, после към другия: — Разбрахте ли ме? — После погледна напред от амвона и каза: — Продължете разпита.

Пиърс се върна при масата на прокурорския екип, а Корва при свидетелската скамейка.

— По време на случката на погребалната могила — обърна се Корва към Кели, — вие чухте ли лейтенант Тайсън да дава заповед да застреляте селяните, които погребваха мъртъвците?

— Да.

— Сега… ще ви попитам за мнението ви, господин Кели… — той рязко погледна към Пиърс, — … и съдът знае, че това е само ваше мнение. Но като човек, който е служил рамо до рамо с лейтенант Тайсън на бойното поле в продължение на осем месеца преди случая, какво си помислихте за тази заповед?

— От формална гледна точка заповедта беше противозаконна — отговори Кели. — Но според мен тя не беше дадена насериозно. Намерението на лейтенант Тайсън бе да ни засрами.

— Да засрами кого?

— Ами мене, например, Фарли, Симкокс и аз отправяхме заплашителни жестове към селяните, които в повечето случаи бяха и оскърбителни. Претърсването с разсъбличане например, можеше да се проведе по много по-тактичен начин. Виждах, че лейтенант Тайсън започва да му писва от нас. И той така да се каже ни предизвика с блъфа ни. А ние наистина блъфирахме. Нямахме намерение — поне аз нямах да стрелям по тези хора. Това беше блъф, който твърде често и необмислено използвахме спрямо виетнамците. След като лейтенант Тайсън издаде тази заповед, известно време никой не се помръдна. Той не повтори заповедта, нито се опита да ни подтикне към изпълнението й по какъвто и да е начин. След това каза: „Хайде, герои, да тръгваме.“ Или нещо такова. В гласа му имаше сарказъм.

— Обсъдихте ли после случая с него? — попита Корва.

— Не. Нямаше какво да се обсъжда. Ако смятах, че заповедта бе дадена насериозно, вероятно щях да я обсъдя с него. Но тя противоречеше твърде много на характера му, за да може да се възприеме по какъвто и да е било друг начин освен онзи, за който ви казах.

— Обсъдихте ли случая с Фарли?

— Не.

— Смятате ли, че Фарли е разбрал, че заповедта е била блъф? Че лейтенантът е целял да ви засрами с нея?

Пиърс стана на крака, размисли и седна.

Тайсън виждаше ясно, че съдебният състав и Спраул искаха да чуят разказа на Кели. А Пиърс, както бе посочил Корва по-рано, знаеше кога да отстъпи. Пиърс трябваше да претегли последиците от това да остави Кели да разкаже историята си, срещу последиците от това да му попречи да го направи.

Корва повтори въпроса си към Кели.

— Фарли не беше човек, способен да схване нюансите — отвърна Кели. — Но въпреки това в този случай мисля, че разбра, че лейтенант Тайсън нямаше предвид да застреляме буквално тези хора. Симкокс го разбра. Когато си тръгвахме от надгробната могила, той ми каза, че лейтенант Тайсън е твърде мек с жълтите. Не смятам, че би го казал, ако смяташе, че заповедта на лейтенанта да ги убием е била дадена насериозно. Фарли беше наблизо, чу го и отвърна „Аха“.

— Благодаря ви — каза Корва, като му кимна. — Можем да продължим или по-скоро да се върнем към един случай, станал няколко месеца преди гореспоменатия, някъде в края на ноември или началото на декември. Имам предвид провеждането на операция, известна под името „Кордон“. Рота „Алфа“ е работила съвместно с виетнамската национална полиция край едно село на юг от Куанг Три. Спомняте ли си тази операция?

— Да. Вече бяхме участвали в четири или пет такива. Що се отнася специално до тази, всичко премина по план. Обградихме селото два часа преди зазоряване. Изпратихме няколко групи, за да проверят дали в селото няма скрити въоръжени неприятелски войници. След това групите се оттеглиха. Близо час по-късно там се приземи американски хеликоптер, от който излязоха близо четирийсет-петдесет души от националната полиция. Техните офицери размениха няколко думи с нашите офицери, които ги увериха, че в селото няма никакви значителни неприятелски сили. Тогава хората от националната полиция влязоха в селото с цел да открият виетконгци, криещи се в дупките или комините, симпатизанти и политически лидери на виетконгците, скривалища на оръжие, документи и изобщо такива неща.

— Какво беше личното ви мнение за този род операции? Питам ви, защото аз също бях офицер от пехотата и знам моето мнение за тях.

— Тези операции лично мен ме отвращаваха, както отвращаваха и мнозина от ротата. — Отговори Кели. — Обичайно виетнамската полиция винаги се отнасяше лошо към местното население. След като минехме веднъж през селото, ние по принцип нямахме право да се върнем там, за да видим какво правят те, но всички чувахме писъците.

— Писъците?

— Да. Обикновено разпитваха селяните по много жесток начин.

— В какъв смисъл жесток?

— Прилагаха електрошокове в областта на гениталиите. Носеха си свои преносими ръчни генератори. Също така понякога обесваха хората на въже или жица с главата надолу в някой кладенец, докато почти се удавеха. Използваха и други, характерни за Изтока методи за разпит, които може би не му е мястото да се обсъждат тук.

— Разбира се. Казахте, че американците не са имали достъп до селата по време на провеждането на разпитите.

— Точно така. Въпреки това офицерите от американските бойни единици, участващи в операциите, понякога влизаха в селата, за да обсъдят тактически въпроси с командирите от виетнамската полиция. Като свързочник на лейтенант Тайсън, аз разбира се, обикновено ходех там с него. Именно при тези случаи лично набюдавах онова, за което споменах по-горе.

— Какво беше отношението на лейтенант Тайсън към тези операции?

— Той имаше отрицателно отношение към факта, че американски бойни единици се използваха като съучастници в подобен род неща. Веднъж написа протестно писмо до командира на батальона по повод на незаинтересованото отношение на американското командване, което бе равнозначно на съгласие с извършването на тези зверства. В него той подчерта, че бойците са деморализирани от гледката на последствията от тези разпити, когато преминават през селата след изтеглянето на полицията. След изпращането на това писмо до командира на батальона рота „Алфа“ никога повече не взе участие в подобен род съвместни операции с виетнамската полиция.

— Какво се случи по време на въпросната операция? — попита Корва. — Онази, която доведе до този спор.

— Взводът на лейтенант Тайсън бе разположен по продължението на един насип и образуваше една от страните на кордона. Оттам се виждаше част от селото. Виетнамската полиция беше изправила десетина разсъблечени до голо хора от всички полове и възрасти до един кладенец. Видяхме как спуснаха първия човек в кладенеца.

— Каква беше целта на тези действия?

— Предполагаше се, че това трябва да подтикне селяните да посочат къде се крият виетконгците, тайните им проходи, скривалищата за оръжие и да разкрие поддръжниците им между тях. Но според мен това беше — или се бе превърнало — в тънко прикрита садистична сексуална оргия. Те често успяваха да открият по един-двама виетконгци или някое и друго оръжие, но цената бе твърде висока. Тайсън погледна към съдебния състав, после към полковник Спраул, после към Пиърс. И най-накрая към зрителите. Разказът на Кели бе предизвикал у всички изострен интерес, с изключение на прокурорския състав, който започваше да се чувства леко притеснен.

— Продължете, моля — каза Корва на Кели.

— Да. Лейтенант Тайсън предложи да отидем в селото и да говорим с местния командир на виетнамската полиция. Той винаги правеше така.

— Защо?

— За да ги накара да действат малко по-меко. Обичайно американското присъствие оказваше такова въздействие, до момента, в който ни видеха гърбовете. Възраженията на лейтенант Тайсън срещу този вид операции бяха отчасти от хуманни подбуди, и отчасти от практично естество. Той се съмняваше, че сърцата и съзнанието на хората можеха да бъдат спечелени посредством подлагането на цели села на масови изтезания и унижение. Освен това той отбелязваше, че след като частите на виетнамската полиция се върнеха в казармите си, ние трябваше да продължим да контактуваме с местното население в района на действията си.

— Значи отидохте в селото.

— Да. Отидохме в селото. И докато вървяхме, забелязахме там Стивън Бранд.

— Възразявам — Пиърс беше скочил на крака. — Ваша милост, всичко това продължи твърде дълго. То няма нищо общо с делото.

Спраул погледна надолу към Корва, след това към Пиърс и после обратно към Корва.

— Господин Корва — каза Спраул, — моля, обяснете на съда как начинът на провеждане на разпита, който следвате, ще доведе до изясняване на смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства във връзка с инцидента, за който лейтенант Тайсън е признат за виновен?

— Ваша милост — отговори Корва, — намерението ми е да покажа на съдебния състав, че между лейтенант Тайсън и свидетелят на обвинението Стивън Бранд е съществувала омраза, и че тази омраза между лейтенант Тайсън и бившият му фелдшер е толкова силна, че е останала жива и до момента, в който господин Бранд застана на свидетелската скамейка в тази съдебна зала. Възнамерявам да покажа, че показанията на господин Бранд, че подобна омраза и неприязън не е съществувала, са лъжа.

— Сега вече е малко късно за това, господин Корва, не е ли така? — каза Спраул.

— Ваша милост, чрез разказа на този свидетел аз мога да докажа, че чувствата, които Стивън Бранд изпитва към обвиняемия, са предубедени и враждебни, след това мога да докажа, че показанията на господин Стивън Бранд също са били предубедени и злонамерени, което от своя страна ще позволи на съдебния състав да си създаде правилна представа за характера на показанията на господин Бранд и така да повлияе на обсъжданията им за подобаващото наказание, което е и предмет на това заседание на съда.

Спраул леко повдигна вежди.

— Това леко разширява предмета на заседанието, господин Корва. Не знам истинската причина, поради която искате да накарате свидетеля да ни разкаже тази история. Независимо от това можете да продължите, но внимателно. Възражението се отхвърля.

Пиърс седна и удари с ръка по масата, проявявайки необичайно за него раздразнение.

— Видели сте господин Бранд в селото — каза Корва на Кели. — Нормално ли беше да се намира там?

— В известен смисъл. Медицинските лица, както и офицерите, имаха право и влизаха в селата, докато полицията провеждаше претърсванията и разпитите. Медицинските лица често имаха работа там.

— Какво се случи после?

— Лейтенант Тайсън ми каза: „Дръпни се назад. Искам да го проследя“, имайки предвид Стивън Бранд.

— Защо? Какво точно е имал предвид?

— Лейтенант Тайсън вече имаше някои наблюдения, че Бранд прави непозволени неща.

— В какъв смисъл, господин Кели?

— Бранд правеше снимки. Това беше строго забранено от виетнамската полиция. Те не искаха да се правят снимки.

— А какво снимаше господин Бранд?

— Предимно жени в моментите, когато ги измъчваха и унижаваха.

Корва изчака Пиърс, но Пиърс не направи възражение.

— Продължете — каза Корва.

— Лейтенант Тайсън бе забелязал, че виетнамската полиция не забранява на Бранд да прави снимки. Всъщност те изглеждаха доста приятелски настроени към него.

— Вие също ли го забелязахте?

— Да. А веднъж, по време на друга операция „Кордон“ преди това. Видях Бранд да дава на капитан от местната полиция разни неща от чантата си, които приличаха на медикаменти.

— Продължете.

— След като Бранд свърши да снима, той влезе в една колиба — виетнамска къща — заедно с двама от виетнамската полиция. Лейтенант Тайсън и аз обсъдихме за момент обстановката, после влязохме в къщата. Един от полицаите сложи ръка на рамото на лейтенант Тайсън, за да го спре. Лейтенант Тайсън го отблъсна и ние влязохме в къщата, в която преди това бе се скрил Бранд.

— И какво видяхте? Какво видяхте лично вие, господин Кели?

Тайсън отклони погледа си от Кели и се взря в Стивън Бранд, който седеше със застинало безизразно лице. Тайсън задържа погледа си върху Бранд, докато Кели отговаряше.

— Видях три голи жени. Една от тях се бе свила в ъгъла и плачеше, а един полицай я дърпаше за ръката. Друга жена извършваше полов акт с втория полицай, а господин Бранд изнасилваше третата жена.

Пиърс скочи на крака и извика нещо, което потъна сред общия шум от възклицания и отделни викове, изпълнил църквата. За момент Тайсън срещна очите на Бранд, преди той да се обърне на друга страна. Полковник Спраул даде знак на дежурния сержант, който отиде до преградата и вдигна ръце в призив на тишина. Добре дисциплинираната тълпа замлъкна.

— Ако има още подобни изблици, ще опразня залата — заяви полковник Спраул. Той погледна към Пиърс, който се готвеше да повтори възражението си и каза: — Възражението се отхвърля.

— Бих искал да задам няколко въпроса на свидетеля — каза Спраул на Корва.

— Да, ваша милост.

Спраул погледна надолу встрани от амвона.

— Господин Кели, съдът би искал да знае как определихте, че онова, което сте видял, е било изнасилване, а не… нормалната дейност, провеждана съвместно от мъж и жена.

Кели погледна нагоре към Спраул, после отново се обърна напред и отговори:

— Не виждам нищо нормално в груповия секс. Ваша милост, но това може би е мой личен предразсъдък. Но ще отговоря на вашия въпрос: обстоятелствата при които се бяха развили събитията, ме накараха да приема, че мъжете не познаваха жените от особено дълго време. Мисля, че ги знаеха от около пет минути. Освен това жените плачеха. Всичките. И бяха изключително млади, ваша милост. Жената с господин Бранд бе на не повече от дванайсет или тринайсет години. Дори като се вземат предвид културологичните различия и по-ранният пубертет в тропическия климат и така нататък, те бяха доста млади. Освен това, когато господин Бранд се изправи, видях, че по гениталиите и по бедрата му има кръв, и си спомням, че въз основа на това предположих, че момичето е било девствено, въпреки че естествено, може и да е била в цикъл. Освен това, ваша милост, според мен момичето изглеждаше така, сякаш някой я беше ударил през лицето. Именно поради тези причини, ваша милост, аз заключих, че бях свидетел на масово изнасилване, а не на купон.

Спраул кимна и преглътна.

— Разбирам.

— И освен това, ваша милост, когато господин Бранд видя лейтенант Тайсън и мен, на лицето му се изписа страх. Той незабавно скочи на крака — лежеше на един дюшек върху пода — и извика „Недейте!“

— Недейте какво? — попита Спраул.

— Лейтенант Тайсън и аз бяхме вдигнали пушките си на нивото на хълбоците си. Беше предпазна мярка срещу евентуалната възможност полицаите да посегнат към пистолетите си. Понякога те бяха доста враждебни към нас. Но Бранд си помисли, че двамата с лейтенант Тайсън се целим в него. И затова извика „Недейте!“ След това извика „Моля ви!“ и грабна униформените си панталони. Не беше свалил защитната си куртка и ботушите. След това изскочи през прозореца, изоставяйки медицинската чанта и пушката си след себе си.

— Вие последвахте ли го? — попита Спраул.

— Да, ваша милост. Но преди това събрахме вещите на Бранд и изкарахме двамата полицаи вън от колибата. В този момент към колибата прииждаха вече доста полицаи и изглежда имаше опасност да се разиграе доста неприятна сцена. Имаше известни подвиквания и пререкания между лейтенант Тайсън и мен, от една страна, и дузина полицаи от друга.

— Имахте ли усещането, че сте в опасност? — попита Спраул.

— Имаше известна опасност. Но в крайна сметка ние просто се обърнахме и си тръгнахме. Върнахме се при насипа, където вече беше стигнал и Бранд, напълно облечен. Лейтенант Тайсън се приближи до него. Трябваше още по-рано да посоча, ваша милост, че лейтенант Тайсън ми беше споменавал и при други случаи, че според него Бранд злоупотребява с положението си на медицинско лице, за да преследва личното си увлечение по местните жени. Лейтенант Тайсън беше доста обезпокоен от това.

— Значи това е инцидентът, предизвикал предполагаемата неприязън между лейтенант Тайсън и господин Бранд? — попита Спраул.

— Да, ваша милост, но тази неприязън се задълбочи, след като лейтенант Тайсън се спречка с Бранд при насипа.

— Какво каза лейтенант Тайсън на Бранд, когато се спречка с него при насипа?

— Не много нещо, ваша милост. Лейтенант Тайсън ритна господин Бранд в слабините. След това го удари един-два пъти. После лейтенант Тайсън хвърли господин Бранд в наводненото оризище, извади пистолета си и каза на господин Бранд да седи във водата или ще му пръсне черепа. Господин Бранд остана във водата. Скоро господин Бранд започна да се оплаква, че са го нападнали пиявици. Той доста се развълнува, започна да плаче и даже стана леко истеричен.

Известно време полковник Спраул не каза нищо. Той замислено опря пръст до устните си, после попита:

— Имаше ли и други свидетели на случката при насипа?

— Да, ваша милост. Целият взвод го виждаше, защото бяхме заели позиции по дължината на правия насип. Но всички решиха, че няма да е благоразумно да се месят в нещо, което приличаше на личен конфликт. Всъщност аз казах на момчетата да предадат по-нататък да не напускат позициите си и да продължават да изпълняват задачата си — трябваше да наблюдават селото — за да не се опита някой да избяга оттам.

— Но никой от другите не знаеше за причината за инцидента при насипа?

— Не, ваша милост. И никога не узна. Но мисля, че някои от момчетата имаха доста сполучливи предположения.

— Знаете ли дали лейтенант Тайсън е предприел някакви законосъобразни действия срещу господин Бранд или дали господин Бранд е предприел подобни действия срещу лейтенант Тайсън?

— Не, ваша милост, нито една от двете страни не предприе подобни действия. Поне доколкото на мен ми е известно.

— Как завърши инцидентът? — попита Спраул Кели.

— След около трийсет минути лейтенант Тайсън вече се беше поуспокоил и каза на господин Бранд, че може да излезе от водата. Бранд излезе. Когато се съблече горе на насипа, аз видях, че по тялото му има трийсетина пиявици. Той беше много развълнуван. Всъщност плачеше и умоляваше за помощ, за да махне пиявиците от себе си. Няколко души му се притекоха на помощ с различни препарати и запалени цигари. Господин Бранд бе изгубил известно количество кръв поради пиявиците и в резултат на физическото и психическото му състояние, извикахме хеликоптер, който да го откара.

— Нормално ли е човек да се върне в частта си след подобен инцидент? — попита Спраул.

— Не е нормално, ваша милост, но лейтенант Тайсън и аз се върнахме в тила същата нощ и посетихме господин Бранд, който беше в санитарното отделение на батальона. Лейтенант Тайсън уведоми господин Бранд, че го очаква да се върне на бойното поле в рамките на двайсет и четири часа, в противен случай заплаши, че ще го предаде на военен съд по редица обвинения. Господин Бранд каза, че не би желал инцидентът да става публично достояние, защото искаше да следва медицина. Лейтенант Тайсън прецени, че проблемът с господин Бранд е разрешен и си помисли, че по-нататъшното присъствие на господин Бранд в бойната пехотна рота ще бъде от полза както за господин Бранд, така и за ротата. Господин Бранд беше добър фелдшер. Така че всичко приключи дотук, което е и отговор на въпроса на ваша милост защо господин Бранд се е върнал в бойната си единица.

— И това беше краят на случая? — кимна полковник Спраул.

— Не, ваша милост, това сега е краят на случая.

— Изглежда е така, господин Кели. — Полковник Спраул се загледа за момент в Корва, след това кимна в знак, че може да продължи.

— И как бихте характеризирали отношенията между лейтенант Тайсън и господин Бранд от този момент нататък? — попита Корва Кели.

— Не мисля, че на господин Бранд му се понрави да го унижават пред целия взвод, нито пък че му харесаха пиявиците — отговори Кели. — Затова бих определил отношенията между двамата като хладни.

— Мислите ли, че господин Бранд е имал зъб на лейтенант Тайсън?

— Навярно. Нито един от двамата не беше от така наречения лесно прощаващ тип.

— Мислите ли, че господин Бранд е запазил озлоблението си срещу лейтенант Тайсън и до инцидента при болницата — два или три месеца по-късно?

— Да. Всъщност сутринта в деня на инцидента на погребалната могила, те двамата с лейтенант Тайсън се спречкаха.

— Защо?

— Защото господин Бранд се преструваше на болен, за да напусне бойното поле.

Корва зададе още няколко въпроса, после каза на полковник Спраул:

— Нямам повече въпроси по този инцидент, ваша милост. Ако вие също нямате други въпроси във връзка с това, бих искал да премина към инцидента при болницата.

— Нямам повече въпроси. А ако съдебният състав има, ще ги зададе след като вие приключите с разпита на господин Кели. Ще направим почивка и заседанието ще продължи в четиринайсет часа. Бих искал да видя полковник Пиърс и господин Корва в кабинета си. Закривам заседанието на съда.

Тайсън погледна към зрителите и видя Бранд да се измъква забързано с наведена глава към вратата.

— По-добре ли се чувстваш сега? — попита го Корва.

— Не.

— Добре. И не би трябвало. Но аз се чувствам по-добре.