Нелсън Демил
Обречен на мълчание (45)

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТА

Пътят от сграда 209, известна също като Грешъм Хол в ергенския жилищен сектор на базата, към офицерските семейни жилища минаваше по улица Пенс, тиха алея с малко постройки, която пресичаше по-голямата част от откритата и лишена от дървета част на Форт Хамилтън. Пътят от Офицерския клуб към хотела за гости също минаваше по улица Пенс, но в обратната посока. Така че, помисли си Тайсън, не бе само пръст на съдбата, че се намери на една и съща улица със Стивън Бранд.

Тайсън го забеляза много преди Стивън Бранд да го забележи, въпреки че бяха единствените двама души, които вървяха по тревата, обрамчваща тясната улица. И странното беше, че той разбра, че това е Бранд много преди да успее ясно да различи чертите му на силно раздалечените улични лампи.

Беше няколко минути след десет часа вечерта и той току-що бе напуснал жилището на Корва в ергенския квартал, където основният предмет на разговора им беше човека, който в този момент вървеше на по-малко от двайсет метра пред него. Тайсън все още бе с униформа, защото не беше се прибирал да се преоблече. Забеляза, че Бранд носеше обемисто пардесю, за да се предпази от хладния нощен въздух, ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете, а брадичката му бе опряна на яката на палтото, което вероятно беше причината да не забележи приближаващия към него Тайсън.

Тайсън се огледа, но не забеляза обичайно придружаващия го патрул. Той вече беше на около пет метра от Бранд, който, усещайки, че някой се приближава към него, се дръпна още няколко стъпки навътре в тревата, за да остави място за човека, идващ към него.

Тайсън видя, че не само палтото бе обемисто, същото се отнасяше и за тялото под него. Бранд се беше подул като превтасало тесто, а лицето му сякаш също имаше вида и цвета на брашно и масло. Беше почти плешив, с изключение на кичур нелепо дълга коса, която се спускаше върху яката на тъмносиньото му палто. Тайсън се почуди как изобщо бе успял да го познае отдалече, след като това и сега бе трудно.

— Здрасти, докторе.

Бранд спря, макар че „замръзна на място“ би било по-точно, помисли Тайсън. Бяха на по-малко от два метра един от друг и можеха да си стиснат ръцете, ако някой от тях имаше желание за това.

Бранд не изглеждаше учуден, нито пък притеснен. Или поне изглеждаше сякаш току-що се бе натъкнал на пациент, когото смътно си спомняше. Той погледна Тайсън с хладно професионално безразличие, дори го изгледа от главата до петите. Тайсън изпитваше непреодолимо желание незабавно и на място да му счупи врата. В най-буквален смисъл да го сграбчи, както го бяха учили в курса по ръкопашен бой, и да прекърши врата му между третия и четвъртия прешлен.

— На разходка, а? — Тайсън.

— Аха — кимна Бранд.

— От клуба ли идваш? — Да.

— Базата е малка — отбеляза Тайсън.

Бранд не бе променил положението на тялото си от момента, в който беше замръзнал на място с единия крак пред другия, леко извърнат към Тайсън.

— Не ми е разрешено да разговарям с теб.

— Напротив, докторе. Свидетелите могат да говорят с подсъдимия. Но ако ти не искаш да говориш с мен, това е друг въпрос.

— Нямам какво да ти кажа.

— Запази си гласа за утре.

Бранд не помръдна и не отговори. Изглежда усещаше, че тази случайна среща трябва да има някаква развръзка.

— Ей, кога се видяхме за последен път с теб, докторе? — попита Тайсън, сякаш отговорът трябваше да бъде „На купона след мача в Пристън“. И за да не остави Бранд да си помисли, че въпросът е риторичен, добави: — Кога?

— В канавката на Ягодовото поле.

— Именно. Какъв ден беше само. Какво стана след това?

— Не си спомням — сви рамене Бранд.

— Ти добре се погрижи за мен в канавката.

— Благодаря — каза Бранд.

— Лекарите на кораба казаха, че превръзката е била направена много професионално.

— Нямаше какво толкова да направя или да сбъркам с рана като твоята. Радвам се да видя, че не куцаш.

— Само малко ме понаболява при такова влажно време.

— Винаги става така.

— Така ли? Мислех, че някой ден ще ми мине. Бранд се поизправи и се огледа наоколо.

— Оженил си се — каза Тайсън. Бранд кимна.

— Имаш ли деца?

— Две. Момче и момиче. На шестнайсет и на дванайсет.

— Чудесно семейство.

— Да.

— Знаеш ли, преди около месец видях някои от стария отбор — каза Тайсън. — Белтран, Садовски, Скорело, Уокър и Калейн. Питаха за теб.

Бранд се усмихна за пръв път, но беше повече гримаса, отколкото истинска усмивка.

— Така ли?

— Да. Интересуваха се от здравословното ти състояние в бъдеще.

Бранд не отговори.

— Често ли се виждаш с Фарли?

— От време на време. — Бранд измъкна ръка от джоба си и си погледна часовника. — Трябва да тръгвам.

Тайсън не обърна внимание на думите му.

— Какво стана със снимките?

— Кои снимки?

— Със снимките, докторе. С твоите полеви изследвания по женска анатомия.

Бранд направи крачка напред, но Тайсън също направи крачка настрани, за да му попречи пътя. Сега бяха още по-близо един до друг, на по-малко от метър разстояние, което позволяваше да се нанесе удар, ако някой от тях имаше желание да го направи.

— Не е безопасно дори да ги скриеш някъде — каза Тайсън. — Можеш да умреш или изобщо нещо да ти се случи, и всичките ти вещи ще бъдат прегледани. Може би някое от децата ти ще намери татковата кутия със спомени от войната и ще я отвори след десетина години. Ще бъде много лошо за посмъртната ти репутация. По-добре ще е да ги изгориш, независимо колко ще те заболи да го направиш.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна му Бранд.

— Въпреки че снимките, които аз те видях да правиш, бяха великолепни — продължи Тайсън. — Трудно ще е да се разделиш с тях. Спомняш ли си онази с мрежестия хамак? Хрумването на местната полиция да я увие и завърже в хамака като наденица беше изключително остроумно. И всеки път, когато й пускаха ток във вагината, хамакът подскачаше, нали? Не е лесно да уловиш това с фотоапарат.

Бранд се огледа, но дългата равна улица беше безлюдна.

— Виж, докторе — каза Тайсън, — всички са леко извратени, но хората в селата, които превземахме, наистина страдаха. Спомняш ли си онази жена, която абортира, след като полицаите почти я удавиха в кладенеца? Но най-отвратителното от всичко беше, че показваше корумпираността си пред виетнамците. Едно беше всички да сме малко луди, но ти компрометира всички нас и себе си пред тези хора.

— Расист — беше всичко, което Бранд успя да каже.

— Предполагам, че съм — усмихна се Тайсън. — А що се отнася до морфина, нямам нищо против, че си ми дал малко повече, отколкото ми се е полагало, но съм любопитен да узная какво стана с липсващия наркотик.

— Пусни ме да си вървя — почти неразбираемо каза Бранд.

— И въпреки всичко, ти беше добър фелдшер. Не беше герой, но не беше и страхливец. Знаеше си работата. Въпреки че отношението ти към ранените беше отвратително. Тези хора за теб не бяха нищо повече от пушечно месо. Също като жената в хамака с електрода във вагината. Ти си едно от най-долните човешки същества, с които съм се срещал. С какво се занимаваш сега? Ортопедична хирургия? Мога ли да си направя някои изводи? Предполагам, че не. Би трябвало да навляза в психоанализата, а то не е за мен.

Бранд за пръв път погледна Тайсън право в очите.

— Ти не ме харесваше още от самото начало — каза той.

— Навярно.

— И ще ти кажа защо. Защото не обичаше конкуренцията. Ти обичаше да си лидер, великият колежанин сред всичките незначителни пехотинци, които се въртяха около теб и те обожаваха. Аз бях чужденец, друг колежанин, който си имаше своята работа, независима от теб и почитателите ти. Вие всички толкова се гордеехте с това, че сте от пехотата — войници от Първа дивизия. Колко смешно. Ако това наистина беше елитна бойна единица, просто тръпки ме побиват като си помисля за другите дивизии.

Тайсън погледна Бранд в очите.

— Ти май намекваш за нещо, докторе?

— Виждаш ли, докато бях там, размишлявах върху всичко, което виждах. За разлика от останалите, моят мозък работеше. Ти си представяше, че си рицар, висок красив галантен рицар, който води до себе си четирийсет бойци. Аз бях магьосникът, разбираш ли, лечителят, чието присъствие трябваше да търпиш и който ти напомняше, на теб и на хората ти, за смъртта. В продължение на единайсет месеца гледах как хората ги смилаха, но нищо не казах. Но там, в пунктовете за спешна помощ и в болниците, където бяха моите хора, ние поне можехме да поплачем за тази сеч. Докато бях с вас аз си затварях устата. Ти ме мразеше, защото хората ме уважаваха. Но аз не бих се борил за одобрението на тази банда, дори да бяха последните човешки същества, останали на земята.

— Докторе, ще излъжа, ако не призная, че не всичко е лъжа — кимна Тайсън. — Но то не променя онова, което стори ти, нито онова, което беше. Или онова, което съм сторил или съм бил в дадения случай. Но до онзи ден аз изпълнявах съвестно дълга си. И нямах нито едно позорно петно до онзи ден — 15 февруари.

— Изпълнявал съм дълга си, след като сам си си определил задълженията. Няма много офицери, които биха реагирали като теб на инцидента в завладяното село. На теб ти харесваше да изпиташ морално превъзходство над всички останали. Между другото, веднъж те видях да излизаш от един публичен дом в Ан Кхе.

— Откъде знаеш, че е било публичен дом?

— Все тая — каза Стивън Бранд. — Миналото си е минало и ние не би трябвало да стоим тук и да си говорим за неща, случили се преди близо две десетилетия.

— Не, но не би трябвало да говорим за тях и утре. Бранд не каза нищо.

— Ние всички имаме своите недостатъци, доктор Бранд — каза Тайсън.

— Бих искал да си тръгна — отстъпи Бранд.

— След минутка, докторе. Аз все още съм воин, а доколкото виждам ти не си в най-добрата си физическа форма. Искам да ти задам един въпрос, докато все още имам тази възможност. Защо ти не доложи за случилото се в болница „Милосърдие“?

— Не знаеш ли? — попита го Бранд.

— Не, мислил съм за това. Но така и не разбрах защо ти, който нямаше нищо общо с всичко това, не го докладва.

— Добре тогава, ще ти кажа. Когато за пръв път осъзнах, че наистина ще прикриеш клането, усетих как пръстите ми се затягат около врата ти. И всяка сутрин се събуждах със усмивка, чудейки се дали това да бъде денят, в който да го стисна. И с всеки ден, който минаваше, без да си докладвал за станалото, аз знаех, че затъваш все по-дълбоко. Първите няколко дни бяха крайно изнервящи за мен, защото си мислех, че в крайна сметка ще се осъзнаеш и ще ме изиграеш. Мислех си, че може и да си направил таен доклад и че един ден ще ни отведат в базовия лагер за преподготовка и попълване на личния състав, където ще разберем, че сме арестувани. Но рискувах и чаках, и в края на февруари възнамерявах да те смъкна за косите на земята от високия ти пиедестал. Щях да видя как те хвърлят в затвора, а аз щях да прекарам останалата част от военната си служба в правния отдел на генералния щаб. Но съдбата отново се намеси на Ягодовото поле. — Бранд сви рамене и се усмихна. — И така, ето ни тук.

Тайсън дълго време остана в мълчание.

— Въпреки това можеше да докладваш за клането и да доложиш за мене — каза най-сетне той. — И друг път хора са излежавали присъдите си на болнично легло.

— Да, но след… морфина… бях малко притеснен. Чаках една седмица да видя дали ще получим съобщение за смъртта ти. След това ни казаха, че те изпращат в Япония и няма да се връщаш. Обмислих положението. Реших, че си достатъчно умен, за да разбереш, че нямаш абсолютно никакви доказателства за станалото. Така че реших, че сме квит. Или поне за тогава. — Той дълго се взира в Тайсън, после каза: — Аз бях от добро семейство, както и ти, и винаги ми бяха казвали, че съм нещо по-специално, както и на теб. Затова разбих силно его, също като теб. А ти ме хвърли в това гъмжащо от пиявици наводнено оризище и ме унижи пред всички тези хора, които след това трябваше да гледам в очите всеки ден… И сега се чудиш защо отговорих на обявите за издирване? Трудно ти е да повярваш, че някой може да мрази толкова очарователен човек, какъвто е Бен Тайсън? Уверявам те, аз те мразя. — Погледът на Бранд срещна очите на Тайсън. — Все още имам кошмари за тези пиявици. Понякога се събуждам с усещането, че пулсират върху кожата ми.

— Така ли. Бих ти препоръчал моя психоаналитик, но той се самоуби.

— Сега мога ли да си тръгна? — каза Бранд.

— Разбира се, докторе — кимна Тайсън. — Но трябва да запомниш едно. Връщането. Утрешният ден няма да сложи край на всичко това.

— Е, може поне да го прекрати за десетина-двайсет години. Лека нощ.

Той предпазливо направи една крачка, видя, че Тайсън няма да го спре и побърза да се отдалечи.

Тайсън продължи по пътя си без да се обръща назад.