Нелсън Демил
Обречен на мълчание (31)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЪРВА

Марси и Бен Тайсън седяха един срещу друг на малката масичка. Тайсън беше облечен с мръсно-жълт ленен костюм, Марси носеше жълт памучен пуловер в цвят с полата.

— Това укрепление ли е било? — попита Марси.

— Не и тази част. Тук е новата трапезария. Повечето военни фортове нямат рисувани прозорци.

— Не се прави на остроумен.

— Бифтекът тук е хубав. — Тайсън взе менюто.

— Не виждам да имат лазаня в менюто.

— И никога няма да видиш.

— Казваш го с известно удоволствие.

— Не, със сос от бифтек.

— Обзалагам се, че няма да искаш да се уволниш, ако те оправдаят.

— Армията привлича с мъжествеността си.

— Не се занасяй. — Тя го погледна. — Би ли се върнал обратно в армията, имам предвид при други обстоятелства, ако те извикат в условия на всеобща мобилизация? В случай на друга война?

— Да, готов съм отново да се поставя в услуга на страната си — отговори й Тайсън.

— Дори след всичко, което армията ти причини?

— Те не са ми причинили нищо. Мислят, че аз съм им причинил нещо.

— Би ли се върнал в армията заради една несправедлива, необявена война, като тази във Виетнам?

— Не е моя работа да се питам за причините и смисъла на войната. Аз дори не се опитах да оспоря сегашното ми връщане в армията както трябва.

— Значи, момчето ми, веднъж като те хванат, вече те имат завинаги, така ли?

— Опасявам се, че е така. Военната служба оказва трайно въздействие върху хората, което многократно надвишава годините в армията. Също като времето, прекарано в затвора. Попитай когото и да е, който е бил в затвора или във войската.

— Вярвам ти. Просто не разбирам. Никога не съм могла да разбера защо милиони хора се бият по бойните полета, оставяйки зад себе си купища трупове, и не могат да се спрат да го правят отново и отново.

— Мъжете обичат войната. Харесва им да прекарат врага и когато се оттеглят изпитват депресия, подобна на тази след полов акт, която не ги напуска до край на живота им.

— Това е страшно, Бен. Ужасно.

— Нима смяташ, че не го знам?

Известно време поседяха мълчаливо. Марси огледа почти празната столова и видя как една двойка отклони погледите си от тях.

— Защо мислиш, че ни зяпат хората? — попита тя.

— Защото са заслепени от елегантния нов офицер и неговата съпруга.

— Дано не си казват „Ето го там военния престъпник и неговата уличница“ — мрачно каза тя.

— Скъпа моя, в офицерските среди всички братя са смели, а всички сестри — добродетелни.

— Това не го знаех. — Тя отпи от джина си с тоник и погледна през прозореца.

Нощното небе се бе прояснило също така неочаквано, както преди това се бе покрило с облаци, а силният южен вятър развяваше американското знаме на плаца. На ливадата във вътрешния двор се провеждаше празненство с барбекю, Марси чуваше малкия оркестър и виждаше отблясъците на жаравата в скарите.

— В това място има нещо анахронично — отбеляза тя.

— Същото казваш и за Гардън Сити. Истината е, че ти си един анахронизъм, пътник във времето от шейсетте.

— Може. Но все пак обществото тук е много затворено, нали?

— Вероятно. Имат си някаква своя действителност, дето се основава частично на историята на това общество, която е различна от тази на останалия свят извън портала.

— Сега, когато се намирам в тази среда, започвам да те разбирам по-добре.

— Аз също започвам да се разбирам по-добре.

— Не си ли поканен на онова тържество на поляната?

— Всички членове на клуба са поканени на всички мероприятия, провеждани от него — отговори той, хвърляйки поглед през прозореца. — Но от мен се очаква да изразя съжаленията си за това, че не мога да се присъединя към другите.

— Разбирам.

Келнерката дойде и те си поръчаха храната и бутилка вино. Приказваха си като в старите времена. Държаха си ръцете през масата и сервитьорката им се усмихна, когато донесе храната.

Тайсън дояде бифтека си и наля на Марси и на себе си още вино. Той хвърли поглед към трапезарията.

— Ще си имаме компания.

Марси се обърна и видя, че откъм вътрешния двор към тях се задава около петдесетгодишен едър червендалест мъж с пясъчножълта коса.

— Това е преподобният майор Кенард Оукс, баптистки свещеник. Мой нов приятел.

— В момента наистина имаш нужда от приятели. Преподобният Оукс се приближи до масата им и се усмихна широко. След това проговори провлачено с типичен южняшки акцент:

— Бен, пак ли пиеш от дяволската отвара?

— Аз принадлежа към епископалната църква. Пиянството се смята за свещено състояние.

— Богохулство. Това госпожа Тайсън ли е? Тайсън ги представи един на друг. Преподобният Оукс седна без да дочака покана и хвана ръката на Марси през масата.

— Вие сте много красива жена — погали я той.

— Благодаря ви.

— Бих ви поръчал чаша бира, но не искам да ви изкушавам — каза Тайсън.

— Защо вие двамата не сте там навън? — усмихна се свещеникът.

— Марси и аз току-що се любихме безумно страстно и искахме да сме сами — отговори Тайсън.

Марси повдигна вежди и за миг на масата се възцари тишина. В крайна сметка преподобният Оукс се усмихна и каза непринудено:

— Е, как беше днес, Бен?

— Бива.

— Свободен ли си утре сутринта? Трябва да отида до Форт Дикс, и ще се радвам ако можеш да ми правиш компания.

— Утре сутринта имам група — отвърна Тайсън и си запали цигара.

— Тогава да го направим утре следобед. Мога да променя часа на срещата си в Дикс.

— Майор Оукс също е временно тук, както мен — каза Бен на Марси, издишвайки дима от цигарата си. — Но за разлика от мен, него не го чака военен съд. Защо казахте, че сте тук? — обърна се той към свещеника.

— Тук съм по специално поръчение на армейското духовно училище — обърна се свещеникът към Марси, — за да преценя равнището, на което се провеждат часовете по вероизповедание на младите хора по различните поделения и бази в района на Ню-йоркската митрополия.

— Колко интересно — каза Марси.

— Значи няма да четете служби в параклиса ни в базата? — попита Тайсън.

— Опасявам се, че не. Преподобният Пери е чудесен проповедник, ако желаете да чуете баптистка служба.

— Радвам се, че сте тук — кимна му Тайсън. Той решително постави ръката си на рамото на свещеника. — Миналата вечер имах спор с един колега във фоайето, отче. Той настояваше, че Йоан е казал: „И дойдоха при него фарисеите да го изкушават, и казваха му: Простено ли е на човека да напусне жена си по всякаква причина?“. Аз мислех, че е от Лука. Е, кой всъщност го е казал? — Тайсън се втренчи в преподобния Оукс.

— Йоан.

— Не, Марк.

— Правилно.

— Не, не е — каза Тайсън. — Казал го е Матей. Провалихте се на контролното по вероизповедание.

— На кого му пука за това, Тайсън? — отговори му с усмивка преподобният Оукс.

Марси отвори широко очи.

Мъжът издърпа ръката си от Тайсън и двамата се изправиха.

— Разкарай се, мошенико — каза Тайсън.

За секунда мъжът се втренчи в него, после кимна.

— Трудно е да се правиш на свещеник. Казах им го. Но ти си много добър. — Той се обърна и си тръгна.

Тайсън седна.

— Какво, за Бога… — възкликна Марси.

— Наистина, за Бога! Каква свиня!

— Кой?

— В това е въпросът — отвърна Тайсън.

— Този човек шпионираше ли те?

— Предполагам, че можеш да го наречеш и така. — Тайсън допи виното си. — Е, това бе един добър урок за тебе. Внимавай с кого говориш.

— Всичко това е много странно — въздъхна дълбоко Марси.

— Амин. — Тайсън погледна часовника си. — Трябва да се обадя по телефона. На този новия ми адвокат, Корва. — Той стана. — Няма да се бавя повече от десет минути. Поръчай кафе и десерт.

— Искам да си сложим телефон в квартирата — каза тя.

— Обади се да го поръчаш утре.

— Не мога. Нямам телефон.

Той се усмихна и излезе от трапезарията. Тайсън подмина телефонните кабинки и се насочи към изхода. Беше се обадил по телефона по-рано през деня и не на адвоката си, а на „Америкън Инвестигейтър“.

Той пресече каменната алея. Все още мокра от падналия вечерта дъжд и отвори тежката дъбова врата на музея с ключа си. Влезе и остави вратата лека открехната. Слабата светлина на охранителната система осветяваше манекените, облечени с униформи, препасани със саби и с пушки на рамо, които превръщаха залата в зловещо място. Тайсън отново си погледна часовника. Откъм вратата се чу някакъв звук, последван от леко поскърцване при отварянето й.

— Влезте — каза Тайсън.

На каменната алея пред вратата стоеше някакъв човек, който влезе в залата.

— Господин Тайсън?

— Точно така. Господин Джоунс?

— Да. — Уоли Джоунс остана до вратата и огледа затъмненото помещение.

Тайсън го наблюдаваше как стои на вратата и силуетът му се откроява на светлината на Офицерския клуб от другата страна на алеята. Той беше набит, носеше развлечена памучна фанелка и тънък панталон в същия стил. На рамото му висеше кожена чанта. Тайсън не можеше да види ясно лицето му, но изглежда мъжът бе на четирийсет и няколко години.

— Влезте и затворете вратата — нареди Тайсън. Джоунс направи още една крачка навътре към залата, но не затвори вратата.

— Тук ли искате да говорим?

— Да. Там отзад имам кабинет.

— Искате да ми разкажете вашата версия за станалото?

— Така казах на редактора ви.

— Чудесно. Много добре. Точно това желаехме през цялото време. Вашата версия за случилото се. Никога не сме искали да бъдем пристрастни. Никой не е искал да отправя злобни нападки и клевети срещу вас. Най-малкото пък аз. Бях в Корея. Повечето от читателите ни са патриоти. Нали разбирате? Така, че ще излезе хубав материал.

— Ще ми се да ви разкажа как бях измамен от армията. Но ако читателите ви са с патриотична нагласа, може би няма да искате да го публикувате.

— О, ще го публикуваме! Ще публикуваме каквото и да кажете.

— Добре. Последвайте ме. — Тайсън се обърна и направи няколко крачки. Погледна назад през рамото си и подхвърли: — Насам.

— Хей, сам ли сте? — каза с нервен смях Джоунс.

— Да. А вие?

— Също. Вижте, защо да не излезем навън? Да идем на някое обществено място, където няма да бъдем обезпокоявани. Да се разходим надолу към брега.

— Не искам да ме виждат, че говоря с вас — отвърна му Тайсън. — Но… добре. Само да си взема бележките. — Той се отдалечи към потъналите в мрак ниши на музея, свали обувките си, и хванал ги в ръцете си, заобиколи и се озова при вратата зад гърба на Джоунс.

— Готов ли сте?

Джоунс подскочи от изненада и се обърна.

— О, Господи!. Уплашихте ме…

Тайсън нанесе мощен удар в слънчевия възел на Уоли Джоунс. Джоунс се преви, а Тайсън заби коляното си в лицето му, при което почувства и чу как носът на мъжа се счупи. Джоунс залитна назад, преви се на две и се хвана с едната ръка за корема, а с другата за лицето. Тайсън отново си обу обувките и яростно го изрита отзад, след което Джоунс се просна на каменния под, стенейки от болка.

Тайсън чу някакъв звук зад гърба си и се обърна. Заслепи го светкавица, последва я друга. Той се втурна навън от музея към фотографа, който го снима още веднъж, преди да се обърне и да побегне. Тайсън хукна след него.

Внезапно иззад ъгъла на музея се появиха двама мъже в анцузи. Един от тях сграбчи фотографа през раменете, другият издърпа фотоапарата от ръцете му, разби го върху камъните, след което тръгна към Тайсън. Тайсън зае отбранително положение и зачака.

Мъжът стигна до отворената врата на музея и освети с фенерче тялото на Уоли Джоунс, проснато на пода на залата. Светлината очерта локвичка кръв, която започваше да се оформя около лицето на Джоунс. Мъжът обърна фенерчето към Тайсън и му светна в очите.

— Просто остани на място и дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам — каза той.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Човек с четирийсет и пети калибър, насочен срещу теб.

Тайсън чу двойното прищракване на вдигнатия метален предпазител. Светнаха фаровете на завиваща зад ъгъла на музея кола, която продължи и спря до него.

— Вие наистина сте буен човек — каза един мъж, показал глава от задния прозорец на колата.

Тайсън ясно разпозна гласа на Чет Браун.

— Влизай в колата, убиецо — нареди му Браун.

Колата се понесе по моста Верацано. Тайсън запали цигара. Шофьорът, млад мъж със сурово изражение на лицето, подхвърли назад:

— Имате ли нещо против да не пушите? Тайсън издиша облак дим напред. Браун тихо се засмя. Тайсън погледна към Браун, седна на другия край на задната седалка. Беше облечен в бял екип за тенис.

— Как е новата ви работа? — попита Браун. Тайсън си дръпна от цигарата и погледна през страничното стъкло към Статуята на свободата, извисяваща се в зеленикавото осветление с призрачно великолепие.

— Между другото, някой ще отведе жена ви обратно до дома ви и ще й даде необходимите разяснения — каза Чет Браун.

— Оукс ваш ли беше? — поинтересува се Тайсън.

— Може би. Трудно е да се правиш на свещеник.

— Знам.

— Сега ще трябва да създадем специална група по този проблем.

— Кои? Кои сте вие?

— Името нищо няма да ви каже — отговори Чет Браун. — Ние сме толкова потайни, че дори в ЦРУ не са сигурни дали действително съществуваме.

— Всичко това ми звучи като пълна глупост.

— Що се отнася до Уоли Джоунс — смени темата Браун, — не те виня, Бен. Копелето сам си го просеше. Ако беше написал подобни неща за жена ми, аз също щях да постъпя като теб. Както и да е, това ще остане за наша сметка. Но ако пак направиш нещо подобно, може да се наложи сам да се оправяш с полицията. Не мога да се меся в работата на правосъдието повече от веднъж месечно, или нещо такова.

— Не ми прави никакви услуги.

— Ho на мен това ми е работата, Бен. Назначен съм ти за ангел-пазител. За това и съм облечен в бяло.

Тайсън потъна в мрачно мълчание.

Колата премина по крайната дясна лента през входа за магистралата без да плаща, зави надясно и се приближи към главния вход на Форт Уадсуърт. Постовият им махна с ръка и колата продължи по пътя сред мрака на тъмните улички в полуизоставения Форт. Те продължиха по нанадолнището към каналите на Нюйоркското пристанище, отминаха кея и спряха при мрачните гранитни стени на Стрелковата кула.

Браун слезе от колата и направи знак на Тайсън да го последва. Те минаха през огромния двоен портал от външната страна на разположената на гари нива артилерийска батарея. Браун отвори една врата и влезе в обширна мрачна стая, частично осветена от увисналите от тавана малки електрически крушки. Оттам в различни посоки се изкачваха метални стълби и Тайсън го последва по една от тях, като стъпките им отекваха във влажния неподвижен въздух. Браун го поведе по широк сводест коридор, от едната страна на който имаше редица дървени врати.

— Избери си някоя от вратите.

Посочи една от тях и Браун я отвори. Тайсън го последва в стаята, озарена единствено от светлината, която проникваше през двете открити бойници. Браун застана пред единия от отворите и погледна надолу към залива.

— Хубава гледка. Хамилтън, крайбрежния булевард, Кони Айлънд, летището Кенеди, моста и пристанището. Само помириши морския въздух.

Очите на Тайсън свикнаха със слабата светлина и той забеляза, че каменните стени са покрити с гротескни изображения на някакви същества, подобни на животни, нарисувани с флуоресцентни бои.

— Култови изображения. Централния следствен отдел твърди, че са сатанински. Често намират в тези помещения заклани кучета, котки и кокошки.

Тайсън не отговори, а безмълвно отиде до крайната дясна бойница и се загледа в залива. Призна си, че Браун има известен усет при подбирането на интересни места за провеждане на разговори.

— Откога ме следиш?

— Достатъчно дълго, за да разбера, че вие с Харпър бяхте на прага на нещо прекрасно.

Тайсън се надвеси над дебелата един метър стена на бойницата. Намираха се на около трийсет метра от крайбрежната стена.

— Тази вечер беше много близо, любовнико. Но не можеше да предположиш, че жена ти ще се появи изневиделица. Аз буквално бях затаил дъх, когато вие с Керън влетяхте в капана. Трябва просто да си надминал себе си в танца около жена си, защото само час по-късно вече си държахте ръцете в столовата. Какъв мъж си само!

Тайсън се повдигна до перваза и седна със свити колене по дължина на широката бойница с гръб към каменната стена. Запали си цигара и се загледа в далечината на хоризонта. Забеляза, че обноските на Браун бяха не така изящни както в Спортния клуб. Тук той приличаше повече на бияч, и Тайсън заподозра, че притежава хамелеонската способност да се уподобява на околната среда. Зачуди се кой ли беше истинският Чет Браун. Може би нито един от двамата.

— Имаше страшно тежък ден — Браун се приближи до Тайсън. — Да не би да тренираш? Имам предвид да тренираш да седиш в каменна стая и да се взираш отчаяно през прозореца?

— Стой настрана. — Тайсън хвърли цигарата си в посока към Браун.

— Просто ужасно се вълнувам, че те виждам отново. — Браун отстъпи крачка назад. — Както и да е, като ангел-пазител аз мога да правя, или да не правя някои неща, които да променят съдбата на хората. Но съдбата ти е в твоите ръце в почивните ми дни. Така че внимавай с чукането и сбиванията, и недей да викаш журналисти, освен ако не възнамеряваш да ги смажеш от бой. Разбра ли?

— Свърши ли? — прозина се Тайсън.

— Не. Говори ли ти нещо името на полковник Ерик Уилетс?

— Не.

— Да, ама на него твоето име му говори доста. Това е любовникът на Керън, и той много би искал да те докопа отнякъде.

— Кажи му да не вярва на всичко, което чете по вестниците. Това казах и на жена си.

— Ще се направя, че не съм те чул — разсмя се Браун. — Знаеш ли, Бен, ти ми харесваш. Но създаваш много проблеми. Около теб се носи черен буреносен облак и всеки, който се приближи, не може да се опази от дъжда. А на национално ниво създаваш много главоболия и във Вашингтон. Прочете ли днешния сутрешен „Таймс“?

— Не.

— По твоя случай е назначена сенатска комисия. Интерес към делото ти прояви и Комисията на ООН за геноцида. Говорят за изпращане на мисия в Уей, която да събере някакви факти и информация, а от Ханой са съобщили, че възприемат благосклонно тази инициатива. Бих искал да знам на кого са му притрябвали всички тези глупости, а, Бен?

— Не и на мен.

— Нито пък на страната ти.

Тайсън се взря в Браун на бледата светлина. Всичко започваше да се изяснява. Устата му пресъхна. Той прехвърли краката си встрани и се спусна от отвора на бойницата.

— Сега пък ти не се приближавай — продължи Браун. — Бихме могли да се нахвърлим срещу Бранд. Защото всъщност той се разприказва. Ако не бяхме ние, делото щеше да се провали.

Тайсън мушна ръката си в джоба на якето и напипа швейцарското си военно ножче.

— Аз гласувах да бъде Бранд, но… — замислено продължи Браун. После сви рамене. — Имаше някои, които решиха, че за целите на правосъдието ще бъде по-добре, ако си ти.

Все още с ръка в джоба си, Тайсън извади сгъваемото острие от дръжката на ножа, като поряза пръстите си, докато го отваряше.

— Предложихме ти сделка. — Предложете ми я пак.

— Добре. Ще я приемеш ли?

— Наври си я в задника.

— Ти си много хладнокръвен — мрачно се усмихна Браун. — Ще ти предложа ето това. — Той огледа стаята, след което очите му отново се приковаха върху Тайсън. Извади малък автоматичен пистолет от ластичния си колан и Тайсън видя черния заглушител ярко да се откроява на фона на сребристото метално тяло на пистолета.

— Качи се обратно на перваза — каза Браун. Тайсън остана неподвижен. Разстоянието между него и Браун беше около три метра, или с метър и половина повече от необходимото според стария му учебник по ръкопашен бой.

— Качвай се горе! — извика Браун.

— Върви по дяволите!

— Искам да ти помогна да направиш онова, което се опита да направиш в залива. То е по-лесно и по-бързо от удавянето, Бен. Просто се качи горе, затвори очи и се отпусни назад.

— За какво говориш, по дяволите?

— За какво, по дяволите, си мислиш, че говоря?

— Не съм се опитвал да се самоубия, глупако! — втренчи се Тайсън в него.

Браун изглежда се смути.

— Добре, толкова по-лошо — рязко отвърна той. — Те искрено се надяваха, че ще постъпиш достойно.

— Не ми говори за достойнство. Ако искаш да умра, ще трябва сам да ме убиеш.

Браун поклати глава и отпусна пистолета си.

— На този етап съм упълномощен само да те подтиквам сам да сложиш край на живота си. Но те моля да ми вярваш, че въпросът за ликвидирането ти също бе обсъждан. И ако се случи да загинеш преждевременно, то ще стане било при нещастен случай, било при самоубийство, също както стана с Харълд Симкокс. Ако искаш да се свържеш с мен, остави бележка за загубена вещ на информационното табло в офицерския клуб. „Намерени книги — «Чужденецът» от Камко — потърсете я в канцеларията на клуба.“ Аз ще се свържа с теб. А междувременно, внимавай, лейтенант. Под наблюдение си.

— Няма нужда да ми го казваш — отвърна Тайсън. Браун мушна отново пистолета си в ластичния колан и отвори вратата.

— От главния вход можеш да си поръчаш такси — обърна се Браун назад към него. — Приятен ден.

Тайсън изгледа затварящата се врата, след това се доближи до нея и се заслуша в отекването на отдалечаващите се стъпки на Браун по мокрия коридор. Извади ръката си от джоба и видя, че е покрита с кръв, а пръстите му са нарязани дълбоко. Превърза се с носната си кърпа и отвори вратата. Коридорът беше пуст. „Когато човек си има такъв ангел-пазител — помисли си той, — за какво ли му е притрябвал и зловещият ангел на смъртта?“

Докато вървеше бавно по тъмния коридор, Тайсън се опита да подтисне чувството на благодарност, че е още жив, защото точно с това чувство искаше да го остави Браун. Прогони и чувството на гняв и обида — Чет Браун и неговата служба не трябваше да имат власт над чувствата и решенията му. Чет Браун всъщност не съществуваше. „Приятен ден.“ „О, Господи — рече си той, — нима е новият израз за“ Всичко хубаво „?“ Надяваше се да не е така. Всичко и без това изглеждаше достатъчно зле.