Нелсън Демил
Обречен на мълчание (49)

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТА

В десет часа сутринта полковник Спраул откри заседанието на съда.

Спраул изглеждаше уморен, помисли си Тайсън, и повече седеше на високия стол, отколкото стоеше прав. Лицето му изглеждаше по-бяло, а очите му бяха хлътнали. Спраул изчака докато участниците в делото се съберат и зрителите седнат по местата си. След това, сякаш някой го беше напомпал иззад амвона, той изправи гръб и се наведе леко напред като проповедник, който се готви да плаши паството си с адския огън. Дори гласът му изглеждаше по-силен, когато заговори в микрофона.

— Господин председател и членове на съдебния състав. Вие изслушахте свидетелските показания по делото на Съединените щати срещу лейтенант Бенджамин Дж. Тайсън.

Спраул започна да чете на съдебните заседатели прецизно написаните си машинописни страници, както беше застанал зад амвона. Говореше с равен глас, без да променя интонацията си, — така че да не придаде някакъв нюанс или по-голяма тежест на която и да е от точките, които четеше.

Десет минути след като бе прочел първото изречение, Тайсън вече знаеше, че Спраул, който до този момент бе много сдържан, щеше да даде подробни и многобройни указания на шестте членове на съдебния състав, които, както Тайсън подозираше, вече бяха взели своето решение.

Спраул продължи да чете. Той отбеляза, че в уводното си слово Пиърс е говорил за техническото извършване на убийство.

— Когато преценявате показанията на свидетелите — каза полковник Спраул, — трябва да вземете под внимание отношението на свидетелите към подсъдимия, тяхната видима интелигентност и общото психическо състояние при даване на показанията. Когато преценявате сериозността на вината на обвиняемия офицер, трябва да вземете под внимание неговия чин, произход, образование, военно обучение и опита му натрупан по време на предходни бойни действия, включващи влизане в контакт с неприятелски и приятелски настроени Виетнамци. Можете да вземете под внимание и възрастта му по време на обсъждания инцидент и всички останали свидетелски показания, които могат да ви помогнат да прецените дали подсъдимият съзнателно е подпомогнал, окуражил, заповядал или прикрил извършването на масово убийство. Но преди всичко трябва да бъдете безспорно и несъмнено убедени, че свидетелските показания за масовото убийство, които чухме тук, са достоверни.

Спраул продължи да говори по малко объркан начин, обяснявайки силните страни на позицията на правителството, след това силните страни на тезата на защитата. Той посочи и слабостите на двете страни и каза:

— Представените доказателства, които се състоят главно от свидетелски показания, трябва да ви убедят, че обвиняемият е действал противозаконно и освен това, че противозаконните действия, които подсъдимият се предполага да е предприел, представляват убийство. Трябва твърдо да вярвате и да сте морално убедени, че лейтенант Бенджамин Тайсън е виновен, според предявените му обвинения. Трябва да ви напомня, че поради клаузите за давност няма по-малко престъпление, в което да можете да го намерите за виновен, освен в убийство. Не можете да го обвините в непредумишлено убийство. Не можете да го обвините в неизпълнение на служебните задължения, в заговор или каквото и да е било друго по-леко провинение. Можете само да го обявите за виновен или невинен по обвинението и по една или двете му подточки.

Полковник Спраул обясни каква е процедурата при работата на съдебния състав. Беше ясно, че обяснява това не толкова на съдебния състав, който вероятно беше запознат с процедурата, колкото на цивилните зрители и на пресата.

— При военен съд няма възможност да не се постигне съгласие между съдебните заседатели. Първото ви гласуване на присъдата ще бъде и окончателно. За да бъде осъден обвиняемият, четирима или повече от вас трябва да гласуват виновен. За да го обявите за невинен трима или повече от вас трябва да гласуват невинен. Затова ви призовавам да разисквате въпроса толкова дълго, колкото ви е необходимо, преди да проведете първото си и единствено гласуване. Ако гласувате виновен по обвинението в убийство, ще трябва да гласувате и по двете подточки. Можете да го признаете за виновен по едната или по двете подточки. Ако не можете в пълно съгласие със съвестта си да гласувате нито една от подточките, така както са формулирани, но го признаете за виновен по общия текст на обвинението, имате право и е ваше задължение да промените текста на едната или на двете подточки, така че да съответства на доводите ви, довели до признаването на подсъдимия за виновен. Предупреждавам ви обаче, че промените в текста на подточките могат да променят смисъла им до степен, в която те да се отнасят до непредумишлено убийство. В такъв случай подсъдимият трябва да бъде признат за невинен по всички обвинения, произтичащи от Единния военен кодекс. Ако сте стигнали до гласуване на присъдата до шестнайсет и трийсет часа, трябва да се върнете в съдебната зала и да обявите присъдата си. Ако не сте стигнали до гласуване на присъдата до този час, ще бъдете настанени в жилищата за несемейни в тази база, но няма да продължите обсъждането си там. Ако желаете да заседавате тази вечер, ще трябва да уредите да ви отведат до заседателната зала, която е подготвена за вас в страничното крило на административната сграда. Трябва да ви напомня — продължи полковник Спраул, — че сте се заклели да не разкривате и да не съобщавате мнението или гласа на който и да е член от съдебния състав. Това означава, че вашият глас и основанията ви, довели до съответното решение, следва да останат в тайна след като този съд приключи работата си и така навеки… — Полковник Спраул се наведе още по-встрани от амвона по посока към масата на съдебния състав и заключи: — Последното решение за тежестта на доказателствата и достоверността на свидетелските показания е изцяло във вашите ръце, членове на съдебния състав. Вие трябва да оставите без внимание всички мои коментарии и мнения, изказани по време на процеса, които биха могли да се разглеждат като изразяване на възглед относно виновността или невинността на обвиняемия, защото само вие носите пълната отговорност за решаване на изхода от този процес. Всеки от вас трябва безпристрастно да вземе крайното решение за виновността или невинността на обвиняемия в съответствие със закона, доказателствата, представени в съда и личната ви съвест. — Полковник Спраул се изправи и обяви: — Закривам заседанието на съда.

Тайсън си погледна часовника. Указанията към съдебния състав бяха продължили цели четирийсет и пет минути и сега вече всички думи, които биха могли да им окажат някакво влияние, бяха казани.

* * *

Бенджамин Тайсън гледаше мълчаливо през прозореца на кабинета на равин Уейц. Всички зрители бяха напуснали църквата и сега се разхождаха из поляните под хладното есенно слънце. Освен това имаше още няколкостотин души, събрали се от другата страна на пътя зад загражденията на военната полиция.

Корва си наля чаша кафе.

— Искаш ли да излезеш навън?

— Не.

— Искаш ли да видиш семейството си?

— Не — Тайсън продължи да гледа през прозореца. Корва се приближи до него и също погледна навън.

— Изглеждат подобаващо тихи. Изпълнени с уважение към онова, което става. Не беше чак толкова голям цирк все пак.

— Да. — Сцената всъщност му напомняше на почивка за пушене пред погребален дом — хората се запознават, от време на време някой бегло се усмихва. Всички са обърнали гръб на сградата, защото не искат да си спомнят какво ги е събрало. Последното слово всеки момент ще започне, затова никой не се отдалечава твърде много.

Корва обърна гръб на прозореца и застана до бюрото. Сипа си сметана в кафето.

— Доволен ли си от това как мина процесът?

— Предполагам, че когато те съдят по обвинение в убийство, този процес беше толкова добър, колкото човек би могъл да очаква — отговори Тайсън с нотка сарказъм в гласа си.

— Искам да кажа — малко нетърпеливо поясни Корва, — доволен ли си от начина, по който те представлявах?

— Ще ти отговоря след като чуя присъдата. — Тайсън забеляза, че в отношението на Корва прозираше някаква студенина. Предположи, че в отговора му се съдържа известен упрек. Стана му жал за Корва, който трябваше да чака тук с него. — Защо не отидеш да се поразходиш? — попита той.

— Искаш да кажеш, че съм уволнен?

— Не. Да се разходиш. На свеж въздух.

— Няма да направя и петнайсет крачки, и журналистите ще ме заобиколят и унищожат. Ще остана тук, докато ни извикат. Или до четири и трийсет. Но ако искаш да пушиш, отвори прозореца — рече Корва.

Тайсън отвори прозореца и осети студения полъх на мразовития есенен въздух.

— Колко мислиш, че ще продължи това? — Тайсън обърна гръб на прозореца.

— Процесът беше относително кратък — сви рамене Корва. — Няма много какво да обмислят, освен показанията на свидетелите. Могат да поискат запис на показанията.

— Колко ще продължи? — попита отново Тайсън, след като изчака известно време. — Дни? Часове? Минути? Имам ли време да си допуша цигарата?

— Обсъжданията на присъдата при военен съд обикновено са кратки. Има само едно гласуване и то е окончателно. — Корва замълча. — Смятам, че всички бяха взели решението си още преди да станат от местата си.

Тайсън разсеяно кимна.

— Няма смисъл да се правят, че мъчително са търсили решението си в продължение на дни — каза Корва. — Всъщност върху тях дори се оказва известен натиск да вземат решението си бързо. Те са офицери. Чули са делото. Имат си задължения. Предпочитат да се върнат в поделенията си и да си вършат работата, отколкото да стоят тук. Така че, за да ти дам точен отговор, допускам, че ще обявят присъдата преди четири и половина.

— Още шест часа — каза Тайсън, поглеждайки към стенния часовник.

— Да. Повече от достатъчно време.

— Нервен ли си? — насили се да се усмихне Тайсън.

— Притеснен.

— Ще се обърне ли късметът ти?

Корва се усмихна уморено, но не отговори.

Двамата приказваха известно време на различни несвързани с делото теми. Подходяща тема просто нямаше и всяко кратко отклонение в празнословни приказки неизбежно ги отвеждаше до нещо, за което не искаха да продължават да говорят. След час и половина Корва отвори вратата и помоли постовия да им донесе вестници и списания.

— Искам да те попитам още веднъж — каза той на Тайсън, — имаш право да се прибереш в жилището си — искаш ли да отидеш там?

— Не.

— Искаш ли да отидем да обядваме в клуба?

— Не. Не съм особено гладен. Но можеш да поръчаш да ни донесат нещо.

— Жал ли ти е за себе си?

— Не. Жал ми е за тебе. И за семейството ми.

— Да изпратя ли постовия да доведе жена ти тук?

— Не.

— А сина ти?

— Не. Нито майка ми, нито сестра ми, нито свещеника ми, никого. — Тайсън повиши глас: — Защо не можеш да разбереш, че не искам да виждам никого сега? Защо не можеш да разбереш, че ако видя някого… Не искам никой да ме вижда в това състояние… Човек няма ли право вече да страда достойно сам? — Той посочи Корва с пръст. — Ти би ли искал да имаш семейството си до себе си?

— Навярно бих, Бен — каза Корва с успокоителен тон. — Може би бих искал да имам тяхната подкрепа…

— О, по дяволите с подкрепата. Каква идиотска дума само.

Корва търпеливо въздъхна.

— Просто исках да съм сигурен, че разбираш, че това може да се окаже последния път… за известно време… когато можеш да говориш с тях… Без присъствието на охрана…

Тайсън започна да ходи напред-назад из малкия кабинет. Най-накрая каза вече по-спокойно:

— Не исках да си го изкарвам на тебе. Просто ти беше наблизо. Затова, иди си.

— Не, сър. Според моите убеждения, аз съм длъжен да съм с обвиняемия.

Тайсън престана да се разхожда и се обърна към Корва:

— Е, добре. Опитай се да предположиш. След като вече си тук, трябва да ме развличаш. Предположи какво ще стане.

— В тесните рамки на обвиненията и от правна гледна точка правителството доказа обвиненията си — отговори с равен тон Корва.

— Тогава защо се бавят толкова? — попита Тайсън. Те са офицери. Защо не могат да решат?

— Защото защитата доказа други неща. Неща, които бяха извън онова, което бяха подготвени да чуят. — Той погледна към Тайсън. — Не съжалявам, че премълча някои неща. Помолих те да го направиш. Исках всичко да се разкрие спонтанно, когато му дойде времето. И съдебният състав слушаше. Техните безизразни лица издадоха вълнението им. Те са човешки същества и затова сега задават въпроси на самите себе си.

Тайсън мълчеше.

— Точно сега — каза Корва, — един или двама от тях привеждат доводи и се опитват да повлияят на втори или трети член от състава да каже „По дяволите закона“. Това е единствената възможна причина за забавянето.

— А ще стане ли? Ще кажат ли трима от тях „По дяволите закона.“?

Корва погледна към Тайсън, после отклони очи и се взря в настолния бележник на равин Уейц.

— Ако го кажат — каза той, — трябва да кажат и „По дяволите армията“. А те са част от системата, въплъщението на кодекса. Те са офицери, положили клетва. И са по-заинтересувани от успешното функциониране на тази система, отколкото гражданските юристи са заинтересувани от гражданската юридическа система. Какво би направил ти на тяхно място? Как би гласувал?

Тайсън се замисли за момент, после отговори:

— Гласувам виновен.

— Аз също.

— Тогава защо се бавят толкова?

— Честно казано, не знам. Казах ти… имат проблеми да започнат гласуването. Полковник Муър не предлага гласуване, защото един или двама от тях надават глас в твоя полза. Може би самият Муър се обажда в твоя полза. Може би Дейвис също е на твоя страна. Може би Синдъл е тази, която иска бързо да гласуват, че си виновен. Може би Ласки щеше да е третият човек на твоя страна, от когото се нуждаем. Не знам. Никой не знае… Съдебните заседатели винаги са успявали да ме изненадат.

— Дори военните съдебни заседатели?

— Дори те понякога.

— Ще бъдеш ужасно изненадан, ако спечелиш това дело.

Корва започна да се усмихва, но шумът от стъпки по коридора го накара да се изправи на крака. На вратата се почука, после се отвори и в стаята влезе дежурният военен полицай с куп вестници и списания в ръце.

— Намерих ви и броя на „Плейбой“ за следващия месец — каза той. — Искате ли още нещо, господин Корва?

— Не, благодаря.

Дежурният излезе. Тайсън и Корва започнаха безцелно да четат. В дванайсет и половина пред вратата отново се чуха стъпки. После спряха. Почука се и вратата се отвори. Сержант Ларсън каза:

— Ще ми дадете ли поръчката си за обед? Или предпочитате да обядвате навън?

— Поръчай ни сандвичи и кафе, сержант — отговори Корва. — Изненадай ни с нещо. Но без хляб и майонеза.

Чакаха половин час и Тайсън се обади:

— Обикновено взимането на сандвичи от местната лавка отнема петнайсет минути. Може би вече са гласували присъдата.

— Ще ни донесат обяда преди да ни извикат обратно в залата. Отпусни се.

— Отпуснал съм се. Отегчавам се.

Отново се чуха стъпки, почукване и вратата се отвори. Сержант Ларсън влезе с картонена кутия, която остави на бюрото. Тайсън видя, че тя е претъпкана със сандвичи, салати и сладкиши.

— От жена ми е — каза Ларсън. — Настояваше — добави той с известно смущение. — Надявам се, че нямате нищо напротив.

— Предай й, че сме много благодарни — каза Корва. Тайсън си взе един огънат в салфетка сандвич, въпреки че нямаше желание да яде.

— Много мило от нейна страна, сержант. Ларсън се усмихна и излезе. Корва откри сандвич с пилешки котлет и ръжен хляб и го захапа.

— Както вече веднъж ти казах — рече той, — и както можеш сам да видиш и чуеш всеки ден, в очите на общественото мнение ти си невинен.

— Никога не съм ценял особено високо общественото мнение и преценката на хората в Америка. Аз съм сноб и елитарист. Затова не мисля, че заслужавам да се успокоявам с общественото мнение точно сега.

Корва откри кутия кока-кола и я отвори.

— Ти имаш правилна преценка за себе си и за света, в който живееш. За съжаление такъв, какъвто си, ти си в несъответствие със заобикалящия те свят.

Тайсън откри в картонената кутия две бири и ги изпи и двете, без да предложи на Корва. Корва се нахрани без видима загуба на апетит. Тайсън отиде до тоалетната съпроводен от охраната. Корва отиде дотам сам. Следобедът протече под знака на скуката и безпокойствието. Слънцето започна да отслабва, а откъм океана се издигна вятър, който разпиля червените и златните листа по поляните и пътеките, и ги понесе с шумолене покрай стените на сградата. Тайсън отиде до прозореца и забеляза, че тълпата беше намаляла, а онези, които не се бяха прибрали обратно в църквата, стояха приведени срещу студения вятър.

— Миналата есен събирах листа и играех футбол със сина си — каза той повече на себе си, отколкото на Корва. — Цепех дърва и подреждах огъня в камината. Ходихме до една ферма на изток и купихме, тикви, кратунки и ябълкова ракия. Прибрахме се в къщи и си направихме горещ пунш с ром. Обичам мириса на есента.

— Аз също — отговори Корва с равен сдържан глас.

— Липсваше ми много в Ку Чи. Помолих брат ми да ми изпрати кутия от обувки с есенни листа. — Той се усмихна сам на себе си. — Дадох ги на хора, които твърдяха, че им липсва есента.

— Звучи така, сякаш си искал да те уволнят по психически причини — отбеляза Тайсън.

Корва взе „Дейли Нюз“. Заглавието на първа страница гласеше: „ЩЕ ИМА ЛИ ПРИСЪДА ДНЕС?“

— Добър въпрос — каза Тайсън, когато го видя. Погледна към стенния часовник. Беше четири и шестнайсет минути.

В четири и двайсет Корва стана и отиде до прозореца.

— Не виждам никой да си тръгва. Колите на пресата също още са тук. В четири и двайсет и пет Тайсън се изправи.

— Не бих искал да се налага да прекарвам нощта в очакване. Кажи да ме настанят в жилищата за несемейни. Няма да се прибирам вкъщи тази вечер.

— Добре — отвърна Корва. — Няма да споря с теб. Може да е много изнервящо да се чака — добави той, — но не е лош знак. Нещо се е случило в залата за обсъждане на присъдата.

— Но какво?

В четири и трийсет Корва затвори куфарчето си и взе шлифера си от закачалката.

Този път нито Корва, нито Тайсън чуха стъпките в коридора, но и двамата доловиха лекото почукване на вратата, толкова леко, помисли си Тайсън, колкото леки трябва да са били и стъпките, и разбра, че не бяха дошли да му кажат, че за днес е свободен.

Вратата се отвори, сержант Ларсън застана на входа без да продума: твърде дълго за Корва, който рязко попита:

— Е, добре? Свободни ли сме?

— Не, сър. Съдебният състав е гласувал присъдата.

— Благодаря — сковано кимна Корва. Той отново окачи шлифера си на закачалката и се обърна към Тайсън с неестествен глас: — Хайде да чуем какво имат да ни кажат.

Тайсън тръгна към вратата, която Ларсън държеше отворена.

— Сър, трябва да си вземете шапката — каза Ларсън на Тайсън.

— Какво?… — за момент Тайсън застана неподвижно, после отвърна: — Да, разбира се. Каквото и да стане, няма да се връщам повече тук, нали?

— Не, сър.

— Благодарете на равина от наше име, ако го видите.

— Да, сър.

Корва тръгна напред по коридора. Ларсън отново ги настигна и тръгна пред тях. Той изглежда усещаше, че подопечните му не бързат и вървеше бавно. Когато влязоха в съдебната зала Тайсън усети, че тълпата на пейките замлъкна. Погледна и видя, че църквата беше изпълнена докрай, като в неделята на Великден, и хората стояха на пътеката и в преддверието.

Той умишлено мина пред масата, зад която вече се бяха събрали членовете на съдебния състав, покрай масата на прокурорския състав, без да поглежда към Пиърс, Уейнърт и Лонго, и застана до Корва на масата на защитата. Корва остана прав и Тайсън последва примера му. Забеляза, че сега и прокурорският състав се беше изправил. Въпреки че това не беше необходимо.

Тайсън се насили да погледне към предния десен ред. Марси беше облечена в консервативен делови костюм от туид. Тя кръстоса крака и му се усмихна окуражително. Дейвид седеше до нея с тъжен вид, въпреки че, помисли си Тайсън, изплашен беше поточната дума. Зачуди се какво ли става в този момент в съзнанието на едно шестнайсетгодишно момче. Трите сестри на Тайсън, и трите хубави и жизнени жени, поддържаха оптимистичното си изражение. Майка му, която рядко проявяваше други чувства освен гордост, нетърпение или отегчение, сега изглеждаше смутена и стара. Тайсън се насили да изрази безразличие на лицето си и се обърна към съдебния състав. Опита се да разгадае техните изражения, но там можеше да се прочете по-малко и отпреди. Единственият проблясък на чувство просветна, когато случайно срещна погледа на майор Вирджиния Синдъл, която бързо сведе очи.

Тайсън осъзна, че Корва му говори нещо.

— Има една тънкост в ръководството за провеждане на военен съд — шепнеше му Корва. — Присъдата невинен се обявява с думите „Мое задължение е да ви съобщя…“. Присъдата виновен се обявява с думите „Да ви информирам“. Искам да го знаеш, за да можеш да се подготвиш преди да чуеш самата присъда.

— Благодаря — отвърна Тайсън без да помръдне главата си, вперил поглед право напред.

Секунда по-късно полковник Спраул включи микрофона си и съобщи:

— Откривам заседанието на съда. — Спраул погледна към зрителите, после към сектора за представители на пресата, после към прокурорския състав и накрая към съдебния състав. — Всички участници в процеса, които присъстваха при прекратяването на заседанието на съда са налице и сега — каза той, после се обърна към полковник Муър и попита: — Стигна ли съдебният състав до решение по това дело?

— Да — изправи се полковник Муър.

— Отразено ли е решението ви върху работните формуляри за решение по присъдата, които ви бяха раздадени? — попита Спраул.

— Да — отговори Муър.

— Моля прокурорският екип да ми донесе формулярите с решенията на съдебния състав, без да ги чете — каза Спраул, поглеждайки към масата на обвинението.

Майор Джудит Уейнърт стана и отиде право при полковник Муър, който й подаде решенията. Тя демонстративно показа, че не гледа дългите листове и извървя петте крачки до амвона, протягайки двете страници нагоре към полковник Спраул. Остана да чака пред амвона, обърната с лице към него.

Полковник Спраул намести лампата на амвона и разгледа внимателно формулярите с решението, като ги обърна неколкократно от двете страни. Тайсън, Корва и всички в църквата, включително и съдебният стенограф, бяха вперили очи в лицето му, търсейки да видят някакъв признак за вълнение. Но лицето на полковник Спраул не издаваше нищо, освен концентрираност върху формулярите пред него, и Тайсън си помисли, че той имаше изражението на човек, преглеждащ ученическо съчинение на скучна тема.

Полковник Спраул рязко вдигна поглед и каза на Муър:

— Не намирам никакви пропуски във формулярите. — Той протегна двете страници надолу към майор Уейнърт. — Бихте ли върнали това на председателя на съдебния състав?

Тя взе листите, но те някак си се изплъзнаха от ръката й и паднаха на червения килим на пода. Тя забързано клекна, за да ги вдигне и се забави може би половин секунда повече от необходимото преди да се изправи. Лицето й беше почервеняло, докато прекоси подиума и подаде листите на полковник Муър, който я погледна съчувствено. Майор Уейнърт се обърна и се върна обратно на масата на прокурорския състав, като се държеше като човек, който съзнава, че цялата зала е вперила поглед в него. Когато се приближи до масата с лице все още обърнато към зрителите, тя срещна погледа на Пиърс и леко кимна с глава, но никой не можеше да каже дали това бе в знак на извинение, че е изпуснала формулярите, или в знак на триумф.

Полковник Спраул се обърна и погледна към Тайсън.

— Лейтенант Бенджамин Тайсън, моля явете се пред председателя на съдебния състав — каза той.

— Да, сър — отговори със силен глас Тайсън. Корва се протегна и пред очите на всички стисна ръката му.

Тайсън заобиколи масата и прекоси червения килим, насочвайки се направо към полковник Муър. Тайсън козирува, но спази протокола, според който това беше един от редките случаи, когато не се рапортува устно.

Полковник Муър и Бенджамин Тайсън застанаха един срещу друг. Останалите от съдебните заседатели останаха седнали. Корва остана прав, въпреки че това не се изискваше от протокола. Прокурорският състав също се беше изправил, с което ограничаваше видимостта на някои от зрителите, седнали в лявата част на църковния кораб. Представителите на пресата се изправиха, вероятно за да виждат по-добре, и хората зад тях също започнаха да стават на крака, може би защото репортерите им пречеха да виждат. След това и други започнаха да се изправят, дори онези, които виждаха добре, и след няколко секунди цялата църква бе изпълнена от хора, станали на крака, които чакаха.

Полковник Спраул понечи да каже нещо по микрофона, после се поколеба и се обърна към полковник Муър:

— Прочетете решението на съдебния състав.

С крайчеца на очите си Тайсън видя, че членовете на съдебния състав гледат право пред себе си, устоявайки на естественото си желание да погледнат към него. Муър се обърна към Тайсън и заговори без да поглежда в протокола за съдебното решение, като го гледаше право в очите, сякаш бяха единствените двама души в залата.

— Лейтенант Бенджамин Тайсън, мое задължение като председател на този съдебен състав е да ви информирам…

Няколко от хората в залата отреагираха на глас, явно разбирайки какво означават тези думи.

— …че съдебните заседатели, при закрито заседание с тайно гласуване, с две трети от гласовете на присъстващите членове на съдебния състав, които съвпадаха по всички точки на обвинителния акт, ви признаха за виновен по обвинението в убийство.

Тайсън стоеше напълно неподвижен, без да проявява пред полковник Муър и членовете на съдебния състав повече вълнение и чувства, отколкото те бяха показали пред него през цялата тази седмица. Някой в залата извика нещо, една жена изхлипа, въпреки че той не мислеше, че бе Марси или майка му, защото те и двете нямаха склонност да плачат.

— По подточка първа: виновен — продължи полковник Муър, — и по подточка втора: виновен, като обаче и в двете подточки думите „да ги застрелят“ и думите „заповядал да ги застрелят“ ще бъдат заличени и на тяхно място ще останат думите „с което е допуснал да бъдат застреляни“. — Полковник Муър погледна към Тайсън и леко кимна, за да докаже, че е свършил.

Тайсън козирува, обърна се и се върна при масата на защитата без да срещне погледа на Корва или на който и да е било друг, без нито веднъж да погледне към Марси и сина си.

Полковник Спраул огледа църквата и предолтарното пространство, където всички бяха прави с изключение на петимата членове на съдебния състав. Имаше озадачения вид на човек, който никога не е виждал такова нещо.

— Съдът ще се събере отново в понеделник в десет часа, с цел да стигне до подходяща присъда — съобщи той в микрофона на амвона: — Закривам заседанието на съда.

Но никой не тръгна към вратите. Вместо това всички мълчаливо стояха там, докато сержант Ларсън, сега вече с каска на главата, се приближи към Тайсън с още двама военни полицаи. Двамата военни полицаи застанаха смутено пред масата на защитата. Никой нищо не каза, докато накрая сержант Ларсън любезно попита:

— Сър, бихте ли ме последвали?

Тайсън стисна ръката на Корва, взе си фуражката и заобиколи масата, за да застане до военните полицаи, все още не достатъчно сигурен в себе си, за да погледне към семейството си. Двамата военни полицаи застанаха от двете му страни и прекосиха предолтарното пространство, за да излязат през страничната врата и продължат по дългия бял коридор. Тайсън забеляза, че коридорът беше празен и тих, огласян единствено от шума на техните стъпки.

Те стигнаха до една врата, която водеше към задната градина на църквата и постовият, който стоеше до нея, я отвори.

Тайсън си сложи фуражката и излезе навън в студената вечер. Първо забеляза цветовете на западната част на небосклона, който от тъмносиньо преминаваше към хоризонта в приятно оранжево и жълто под светлините на моста.

Едрите военни полицаи образуваха каре около него и го ескортираха до тъмната служебна кола. Вътре в църквата и в коридора беше много тихо, но тук го връхлетя разнороден шум: виковете на десетки хора, после на още повече, тъй като с течение на времето тълпата започна да се събира в задната част на църквата. Видя една телевизионна камера. След това приятната успокоителна тъмнина бе раздрана от проблясването на светкавици. Насочиха и микрофони към него, но охраната решително ги отблъсна назад. В цялата тази бъркотия той чу да се извисява мъжки глас, който викаше:

— Пуснете го! Пуснете го! Някаква жена бе успяла да се провре през кордона на охраната и се приближи плачейки:

— Господ да ви благослови! Господ да ви благослови! Когато стигна до него, един военен полицай я сграбчи и отблъсна настрана.

Тайсън се намери до колата, после вътре в нея. Сержант Ларсън се шмугна до него на задната седалка, след това се отвори и другата врата и друг военен полицай се вмъкна от лявата страна на Тайсън, като по този начин го притиснаха от двете страни. Вратите се затвориха и сержант Ларсън каза:

— Моля, сложете двете си ръце на облегалката на предната седалка.

Тайсън направи както му казаха и сержант Ларсън щракна чифт белезници около китките му. Тайсън се учуди колко са тежки.

Колата започна бавно да се движи по поляната зад църквата пред струпалата се тълпа, като превклкочваше от къси на дълги и свиреше с клаксона в ритмична последователност. Шофьорът ругаеше.

— Вече няма защо да се притеснявам за нощните ви похождения, нали? — каза военния полицай.

Тайсън извърна глава и се взря право в кръглите очи на капитан Галахър. Понечи да каже нещо грубо, но осъзна, че вече няма право да казва на капитан Галахър нещата, които си струваше да му се кажат.

Галахър явно почувства това и на свой ред и разбирайки, че не могат да бъдат достойни противници, смекчи тона.

— Стояхме тук да ви чакаме цял час, но да ви кажа честно, Тайсън, не ми се искаше да ви виждам в тази кола.

— Да, сър.

Тъмната служебна кола се измъкна от тълпата и бе поета от ескорт от два джипа. Те подкараха бързо по Лий авеню.

Тайсън за пръв път забеляза, че мъжът на предната седалка до шофьора беше цивилен. Човекът се обърна назад и каза:

— Трябва да си поговорим малко преди да ти дадат присъдата, шампионе.

Тайсън погледна към Чет Браун.

— Не мисля така — отговори той.

Браун сви рамене и се обърна обратно напред.

— Ще видим — каза той.

Галахър извади плоско шишенце и разви капачката му.

— Пийнете една глътка — каза той.

— Нямам нужда от алкохол — отговори Тайсън. Галахър сви рамене и зави обратно капачката. Той се поколеба, после мушна шишенцето в страничния джоб на куртката на Тайсън.

— Задръжте го.

Тайсън осъзна, че не се насочват към изхода на базата и разбра, че не отиват във Форт Дикс. Галахър се загледа за момент в Тайсън, после каза:

— Просто местния арест. За почивните дни. До произнасянето на присъдата в понеделник. После… после…

— После — обади се Чет Браун от предната седалка, — всичко зависи от упорития кучи син.

Тайсън се осмели да каже „върви по дяволите“, но изглежда че никой нямаше нищо напротив.

Колата спря пред кабинета на началника на местното отделение на военната полиция и Тайсън се намери в малка килия със стени от бежови фаянсови плочки. Сержант Ларсън махна белезниците му и излезе, затръшвайки след себе си решетката на вратата на килията. Браун застана от другата страна на решетката, а военният полицай отиде в дежурната стая, за да обработи документите на затворника.

— Всичко, което искаме — каза Браун, — е уверението ти в писмена форма, че никога вече няма да говориш за това, до края на земния си живот.

— Върви по дяволите.

— С изключение, естествено, на няколко думи от време на време, относно положителната страна от опита ти в сблъсъка с правителството и военното правосъдие.

— Разкарай се.

— Всъщност ти изпълни своята страна от сделката поне досега, макар че не се съгласи с нея. Не каза и дума на пресата. Ние ценим това. Адвокатите ти също се държаха прилично. — Браун извади свитък листи от вътрешния си джоб. — Прочети го и подпиши.

— Махай се, Чет.

— Едно от нещата, споменати там е, че няма да повдигаш въпроса за връщането ти на действителна военна служба или пък за това, че реалните извършители на престъплението са недосегаеми за закона. Правителството е много чувствително на тези теми.

— Аз също съм чувствителен по тези въпроси. Браун се наведе по-близо до него, подпрял ръце на решетките и провря глава между тях. Той внимателно наблюдаваше Тайсън, който беше застанал на около два метра от него, сякаш признаваше, че макар и затворен в клетка, Тайсън продължаваше да бъде опасен.

— Знаеш ли, Бен — замислено каза Браун, — че от двайсет и петимата души, които всъщност са били замесени в инцидента с Май Лай, осемнайсет са се измъкнали без изобщо да им бъдат предявени обвинения, защото давността на престъпленията им е изтекла? Е, правителството е имало предостатъчно време да ги хване в капана, но не го е направило. А повечето от другите, замесени в случая, които още са били на действителна служба, така и не са били призовани пред съда, защото прекият им командир не е предявил обвинения, каквито предяви генерал Пиърс в твоя случай. Естествено, генерал Пиърс не го направи без известно въздействие отгоре. Но армията харесва създадената от нея система. И от всички, които бяха подведени под отговорност по случая Май Лай, само Коли беше осъден. Точно на това сега му викаме бъркотията около Май Лай. И след всичките тези години системата още не се е променила. Правителството и министерството на правосъдието биха искали да променят системата така, че Съединените щати никога повече да не изпадат в неудобното положение да не могат да подведат собствените си военнослужещи под съдебна отговорност за военновременните им престъпления. Целта е благородна.

— Толкова благородна, че никой дори не се е сетил за нея през последните двайсет години.

— Просто е необходимо да се случи нещо като това, нали? Въпросът е, че армията не иска да се променя системата. Точно сега се води борба за това. И ние не искаме ти да объркаш нещата.

— Кои са тези ние? Ако знаеше за кого работиш, можех и да те изслушам. Но доколкото знам, може да си и човек на армията. Или на военната прокуратура.

— Може и да съм. Може да съм и цивилен. Това няма значение.

— Напротив, има.

Браун размаха листите в ръката си.

— Ако подпишеш това, президентът ще те помилва в рамките на трийсет дни, независимо каква присъда ще получиш. Още докато си в затвора във Форт Дикс. Така изобщо няма да стигнеш до Канзас.

— О — усмихна се Браун, — не бих могъл да направя нищо срещу съдебното им решение, както не бих могъл да повлияя и на присъдата, която ще ти дадат. Не мога да въздействам на военния съдебен състав. Не мога да стигна нагоре по командната йерархия и да уредя да те освободят… да кажем до Деня на благодарността. Ще си ядеш пуйката у вас в Гардън Сити.

— Претърсвал си къщата ми.

— Службата за почистване „К и К“ почистиха къщата ти.

— Мръсник.

Браун хвърли сгънатите листове хартия вътре през решетките на килията и те паднаха по средата на бетонния под.

— Освен това трябва да се съгласиш да не говориш пред пресата, да кажеш, че правителството се е отнесло с теб справедливо, да се съгласиш, че няма да пишеш, да изнасяш лекции и изобщо да говориш публично по тези въпроси. И в отплата аз се наемам да ти върна всичко, което си загубил. Включително и скъпоплатената ти работа.

Тайсън погледна към листите на пода.

— Добре, Чет. Ще ги прочета, ако се разкараш.

— Adios amigo. Почини си добре тази нощ. И, знаеш ли, много добре се държа. На мен щяха да ми треперят краката. А в понеделник, ако се съгласиш с условията ни, дори да те осъдят от десет до двайсет години затвор, ще можеш спокойно да им се усмихнеш.

— Точно така.

— Тази вечер няма да имаш посетители, така че недей да обмисляш възможността да дадеш това на адвоката си, за да го изнесе оттук. Искам книжата обратно утре сутринта в шест часа. Подписани или неподписани.

— Ами копието за мен?

Браун се засмя, обърна се и излезе.

Тайсън огледа килията и седна на леглото си. Отново погледна към захвърлените на пода листи, след това си свали фуражката и обувките и легна по гръб на тясната военна койка.

— Жилището ми става все по-тясно. Сержант Ларсън се приближи до вратата на килията.

— Искате ли вечеря?

— Не, благодаря.

— Ясно. Обади се адвокатът ви. Каза, че ще дойде да ви види утре в седем часа сутринта.

— Добре.

— Помоли да си помислите за показанията си за смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства, които трябва да дадете преди произнасянето на присъдата.

— Ще помисля.

— Искате ли да ви донеса нещо?

— Да, ключовете.

— Вечерните вестници ще пишат само за това — усмихна се Ларсън. — Искате ли да ви ги донеса?

— След като си прочел статиите за един военен процес, Ларсън, значи си чел за всичките.

— Така е. Всичко наред ли беше?

— Кое…?

— Обедът. Трябва да кажа на жена си.

— О, да. Страхотни телешки котлети.

— Бяха пилешки.

— Точно така.

— Ей, как всъщност беше там?

— Къде?

— Във Виетнам, как се чувствахте по време на сраженията.

Тайсън се замисли за момент, после отговори:

— Не мога да ти кажа.

— He сте ли участвали в сражение?

— Мисля, че съм участвал. Но сега съм си вкъщи. Войната свърши.