Нелсън Демил
Обречен на мълчание (5)

ГЛАВА ПЕТА

Бен Тайсън се изкачи по павираната алея към къщата си — сграда, строена преди войната в стила на първите холандски заселници. Намираше се на една приятна улица, опасана от величествени брястове.

Сградата изглеждаше много добре с белите си кедрови дъски, с кепенците, с четирискатния си покрив и холандските капандури, покрити с червеникави плочки. От двете страни на вратата с черна каса стояха два фенера, а през полукръглия прозорец над входа се виждаше полилеят в преддверието.

Той отключи пощенската кутия и измъкна оттам цял куп — повечето неща бяха третокласен боклук, който му напомняше, че живее в доста престижен район и че е в списъка на всякакъв вид служби, чиито услуги могат да се поръчат по пощата. Досети се, че Марси все още не се е прибрала.

Натисна бравата и установи, че е отключена, което означаваше, че Дейвид си е у дома. Влезе и се провикна:

— Дейв!

Стените и подът се тресяха от стереофоничен шум, идващ откъм втория етаж, с децибели около четири по скалата на Рихтер.

Тайсън метна пощата на масичката в коридора, мина през всекидневната и отиде в кабинета си в задния край, или както го наричаше Марси — „нашия кабинет“. Когато баща му я чу да изрича тези думи за пръв път, щеше да получи втори инфаркт.

Тайсън хвърли якето си на стола зад бюрото и седна в един фотьойл. Започна да разглежда стаята, чийто първоначален облик, издаващ типично мъжко присъствие, вече бе променен и превърнат в облик от среден род от Марси, която безразборно бе струпала тук най-различни неща, подсказани от фантазията й. Онова, което не й допадаше, просто не присъстваше в стаята — най-вече неговите спомени от военните години, които сякаш не можеха да си намерят свое собствено местенце.

Останалата част от къщата, привидно запазила традициите си, също бе преминала през подобна трансформация. Единствено стаята на Дейвид, в която все още си стояха кленовите мебели от юношеските години на Тайсън, т.е. от около 1953 година, и досега не носеше отпечатъка на Марси. Дейвид бе проявил силно чувство за териториална собственост, което Марси не успя да пречупи, въпреки че Тайсън бе почти сигурен, че момчето изобщо не го е грижа за мебелите.

Според него Марси бе насилник-утопист. В къщи живееха като в комуна. Решенията взимаха заедно, домашната работа вършеха заедно, деляха и вещите, и мислите си. И въпреки това на Тайсън му се струваше, че не получава своя дял. Ако не друго, то той, според него, работеше много повече и печелеше два пъти по-добре. Въпреки че Марси не би използвала думите на Маркс, нейното философско обяснение на нещата можеше да се обобщи така: От всекиго според способностите му, всекиму според потребностите. Очевидно неговите нужди бяха по-малки, макар че всякакви забележки по отношение на това, че възможностите му са по-големи, бяха посрещани с ледена тишина. Често се опитваше да й обясни, че е участвал във война, чиято цел е била да не позволи една страна да бъде ръководена по начина, по който се ръководят нещата в неговия дом. Но това също бе загубена кауза.

Тайсън отново подаде глава навън от стаята и се заслуша в касетофона. Примитивно, Музика за джунглата. Не можеше да разпознае песента, ако това изобщо беше песен. Но не можеше и да отрече, че музиката въздействаше по някакъв начин на едно първично ниво.

Той извади от куфарчето си двете книги, които бе купил днес: един роман с меки корици от Пикард — „Търсенето“ и „Уей: смъртта на един град“, които го бяха вкарали в разходи с още осемнайсет долара и деветдесет и пет цента. С тази скорост книгата можеше да влезе в списъка на бестселърите в „Таймс“ и да направи Пикард милионер.

Той остави романа настрани и отвори книгата за Уей. Набързо плъзна поглед по някои от страниците, които не се отнасяха до болница „Милосърдие“. Установи, че Пикард не е съвсем лош писател. Книгата бе написана в стила, харесван от популярните историци: наблягаше се на личната трагедия, имаше анекдоти, предаваха се интервюта с някои оцелели — като се започнеше от селяни и редници, та се стигнеше до генерали и управители на местни провинции. Освен това беше импресионистична — една голяма картина, нарисувана или загатната от множество малки мотиви като у Сьора.

В една от първите глави прочете следното:

Уей. Градът бе сякаш неосезаем. Той бе от онези малки перли на света, които надхвърлят значението на думата „град“. Това бе душата на Виетнам — и Северен, и Южен. Беше център на образованието, културата и религията; едно историческо, запомнящо се място, седалище на старата анамска империя в продължение на двайсет и един века. И като всички велики градове, той бе смесица между хаотичното и изящното, между градската проза и селската пасторалност. Имаше повече виетнамски, отколкото френски дух, но старите кафенета по южния край на река Пърфъм все още бяха запазили колониалното влияние, а огромната катедрала „Пху Кам“ свидетелстваше за религиозната толерантност на жителите на града.

Уей представляваше една разнородна смесица от архитектура, миризми, звуци и усещания. Сякаш бе толкова реален, колкото и чуждоземен. Той въплъщаваше сърцето и душата на нацията и докато съществуваше виетнамският народ — от обикновения селянин до корумпирания политик от Сайгон, имаше основания да храни някакви надежди за своето добро бъдеще…

— Здрасти, татенце.

Тайсън затвори книгата и вдигна поглед към сина си.

— Здравей, Дейвид.

— К’во чтеш?

— Опитай пак.

— Какво четеш?

— Една книга. Не беше прибрал пощата.

— Но пък изхвърлих боклука.

— Оставил си външната врата отключена.

— Внесох млякото и вестника. Къде е мама?

— И аз това исках да те попитам. Дейвид се усмихна.

Тайсън изгледа сина си. Момчето се обличаше добре, но в момента на мода бяха най-различни величествени шедьоври на шивашкото изкуство. Косата му не бе много дълга, можеше да разгневи най-много един старши сержант, а момчето беше красиво, въпреки че Тайсън смяташе, че е твърде слабо, като майка си. Но и като майка си беше тъмен, а имаше и нейните впечатляващи зелени очи. Дейвид се доближи и надникна в книгата.

— Хю, а?

— Произнася се „Уей“. Французите дали латинската азбука на виетнамците, сетне объркали произнасянето на всичките им думи.

— А-а, това било за Виетнам.

— Точно така.

— Какво ще има за вечеря? Твой ред е да готвиш тая вечер. Аз отговарям за реда в кухнята. Мама сервира.

— Така ли?

— Може да провериш в графика — каза Дейвид с едва скрито презрение и взе „Търсенето“. — Какво е това?

— Една друга книга. Обзалагам се, че си виждал тоя тип книги в някой музей или по телевизията. Често ги филмират.

Дейвид не обърна внимание на сарказма на баща си и започна да разглежда корицата, после прочете написаното отзад.

— Свещеният граал. Чел съм нещо за това. Крал Артур. Истинска история ли е?

— Това е легенда, а легендата е като истината, но легендата също е и като мита, а митът е като лъжа. Схвана ли?

— Не. — Погледът му отново се спря на книгата за Уей. — А това истинска история ли е?

Тайсън не отговори. Дейвид остави романа в другия край на масата.

— Нещо не е в ред, а, татко? Тайсън се замисли за момент:

— Не ми се говори сега.

— Да не би да се развеждате с мама?

— Поне аз не знам такова нещо. Дейвид се усмихна.

— О’кей. По-късно можем да проведем едно семейно съвещание.

В гласа му Тайсън отново долови нотки на подигравка.

— Има проблеми, Дейвид, които не могат да бъдат разрешени от семейните съвещания. На този свят съществуват някои неща, с които децата не бива да се обременяват.

— Това го кажи на мама.

— Непременно. Но ще разговарям и с теб за онова, което ме тормози, без да те посвещавам във всички подробности.

— О’кей. — Момчето се поколеба, после предложи: — Искаш ли да поръчам вечеря по телефона?

— Да, ако обичаш. Нека бъде изненада. Без пици обаче.

Дейвид кимна и тръгна към вратата. Тайсън усети, че му се иска да каже още нещо, но не го насърчи. Дейвид излезе, а той стана и отиде до барчето в секцията. Наля си един малък „Драмбюи“.

Понякога се питаше дали не трябваше да имат повече деца. В неговото семейство бяха четири — другите три бяха момичета. Марси имаше трима братя и той подозираше, че тя самата не се е чувствала много добре сред тях. От своя страна неговите сестри се бяха отнасяли много мило с него. Дейвид щеше да израсне както без любовта на братя и сестри, така и без съперничеството, типично за децата в едно семейство. Решението, че няма да имат повече деца, се наложи преди осем години, когато се роди Джени, която живя само една седмица, разболя се и умря. Според Марси това се дължеше на синтетичните наркотици, които бе взимала в колежа. Тайсън предположи, че може би причината е някъде другаде. Техният пастор, преподобният Саймс, каза, че такава била Божията воля. Лекарите нямаха никакво мнение по въпроса.

Въпреки това Дейвид бе абсолютно здрав и Тайсън понякога си мислеше, че си струва да опитат отново. Но и двамата бяха на мнение, че не биха могли да се справят с едно ненормално дете, ако то оживееше.

Тайсън се отърси от тези мисли и взе книгата за Уей. Погледна индекса, за да види дали името му не се появява и някъде другаде освен във връзка с инцидента в болница „Милосърдие“. Имаше бележки на автора на две места. — В началото на книгата и към края. Отвори на първите страници и се зачете така както си беше прав:

Гадателите бяха предсказали, че годината на Маймуната ще донесе лош късмет, и никога преди това думите на пророците не са били потвърждавани толкова скоро. Не бяха изминали и три часа от началото на Новата година, когато започна офанзивата на врага.

Независимо от злокобното предсказание в онзи ден в Уей царяло празнично настроение. Това било времето за традиционните събирания на цялото семейство, за пирове и празнични улични шествия. Било нещо като Коледа: Нова година и Марди Грас се слели в едно. Край семейните олтари хората славели предците си, а в безбройните пагоди и храмове в града се провеждали религиозни обреди. По улиците се развявали дракони от хартия, а в небето свистели ракети и фойерверки, сякаш предвещавали лошата поличба.

Имало обявено примирие, но военните били неспокойни. Американските части били както винаги нащрек, а южновиетнамските командващи отменили отпуските за празниците в някои от войсковите си части, но не във всички. Близо половината от въоръжените сили на Виетнам и голям процент от главните военнокомандващи били свободни от дежурство. А може да се предположи, че и голяма част от дежурните също се били увлекли в посрещането на празника.

Вечерта на 30 януари седем хиляди войници от Четвърти, Пети и Шести полк на северно-виетнамската армия в парадни униформи прекосили с бодра маршова стъпка мостовете над каналите в южните предградия на Уей. И никой не ги спрял.

Вътре в самия град още хиляди други виетконгски войници се били слели с многолюдното празнуващо множество. Около града били разположени и други вражески формирования и чакали, готови за огън. Краят на Уей наближавал.

Но битката при Уей в действителност започнала много по-рано през същия ден, въпреки че по онова време никой не обърнал особено внимание на първите изстрели. Рота „Алфа“ от Пети батальон на Седма батарея — Първа въздушна кавалерийска дивизия патрулирала през онзи късен следобед в един район на шест километра западно от града. Ротата, наброяваща почти двеста яки мъже, била под командването на капитан Рой Браудър от Анистън, Алабама. Рота „Алфа“ тъкмо предприела обичайното претърсване на селцето Пху Лай, за което се предполагало, че е изоставено, когато ненадейно войниците се натъкнали на едно подразделение добре въоръжени вражески елементи, по-късно идентифицирани като Девети северно-виетнамски полк, наброяващ повече от хиляда души. Вражеският полк се криел в селото в очакване на среднощното си нападение на Уей.

Командир на Първи взвод на рота „Алфа“ бил лейтенант Бенджамин Тайсън, за когото ще научим повече подробности по-нататък. Взводът на Тайсън в действителност бил вътре в селото, когато, според очевидец, когото условно ще нарека редник I-ви клас X по причини, които ще ви се изяснят по-късно, „изведнъж мястото започна да се движи. Искам да кажа, че купите сено се разтвориха, а от кладенците и разни дупки в земята започнаха да излизат ония,“ тревопасните „. Жълти стояха и по прозорците и вратите на кръчмите около площада на селото, а ние бяхме в средата. Сякаш това бе един кошмар. Не можех да повярвам на очите си. Стори ми се, че мина доста време, преди да започне огънят. Но навярно това са били само няколко секунди. После всичко експлодира.“

* * *

Тайсън осъзна, че без да забележи, отново се бе озовал на стола си. Поклати глава. Любопитно му бе след толкова много години да разбере, че ротата му е била първата войскова част, която е влязла в бой с врага преди всъщност да е започнала самата офанзива около Тет. А пък и нали намиращите се на бойното поле офицери и войници рядко са свидетели на големите събития. И въпреки че никога преди това не му бяха казвали, че си е имал работа с близо хиляда души вражески войници, беше уверен, че е точно така. Хора като Пикард имаха склонност да дават изчерпателна информация за вида и целите на войсковите подразделения, които в момента изглеждаха незначителни, но впоследствие даваха възможност на много хора, ветерани като него, да осъзнаят онова, което се бе случило. Ако изобщо искаха да го осъзнаят.

Отново наведе глава към книгата. Прозя се, защото му се доспа. Книгата се изплъзна от ръцете му и падна на пода.

— Какво, по дяволите, ще правим сега? Какво? Какво? Какво ще правим сега?

Тайсън бе залегнал на селския площад, а до него лежаха мъртви радистът и командирът на отделението. Той се обърна към стрелеца, ранен наблизо и му отговори:

— Ще умрем.

Картечен огън разцепваше площада, реактивни гранати избухваха между живите и мъртвите. Никога досега не бе чувал, нито пък бе виждал такъв непрекъснат и мощен обстрел и никога досега не бе заемал такава открита позиция по време на сражение, за да види с очите си колко бързо може да се стопи в отвъдното една войскова единица. Не знаеше тактика, която да може да ги измъкне от кръвопролитието на този кален площад. На човек не му оставаше нищо друго, освен да чака реда си да умре, или пък да се изправи и да сложи край на всичко.

Една реактивна граната падна точно пред лицето му и плисна мръсна вода в очите му. Тайсън я гледаше вторачено, потънал почти до половина в калната локва, с пълното съзнание, че това е последното нещо, което вижда в живота си. Но тя не избухна и той по-късно научи от другите, които също като него бяха гледали зеленикавото смъртоносно яйце право в очите, че много от тези руски гранати не са били в ред. Някой недобросъвестен работник от завода за муниции във Волгоград, наквасен до ушите с водка, не си бе свършил добре работата и сега-засега Бен Тайсън бе жив.

Един куршум обръсна дясното му ухо и той изкрещя по-скоро от изненада, отколкото от болка. Видя, че някои от момчетата му ставаха и да затичваха нанякъде, но веднага след това падаха, покосени от огъня, и той се чудеше накъде ли тичат, защото огънят на площада идваше от всички страни. Бяха откъснати от останалата част на ротата и нямаха нито необходимия брой хора, нито нужното снаряжение, за да се измъкнат. Искрено се молеше смъртта му да бъде моментална. Измъкна автоматичния си пистолет, калибър 45, за да го приготви, в случай, че го хванат жив.

След това, сякаш Господ чу нечия молитва, един от куршумите уцели димна сигнална ракета, закачена на колана на убит войник, проснат на десет метра пред Тайсън. Тайсън гледаше как червеният пушек се извисява бавно над мъртвото тяло, като че ли кръвта на боеца изтичаше в някакво пространство без гравитация.

Откачи сигнална ракета от своя колан, разви капачката и я търколи на няколко метра от себе си. Ракетата изпука и заизпуска зелен пушек в тежкия зловонен въздух. По целия площад започнаха да пукат димни ракети, сякаш оцелелите от взвода му осъзнаха, че може и да има някакъв изход за тях. Над зоната на смъртта се заиздигаха плътни пушеци в червено, синьо, жълто, оранжево и зелено.

За момент врагът загуби ориентация и пренесе огъня в дълбочина, както обикновено става при подобни обстоятелства; започнаха кръстосан огън по собствените си позиции отвъд площада.

Тайсън се протегна и измъкна радиотелефона от вдървените пръсти на радиста до себе си. Овладя треперещия си глас и повика капитан Браудър.

— Мустанг — 6, тук е Мустанг — 16. Измъкваме се по същия път, по който дойдохме. Можете ли да ни посрещнете някъде по трасето?

Радиото изпука и от другата страна се обади гласът на Браудър с хладнокръвието на човек, свикнал едновременно да говори по радиотелефона и да се прикрива от куршумите.

— Тук Мустанг — 6. И при нас огънят е много силен в момента. Все още сме в началото на селото, но ще се опитаме да се свържем с вас. Пушекът идва от вас, предполагам.

— Точно така. Ще се ориентирате по пушека. Ще трябва да изоставим убитите.

— Ясно.

— Какво става с въздушните десантчици и артилерията?

— Тръгнаха вече. Но не ги чакайте. Раздвижете задниците си сами. Татенцето идва. Късмет, приятел.

— Прието, край.

— Прието, изключвам.

Тайсън се изправи на едното си коляно и се провикна през пушека и шума:

— Изтегляй се! Оставете убитите, вземете ранените и внимавайте да не пропуснете някой от оцелелите!

Първи взвод на рота „Алфа“ започна да се изтегля от затъналия в кал площад. Момчетата лазеха, тичаха и се препъваха през забуления в пушек пазарен площад към най-близките колиби наоколо. Подпалваха колибите със запалителни гранати, хвърляха и последните си сигнални ракети и мятаха гранати със сълзотворен газ зад гърба си. Стреляха с автомати М — 16, с картечници, пушки, гранатомети, минохвъргачки и пистолети, без изобщо да жалят мунициите, което свидетелстваше за обзелото ги отчаяние. Сражаваха се за всеки метър, като оставяха след себе си една горяща ивица през Пху Лай в усилието си да се измъкнат от клопката, откъснала ги от основната им войскова част.

Срещата с ротата им се осъществи на тесен междуселски път, минаващ между някакво езеро с патици и една кочина. Предадоха ранените на войниците от Втори и Трети взвод, които не бяха толкова уморени, да ги занесат до една бетонна пагода, където се бяха събрали четиримата лекари на ротата. Врагът все още продължаваше стрелбата, но огневите линии така се бяха замъглили, че за момент рота „Алфа“ преустанови огъня.

По пътя с небрежна походка се зададе Браудър — набита фигура, покрита цялата в пепел. Обърна се към Тайсън доста рязко:

— Е, момчето ми, до гуша бяхте затънали в лайна, но се измъкнахте. На всичкото отгоре и мен накарахте да газя до колене в оная гадост.

— Благодаря, че дойдохте.

— Да-а. Е, можем да си набележим свой периметър тук, да се окопаем и да се бием, докато ония се оттеглят. Или пък да си дадем почивка и да си плюем на петите през онова лепкаво оризище, откъдето дойдохме. Какво ще кажеш?

Тайсън потри кървящото си ухо.

— Тая работа не ми харесва. Жълтите са твърде много, имат достатъчно боеприпаси и са големи задници. Според мен те са много повече от нас. Време е да се омитаме.

— Но трябва да измъкнем ранените, освен това имаме и убити.

Тайсън поклати глава.

— Струва ми се, че тоя път тези гадове няма да се откажат и да офейкат. Мисля, че ако останем, ще ни довършат.

Браудър се замисли за момент, после кимна.

— Давай да се измъкваме, докато не са ни нападнали отново. Ще заповядам на артилерията и бомбардировачите да съдерат задника на онова лайняно село.

Браудър се обади по радиостанцията и издаде заповед за оттегляне. Когато хеликоптерите „Кобра“ пристигнаха, бяха изненадани от тежкокалибрения противовъздушен огън, който ги посрещна. Един от тях се разби и пламна сред селото. Артилерията пращаше заряд след заряд със запалителен бял фосфор, така както бе наредил Браудър и цялото село бе в пламъци, когато рота „Алфа“ стигна до оризището, очертаващо западната му граница.

С мъка напредваха през прогизналите оризища; носеха ранените и някои от убитите, малко по малко оставяйки след себе си снаряжението. Тайсън видя един ботуш, залепнал в тинята. Врагът продължаваше да стреля след тях, но рота „Алфа“ не му обръщаше внимание. Единствената им цел бе да се отдалечат колкото се може повече от Пху Лай.

Хеликоптерите и оръдията прикриваха изтеглянето им, което си бе чисто бягство. Врагът не ги последва през откритите оризови поля, а се скри в подземните си бункери и тунели, за да изчака да спре дъждът от огън и стомана.

Рота „Алфа“ се събра на едно по-високо и сухо местенце — селското гробище. Изчистиха оризовите пиявици от телата си и започнаха да копаят. Навсякъде изскачаха човешки кости и скоро цялата червеникава земя наоколо се покри с тях. Закрепиха черепите по краищата на окопите и наоколо се получи кръг с ухилени черепи, които изглеждаха снежнобели на фона на току-що изровената пръст. Някой бе попаднал на пресен гроб и вонята, която се разнесе отвътре, го накара да повърне. После побързаха да заровят гроба.

Взводните сержанти изготвиха списъци с пострадалите. Офицерите ги прегледаха и пресметнаха: петима убити; трийсет и осем ранени, от които десет в критично състояние; петнайсет липсваха, и по радиото Браудър съобщи в щаба на батальона, че се очаква броят на убитите да е много по-голям, но това съвсем не му спести укорите, че е оставил американци зад себе си.

При други, по-нормални обстоятелства, мислеше Тайсън, и той, и Браудър щяха да бъдат освободени от командните си постове заради фиаското в Пху Лай. В края на краищата това си бе разгром, а един разгром означаваше своего рода грешка. Но в нощта на 30 януари, по думите на Рой Браудър, лайната се разплискаха върху онези мъжаги и на тях им бе спестено унижението да се сражават в такъв вид. Баналности като тая шибана история при Пху Лай бяха простени и забравени в резултат на общото объркване и паника, които обзеха потресената нация през последвалите седмици. В края на краищата, каза Браудър, намигвайки с едното око, всички — от главнокомандващите до началника на военното разузнаване, я бяха оплескали за това, че не се бяха усетили какво именно се задава. Когато след някой и друг ден Браудър остана малко по-свободен, се кандидатира за орден „Сребърна звезда“ и насърчи Тайсън да направи същото, но той не послуша съвета му.

Рота „Алфа“ прекара една неспокойна нощ сред костите на умрелите и вонящата пръст. От изток, откъм Южнокитайско море, вятърът носеше тътена на експлозиите и в района над Уей се виждаха цветни сигнални ракети. При втората си обиколка един от сержантите направи следния коментар:

— Просто Уей празнува. Този празник се нарича Тет. Новата година за виетнамците. Честита Нова година!

Но Уей не празнуваше. Уей умираше.

Когато зората се пукна, оцелелите от рота „Алфа“ потеглиха на изток към вече обсадения град — разстояние от около шест километра, което щеше да им отнеме почти две седмици, а на някои от тях — дори цял живот.

— Бен!

Тайсън отвори очи и бавно фокусира Марси, която бе седнала на стола срещу него с чаша питие в ръката си. Преглътна и каза:

— Здрасти!

— Тежък ден ли си имал днес? Тайсън се изправи.

— Имал съм и по-тежки. Марси го огледа:

— Дейвид поръча вечеря от китайския ресторант.

— Усещам миризмата й.

— Какво предпочиташ — да ядеш, или да поговорим?

— Да пийна нещо — и той подаде чашата си. Взе книгата за Уей и я бутна към нея по масичката между тях.

Тя му подаде питието.

— Седни, мила — каза Тайсън. — Имам две новини, една добра и една лоша. Добрата новина е, че съпругът ти е станал известен. Лошата новина е причината, поради която той е известен. Страница двеста и седемнайсет.

Тя взе книгата и започна да чете. Умееше да се облича добре и въпреки силните си феминистични настроения, обичаше да носи бели блузи с къдрички и гердани. Бе с тясна права пола в наситенорозов цвят с цепка отстрани. Тъмнокафявата й коса бе гъста и винаги късо подстригана, и имаше леко загорял тен. Приличаше малко на човек със семитски произход или на някой, който живее около Средиземноморието, въпреки че генетичните й корени водеха началото си някъде от Северна Европа. Това, което хората първо забелязваха у нея, бяха очите й — големи воднистозелени очи, които с еднаква острота издаваха и гнева й, и чувствеността й, и студенината й. Бен Тайсън изучаваше жена си, докато четеше. Най-сетне тя усети погледа му и вдигна книгата по-високо пред себе си.

Той се обърна към прозореца. На поляната в задния двор се разхождаха птици и търсеха храна, а слънцето вече почти бе залязло, оставяйки дълги виолетови сенки върху терасата. В стаята цареше пълна тъмнина с изключение на едно малко кръгче светлина около Марси, което идваше от настолната лампа.

— Това вярно ли е?

Бен се обърна към нея. Тя бе оставила книгата отворена на скута си и се бе вторачила в него в напрегнато очакване.

Всички обяснения, които му дойдоха наум, бяха уклончиви.

— Поне за това, за което тук става дума, и по същество, да, може да се каже, че всичко е точно.

Тя помълча доста дълго преди отново да попита:

— Какво има още?

— Много неща. Много.

— С твои думи, Бен. В какъв смисъл тази книга е неточна?

— Въпросът е в гледната точка. Всичко зависи от това, на коя страна си бил.

— А ти на коя страна беше, Бен?

Той не отговори на въпроса й и продължи:

— Освен това оттогава измина толкова дълго време, че е трудно да различиш реалността от фантазията и кошмарите.

— Тук се казва, че — тя потупа отворената книга, — казва се, че ти и твоите войници сте избили болни и ранени хора. Застреляли сте мъже, жени, деца и бебета. Изгорили сте живи хора. Това истина ли е?

Няколко секунди Тайсън мълча, после отговори монотонно:

— Да, истина е. Случи се. Но не съвсем така, както го описва Пикард.

— Тогава ми разкажи това, което си спомняш. Това, което знаеш.

Той се замисли за момент:

— Не, няма.

— А защо не?

— Дал съм клетва никога да не говоря за това.

— Пред кого си дал тая клетва?

Тайсън се взря в някаква несъществуваща точка и каза разсеяно:

— Всички се заклехме. Заклехме се един пред друг. Тя се развика, а в гласа и се четеше гняв:

— Но това е абсурдно. Та аз съм ти жена!

Той стана и си наля още едно уиски. Обърна се към нея и я погледна.

Марси се изправи и хвърли книгата на малката масичка.

— Мисля, че имам право да знам и хич не ме е грижа за вашата клетва… А освен това, ясно е, че някой я е нарушил. X и Y са пропели, нали?

— Теб те нямаше там! Ти си беше тук! Не ме моли да ти разказвам какво се случи в оная шибана страна преди осемнайсет години. Кой, по дяволите, знае какво се е случило? Кой го е грижа?… — Тайсън се овладя и седна на стола си. — Не си спомням какво се случи.

Марси си пое дълбоко дъх и го погледна право в очите.

— Не е вярно… — После добави: — Аз си спомням какво ми се случи преди осемнайсет години…

— Не се учудвам. За това писаха в едно списание.

— Не с тоя номер, Бен.

Тя се запъти към вратата, сякаш искаше да излезе, после се доближи до Тайсън и сложи ръка на рамото му.

Той хвана ръката й:

— Просто ми дай малко време да събера мислите си. Ще ти кажа. Но искам да ти кажа истината. А това засега не е възможно.

Тя не отговори. Тайсън продължи:

— Виж, ако тази книга предизвика някакво…разследване, тогава ще се появят най-различни версии по отношение на истината…и затова е най-добре да почакаш…

— За какво разследване говориш? Искаш да кажеш, че могат… да те съдят…?

— Според Фил Слоун могат. Тя поклати глава:

— Ходил си при него? Преди да разговаряш с мен?

— Той е завършил право. А ти не си. Успях да го намеря. А тебе те нямаше. Става въпрос за убийство, а не за семейни проблеми.

Марси изтегли ръката си от неговата.

— Искам да ми отговориш само на един-единствен въпрос: Ти… убил ли си някого? Искам да кажа, тук не пише, че ти самият си убил някого…

— Всеки офицер носи отговорност за действията на подчинените си.

— Върховна глупост! Типично за мъжката психика. Тия измишльотини са плод на егоизма на военните… Всеки разумен човек е отговорен за своите собствени действия.

Той я прекъсна:

— Ще ти кажа и още нещо: не само, че нося отговорност за действията на подчинените си, но и подлежа на съд за извършени от тях престъпления. Такъв е законът.

— Идиотщини!

— Каквото и да е, но в случая трябва да се имат предвид военните закони, институции, навици и логика. А не твоята собствена лична философия.

— Добре, добре. Ясно ми е това, Бен. Просто не искам да се правиш на благороден или глупав. Щом не си убил никого, значи не носиш отговорност за убийство. И ще е добре, ако нещо се случи, да си го кажеш.

Тайсън не каза нищо, отиде до прозореца и го отвори. Нахлу приятен аромат и той чу шумоленето на големия явор, полюшван от вятъра. В двора на съседите играеха деца. Здрачът му се стори невероятно красив. Помисли си, че това е една от ония вечери, чието ухание човек си спомня и след много години.

— На „орлови нокти“ ли мирише навън?

— Мисля, че да.

— Защо не може винаги да бъде май?

— Веднъж каза, че ти харесва това, че има различни сезони.

— Да, точно така. Но понякога ми се иска винаги да бъде май.

Марси го гледаше в гръб, а след малко проговори нежно:

— Страх ме е за теб. Бен.

— Аз съм mun-mon.

— Не, не си. Точно в това е цялата работа. Знам за какво мислиш сега: за дълга, честта и родината, за Бога. Или поне нещо такова. Понякога приличаш на мъченик…

— Наистина ли?

— Може да си оцелял във войната, но няма да преживееш това сега. Няма, ако не…

Тайсън се обърна и я погледна.

— Достатъчно.

— Добре. Но ще ти кажа само едно: Що се отнася лично до мен. Всичко, свързано с тая война, беше престъпление. Но това не е достатъчна причина да се изтъкваш като най-големия виновник заради някакви чувства за отговорност, дълг или…

— Стига! Не ми изнасяй лекции.

— А какво искаш от мен?

Тайсън се облегна на перваза. Помисли си, че тя навярно щеше да го разбере по-добре, ако се бе прибрал вкъщи и й бе съобщил, че е злоупотребил със закона, или пък че приема наркотици. Или дори ако й бе казал, че е избил с автомат една пълна зала републиканци, чието събрание е било организирано с благотворителни цели. Но точно това престъпление страшно я впечатли.

— Просто исках да знаеш — продума той.

— Благодаря ти. Може би на опашката в магазина щях да науча много повече.

Той се усмихна насила, после проговори замислено:

— Може пък да преувеличавам… Може би всичко ще се забрави. Навярно не трябваше изобщо да разговарям с Фил.

— Надявам се да е така — отговори тя. После добави: — Но, Бен, чуй ме. Дори ако това не доведе до някакви съдебни последствия… с други думи, тук, в тоя дом, в тоя град, и в службата ти…

— Да, знам. Много ти благодаря.

После тя сякаш се умисли и инстинктът му подсказа, че мислите й отново са се върнали към онези кървави страници. Тя вдигна очи към него.

— Как убиха децата? Искам да кажа, как…? Някой почука и вратата изскърца. Подаде се главата на Дейвид.

— Китайските вкуснотии вече се вдървиха.

— Пъхни ги в микровълновата печка. Ей сега идваме — каза Тайсън.

Дейвид затвори вратата.

Марси и Бен Тайсън се спогледаха, чудейки се дали е чул нещо и какво. Станаха и тръгнаха към вратата.

— Искаш ли малко вино? — попита го тя. Той й отвори вратата.

— Бирата подхожда повече на китайската кухня. Как мина денят ти?

— Страшно напрегнато. Освен това тая седмица ще трябва да пътувам.

— Докъде?

— До Чикаго. За една нощ. Той не отговори.