Нелсън Демил
Обречен на мълчание (39)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА

Бен Тайсън остави чашата си с кафе на бялата покривка и се загледа през панорамния прозорец на столовата в Офицерския клуб. На фона на сивото небе се рееха бели морски чайки, които се гмуркаха във въздуха, плъзгайки се край белите гребени на вълните в залива.

— Птиците са свободни.

— Много дълбокомислено — отбеляза Корва, докато си взимаше от сандвича на Тайсън. Той вдигна глава от омлета си и каза: — Тази униформа ви е леко свободна, лейтенанте.

— Ще намина при шивача си.

Корва посочи с вилицата си почетните лентички върху униформата на Тайсън.

— Какво е това? Кръста на жълтите?

— Да, виетнамския кръст за храброст. Вече не ги наричаме жълтите, Винс.

— Знам. — Корва погълна парче от яйцата си. — Не е ли странно? Да носиш медал на страна, която вече не съществува, това не означава ли, че и медалът вече не съществува? Кара те да се замислиш.

— За какво?

— За преходността на нещата, които смятаме за вечни. За Вавилон и за Рим, за Картаген и Сайгон.

— Вече е Хо Ши Мин.

— Именно. — Корва отново насочи внимание към закуската си.

— А ти получи ли някакъв медал за заслуги? — попита Тайсън, като наля още кафе.

— Бронзова звезда — отвърна кимвайки бавно Корва.

— Разкажи ми.

— Тази история има две версии — каза Корва. — Едната от тях ми донесе Бронзовата звезда.

— А другата?

— Ами тя щеше да ми донесе… Както и да е, беше във връзка с едни тунели. Комплекс от тунели близо до Дак То. Жълтите искаха да стеснят тунелите на някои места така, че през тях да могат да се провират само те. Е, аз не съм по-едър от жълтите. Така че се промъкнах по корем през тясната дупка, извивайки се като червей, с пистолет 45 — ти калибър със заглушител в едната ръка. Беше тъмно като в рог, нали разбираш? Запалих миньорската си лампичка, за да се поогледам набързо и се намерих лице в лице с дръпнатите. — Корва си сложи захар в кафето.

— Няма да ми разкажеш какво стана после, нали? — каза Тайсън.

— Не — отвърна с дяволита усмивка Корва. — Никакви военни истории. — Той се наведе към Тайсън. — Знаеш ли защо италианската армия е загубила втората световна война?

— Не, Винс. Защо?

— Защото са си поръчали пица вместо артилерийски снаряди.

— Нещо не схванах. — Тайсън си запали цигара. Корва сви рамене. После огледа трапезарията.

— Познай кой е зад тебе! Не се обръщай.

— На колко опита имам право?

— На другия край на залата на масата до стената закусват полковник Пиърс, майор Уейнърт и капитан Лонго.

— Какво ядат? Бебета?

— За известно време ще ни се наложи да съжителстваме с тях в трапезарията, ако решат да проведат военния съд във форт Хамилтън — отбеляза Корва. — Ако се натъкнеш на тях в клуба, трябва да бъдеш агресивно контактен. — „Добро утро, полковник. Капитане, имате ли огънче? Майор Уейнърт, бих ви препоръчал да посетите красивия параклис на базата.“ — Корва се разсмя. — Е, не чак така. Но знаеш какво имам предвид. Тук барът е малко тесничък, както и писоарите в мъжката тоалетна, така че ще ти се налага да се сблъскваш с тези хора.

— Може пък да ме харесат. Смяташ ли, че майор Уейнърт ще използва писоарите в мъжката тоалетна?

— Напълно е възможно. Но мисля, че Пиърс и Лонго клякат, за да пикаят. Проблемът е, че съоръженията, с които армията разполага за военните си съдилища, предразполагат към доста неловки срещи. Имам предвид например, че този тип Пиърс ще се опита да те вкара в затвора с доживотна присъда, а ти можеш да се озовеш притиснат до него в някой ъгъл на бара. Същото се отнася и за свидетелите на защитата и на обвинението. Ти и нашата половина от дяволската дузина можете да се сблъскате с Бранд или Фарли.

Тайсън кимна.

— Фарли е в инвалидна количка, така че нищо не можеш да му направиш.

— А не мога ли да размажа от бой Бранд? Корва замислено се почеса по носа.

— Прави онова, което чувстваш, че трябва да направиш, когато пътищата ви с Бранд се пресекат — каза той. — Аз не мога да ти давам акъл какво да правиш.

Тайсън погледна към входа на трапезарията. Корва проследи очите му. На вратата, в очакване да й посочат място, бе застанала Керън Харпър. До нея стоеше красив по-възрастен от нея мъж в униформа.

— Това е офицерът, натоварен с разследването по член 32, полковник Гилмър — каза Корва. — Кучката до него също изглежда позната.

— Вече не ги наричаме кучки.

— Да бе. Какво ли ми става тази сутрин? Келнерката ги водеше към една маса, близо до тази на Корва и Тайсън, но Гилмър й каза нещо. Тя им посочи друга маса, откъм Пиърс. Гилмър поклати глава и след известно обсъждане те с Харпър си намериха маса в неутрална част на трапезарията.

— Господи, някой трябва да инструктира местния обслужващ персонал — отбеляза Корва.

Тайсън наблюдаваше как Керън Харпър сяда на стола, който й подаде полковник Гилмър. Когато Гилмър отиде до своя стол, тя погледна към Тайсън и очите им се срещнаха през стаята. Тя първа се усмихна: една от онези мимолетни, но интимни усмивки, каквито си разменят бившите любовници, когато се видят по ресторантите в компанията на новите си партньори.

Тайсън й отвърна с усмивка, която се надяваше да е приемлива, макар че не знаеше какво точно чувства към нея. Корва кимна към Керън Харпър и полковник Гилмър.

— Изглежда също толкова стегнат, колкото и гласът му по телефона — каза Корва. — Ще се позабавлявам с този приятел. А тя наистина е красива жена. Чудя се защо така и не се е омъжила. Сигурно си мисли, че ще оглупее.

— Тази сутрин се държиш като неандерталец — отвърна хладно Тайсън.

— Знам. И сам го виждам.

— Осем и нещо е — каза Тайсън, поглеждайки към часовника си. — Какво се предполага, че трябва да правим през следващия час?

— Уредих да имаме на разположение една зала за пресконференция. Тук, в клуба. Ще седнем там и ще си поговорим. А точно в девет и петнайсет ще влезем в залата, подходящо наречена Каменната зала. А по пладне вече отново ще сме тук за обед.

— Защо не напълняваш? Тъпчеш се като свиня.

— Тежа сто кила, но са само мускули. — За момент Корва се вгледа в полковник Пиърс в другия край на трапезарията.

— Искам да видя как изглеждат — каза Тайсън. Обърна се на стола си и в същия момент Пиърс погледна към него. Тайсън не отмести погледа си, но Пиърс се извърна. Тайсън се обърна обратно към Корва и отбеляза: — Изглеждат мрачни.

— Точно така се предполага да изглеждат прокурорите, за да проличи, че вършат мръсната работа вместо обществото. Чу ли се с Марси тази сутрин? — попита Корва.

Тайсън поклати глава.

— Тя никога не се обажда, когато е в командировка. Аз също не й се обаждам, когато съм в командировка. Това е правило.

— Не знам дали бих искал жена ми да пътува — почеса се Корва. — Рисковано ли е?

— Да.

— Аз пък съм един старомоден италианец.

— Точно в това ти е проблемът.

— Мислиш ли за изслушването?

— Само за него си мисля.

— Хайде да вървим — каза Корва като си допи кафето. Той махна на келнерката и по някаква неясна причина на повикването му се отзоваха и петте сервитьорки, плюс трите помощник-келнера и разпоредителката.

В залата настъпи пълно мълчание, когато разпоредителката пристъпи напред и каза:

— Лейтенант Тайсън, ние всички бихме искали да ви пожелаем късмет и да ви кажем, че за нас беше удоволствие да ви обслужваме през последните няколко месеца. Бихме искали да знаете, че всички ние ви смятаме за истински офицер и джентълмен. — И по неин пример малката група му изръкопляска.

Тайсън се изправи и с изненада установи, че в гърлото му е заседнала буца от вълнение. Той протегна ръце към жената и спонтанно я прегърна и целуна по бузата.

— О… нямаше нужда… — изчерви се тя.

— Благодаря много на всички ви — каза с прегракнал глас Тайсън.

Корва породи нови ръкопляскания и този път някои от другите присъстващи в залата се присъединиха към тях. Обслужващият персонал се поклони, обърнаха се и напуснаха залата.

Тайсън остана прав. Погледът му падна върху масата, където бяха седнали Пиърс, Уейнърт и Лонго. Те ядяха закуската си с подчертано безразличие. В другия край на трапезарията полковник Гилмър ожесточено изучаваше менюто. Керън Харпър незабележимо му намигна.

— Как така един сноб като теб успява да предизвика такава симпатия сред масите? — попита изправяйки се Корва.

— Красив съм.

— Да, като Били Бъд. Но него въпреки това са го обесили. — Корва взе куфарчето си. — Е, не виждам сметка, така че предполагам, че закуската е била безплатна. — Той поведе Тайсън към изхода от трапезарията.

Те се добраха до най-североизточната част на старото укрепление и се приближиха до тежка дъбова врата.

— Трябва да се кача горе, за да взема някои документи — каза Корва. — Влез вътре. Би трябвало да има кафе и сладкиши. Ще дойда след няколко минути. — Той се обърна и бързо се отдалечи.

Тайсън пристъпи към вратата. Не знаеше кой и какво има зад нея, но не беше само кафе и сладкиши. Обърна се назад и видя как Корва изчезва зад завоя. Тайсън отвори вратата и позна стаята.

Беше стар склад за барут със стени от подсилен бетон, а на пода бе постлан килим в кралско синьо.

Стаята беше слабо осветена от поставената на земята лампа, но от тавана струеше странна светлина, която както Тайсън знаеше, идваше от вградените в тавана стъклени пръчки, образуващи пролука в дебелия бетон, за да може в стаята да влиза светлина, защото в склада за барут не можеха да се ползват газови лампи.

Всички те седяха около кръглата маса, пиеха кафе, ядяха и говореха на тих глас. Във въздуха беше увиснала плетеница от цигарен дим, който подсилваше чувството, че е пристъпил прага на света на виденията.

Тайсън затвори вратата зад себе си. Разговорът стихна и мъжете замряха в неловко мълчание, притеснено въртейки в ръцете си цигари и чаши кафе.

Пол Садовски се усмихна и се изправи.

— Мирно! — извика той. Другите четирима се изправиха колебливо, не застанаха мирно, но не стояха и свободно.

Тайсън направи няколко крачки в стаята. Видя, че Садовски е станал огромен. Косата му беше по-оредяла, носеше мустачки, които приличаха на две извити гъсеници. Беше облечен в нещо, което вероятно бе най-модерния всекидневен костюм в страната.

Тони Скорело бе все така слаб, но бе отгледал гъста черна брада, за да замести косата, която липсваше на почти напълно голото му теме. Тайсън не би могъл да го познае, освен по огромните му еленовокафяви очи. Беше добре облечен, със свободен сив костюм и небесносиня риза, но вместо връзка имаше дебела златна верижка.

Луис Калейн сякаш не беше се променил, а полинезийските му черти бяха станали още по-красиви. Имаше много гъста гарвановочерна коса и носеше тъмносив камгарен вълнен костюм, ушит в стил, който Тайсън никога не беше срещал в Ню Йорк.

Лий Уокър не беше много променен, въпреки че седемнайсетгодишният младеж, когото Тайсън познаваше някога, сега беше малко по-висок и по-набит от преди. Уокър беше облечен с кафяв полиестерен костюм и риза с отворена яка.

Ернандо Белтран изглеждаше много възрастен и това изненада Тайсън. Лицето му беше подпухнало, а под добре ушития бледосив костюм прозираше тялото на дебелак. Белтран беше окичен със златни пръстени и златен часовник Ролекс. Усмихваше се до уши, като разкриваше един златен зъб.

— Господи — помисли си Тайсън, — как ли изглеждам в техните очи?

Садовски пристъпи напред, сякаш всичко беше репетирано. Той застана демонстративно в мирно, глътна си корема, изпъчи гърди и козирува:

— Сержант Садовски ви се явява по ваше заповед, сър!

По стар навик на Тайсън му се прииска, да му напомни, че в американската армия първо се казва „сър“, което идва накрая само в английските филми за войната. Вместо това Тайсън козирува в отговор без нищо да каже.

— Свободно! — каза той.

Садовски протегна ръка, хвана ръката на Тайсън и твърдо и силно я стисна.

На Тайсън му се искаше сега Корва да е в стаята — не за да може да сподели с него този момент, а за да да му размаже муцуната. Тайсън погледна Садовски с топлота.

— Как си, Ски?

— Много добре, лейтенанте.

— Бен.

— Бен — разсмя се той. — Странно звучи. Тайсън се приближи до масата и Белтран го сграбчи за раменете.

— Навремето зае от мен двайсет долара, амиго. Със сложните лихви, сега това са над два милиона. — Той се засмя от дъното на душата си.

— Как си, приятелю? — хвана ръката му Тайсън. Той потупа Белтран по корема. — Как ще носиш своята М — 60 с това нещо?

— От добър живот е — разсмя се Белтран и сам се потупа по корема. — Притежавам половината от Западен Маями. Ела и ще си прекараме страхотно. — Той намигна.

— Какво правиш, призрако? — обърна се Тайсън към Лий Уокър.

— Оправям се, лейтенанте. Бен. Не притежавам половината от каквото и да е било, но ако дойдете надолу по Мейкън, ще ви заведа да постреляме птици. Все още ли сте добър с пушката?

— Ще видим. Ще ми бъде приятно. — Тайсън заобиколи масата и отиде при Луис Калейн. Тайсън дръпна етикета на елегантния му костком. — Пак ли търгуваш с наркотици, Ананасе?

Всички се разсмяха.

— Просто навремето имах късмет с тези пуяци от континента — смутено се усмихна Калейн. — Сега правя туристически обиколки. Елате да проверите. Вие също изглеждате чудесно, лейтенанте — добави той и се усмихна. — Откъде взе тези медали?

— Не помниш ли войната? — Тайсън се приближи до Скорело.

Стиснаха си ръцете и Скорело промърмори:

— Радвам се да се видим отново.

— Аз също, Тони. Живееш във Фриско, нали? Страхотен град.

— Така е. Работя за градските власти.

— Откога имаш това закръглено коремче?

— Отдавна — насили се да се усмихне Скорело. Известно време всички постояха в мълчание, после Тайсън каза:

— Благодаря ви, че дойдохте. — Въпреки че те естествено не бяха имали кой знае какъв избор. — Не знаех, че който и да е от вас ще бъде тук — каза Тайсън. Вероятно Корва е решил да промени тактиката си, помисли си той. — Ще свидетелствате ли днес? — попита.

— Не, не — отвърна Белтран. — Господин Корва просто ни помоли да дойдем и да се видим с вас. Нещо като малко събиране. Но ще се върнем, за да свидетелстваме пред военния съд — добави той.

Пак всички замълчаха.

— Може да няма военен съд — каза Тайсън.

— Идеално — отзова се Белтран.

— Седнете — каза Садовски. — Сипете си кафе. Ей, този Форт е нещо различно. Прилича на старите френски фортове край Куанг Три.

Тайсън седна на един свободен стол и другите също седнаха. Наля си кафе от сребърната кана. Белтран огледа масата, така сякаш се бяха събрали на заседание на някакъв съвет.

— И така, това сме — каза той. — Е какво е останало от четирийсет и петте души от първи взвод на рота „Алфа“ от Пети Батальон на Седма кавалерия. Господи, Кастър е имал повече оцелели.

Няколко души прихнаха привидно весело.

— Не забравяйте Кели и Де Тонг — каза Садовски. — Те също са някъде тук.

— Де Тонг е мъртъв, Ски — изсумтя Скорело. — Той така и не успя да се върне, Кели може би също не е между живите.

Никой не продума, докато Уокър не каза тихо:

— Не забравяйте и Доктора и Ред.

Стаята отново потъна в тишина, докато Белтран не удари с юмрук по масата.

— Тези педераси. За Доктора мога да го разбера. Той не беше от нашите. Но Ред — ето това не мога да го проумея.

Тайсън ги наблюдаваше през дима от пурата на Белтран. Търсеше нещо в лицата им, макар да не знаеше точно какво. Може би имаше малко вина, но основното бе предизвикателство и увереност в собствената правота. Ако не можеш да оправдаеш пред себе си хладнокръвното убийство на бебета, деца и жени, то трябва да умреш в душата си или да си мъртъв като Харълд Симкокс — и в душата си, и изобщо.

— Шарката почти стигна дотук — каза Тайсън. — Той беше твой приятел, нали, Тони?

Скорело подръпна брадата си.

— Не бяхме се чували през последните няколко години. Беше го закъсал.

Тайсън си взе цигара и Калейн му я запали със златния си Дънхил.

— Навярно знаете за смъртта на Муди — каза Тайсън.

Никой не отговори. Тайсън имаше усещането, че всички изпитват смесени чувства по повод на тази среща.

— А как умряха Бронтман и Селиг? — попита той и огледа масата.

— Фреди умря в Кхе Сан — отговори Садовски. — Уцелиха го с една от онези шейсет милиметрови картечници, които жълтите толкова харесваха. Селиг го убиха в долината А Шау. Беше някаква дяволска бъркотия, лейтенанте! Проклетите жълти имаха оръжие, боеприпаси и всякакви други гадости. Селиг стъпи върху мина. Изпратиха го вкъщи в чувал.

Тайсън си дръпна от цигарата.

— Мислехме, че в Уей е страшно — добави Калейн. — Мога да ви кажа, че в А Шау беше още по-зловещо. В Кхе Сан също не бяхме на разходка. Изпуснахте най-доброто.

— Такъв ми бил късметът — кимна Тайсън. Садовски продължи да излага устно историята на рота „Алфа“.

— След като си заминахте ни изпратиха в Ивънс за почивка и попълнение. Някакъв тип на име Нийли ни стана командир. После ни пратиха и още двама младши лейтенанти, група млади зелени момчета направо от военното училище, изглеждаха на по шестнайсет години. След това дойдоха сто души попълнение, всичките бяха редници, нито един старшина или сержант нямаше между тях и още излъчваха миризмата на военното училища. По дяволите, а когато най-сетне ме прехвърлиха в тила, всички тръгнахме да се прибираме вкъщи. Призрак… а ти къде беше?

— Разтоварвах кораби в Уондър Бийч — отвърна Уокър.

— Да. А Тони…

— Аз си прострелях тъпия крак — каза кратко Скорело на Тайсън. — Изпратиха ме пред военен съд и излежах един месец в Лонг Бин.

Тайсън мълчеше. Мъжете се поотпуснаха, разказаха си няколко истории от войната и поговориха за семействата и работата си. Белтран извади една пура от външния си джоб и я подаде на Тайсън.

— Истински хавански пури. Имам връзки там. — Той смигна съзаклятнически. Белтран обичаше да намига, спомни си Тайсън. Белтран обясни намигването. — Все още воювам срещу комунистите, финансирам групировки, които се борят срещу режима на Кастро. Знам как да се боря с тези безбожници, нищо, че онези тъпанари във Вашингтон не са наясно как се прави това.

Тайсън сложи пурата във вътрешния си джоб.

— Доста комунисти убихме в Уей — продължи Белтран, — така че не мога да разбера защо сега недоволстват.

Изглежда че никой нямаше отговор на този въпрос.

— Лейтенанте — каза най-сетне Уокър, — бихме искали да знаете, че си говорихме… И както бяхме решили, станалото там си е наша работа. Ние ще застанем зад вас, както и вие застанахте зад нас.

— Когато ви евакуираха… — обади се Калейн, — аз казах на момчетата, че ще ни издадете. Но военният патрул така и не дойде да ни прибере, и ние няма да го забравим.

— Дори ако ме мъчат и да ме пържат на живи въглени — заяви Белтран като огледа масата, — аз няма да предам този човек.

— Когато майор Харпър ми се обади по телефона — каза Садовски, — аз едва не се напиках. — Той се разсмя и погледна към Тайсън. — Адвокатът ми ми обясни защо са притиснали вас, а не нас до стената. Проклетият ми адвокат ме посъветва да сътруднича на правителството.

Някои кимнаха.

— Но аз му казах къде да си завре тази идея — продължи Садовски.

Тайсън имаше чувството, че всички искаха да знае, че му правят услуга. Или пък че му вършат услугата, която той им бе направил. Но ако те не бяха унищожили цялата тази болница пълна с хора, нямаше изобщо да има услуга за връщане. Той погледна към Скорело, който още не беше му предложил да му направи услугата.

Скорело погледна настрани и каза:

— Хайде да спрем да говорим глупости. Няма да проговорим… защото си имаме работа, семейства и всичко останало. Аз работя за либералната управа на града. Нещата около мен се позатегнаха откакто започна всичко това и споменаха името ми. Да, ще помогнем на лейтенанта. Но сме дошли тук, за да защитим отново и собствената си кожа. — Той погледна към Тайсън. — Имах вече дете, когато ме изпратиха във Виетнам. Сега съм разведен, но това дете — син е — е на двайсет и една. Чул е всички безумни истории за проститутките и за сраженията ми с жълтите. И сега иска да знае какво, по дяволите, съм направил там на петнайсети февруари.

— Имам доста чувствителна жена — каза Садовски. — Много плаче, когато гледа тази гадост по телевизията. Когато казаха, че сме убили децата… — Садовски се изкашля. — Ужасно е.

Белтран почеса двойната си брадичка.

— Няма смисъл да говорим за това — каза той. — Всички знаем какво трябва да направим. Може би вие го правите, за да спасите доброто си име. Аз нямам проблеми в Маями. Така че го правя само заради Бен Тайсън. — И той кимна с нетърпящо възражение лице.

Тайсън с изумление си мислеше, че това са същите мъже, които искаха да го разстрелят с картечницата пред болницата. Е, помисли си той, хората порастват.

— Бих искал да убия този шибан доктор — внезапно изтърси Садовски. — И това лайно Ред.

Всички погледнаха към Тайсън, сякаш очакваха да им даде знак да действат. Тайсън нищо не каза.

— Познавам едни момчета в Чикаго, които биха могли да им изпочупят шибаните ръце и крака — продължи Садовски, — но лично аз бих искал… да ги убият. — Той се обърна към Белтран: — Имаш ли хора, които да направят нещо с тези две лайна?

Белтран се облегна назад с ръце на корема си. Той бавно кимна и намигна.

Тайсън изгледа поред всеки един от тях. Всеки други петима мъже, които не са ходили на война, щяха да са шокирани от обрата, който прие разговора. Но това не бяха кои и да е хора.

— Само Доктора. Ред, не — каза Уокър.

— Трябва да стане преди военния съд — изкашля се Скорело.

— Аз ще платя — каза Калейн на Белтран. — Ти го уреди.

— Не смятам, че това ще ни помогне да се почувстваме по-добре — намеси се Тайсън.

— Дали сме дума, Бен — наведе се през масата Калейн, — под смъртна заплаха. Тогава не се шегувахме. Сега също не се шегуваме. Този шибан Бранд също даде дума. Какво, по дяволите, го кара да си мисли, че може да я наруши без нищо да му се случи?

Тайсън реши, че сега не е моментът да им каже, че и Корва искаше той да разкаже истината, ако го подведат под отговорност.

— Слушай, Бен — добави Калейн, — онази нощ, след като се случи това в болницата, аз исках да умреш. Не че не те харесвах. Но повече обичах себе си. Ако се бях разприказвал като Бранд, също щях да заслужавам да ме убият.

Тайсън огледа масата. Проговори с глас, в който се надяваше да е останало нещо от старата властност на командира.

— Прикрих ви веднъж. Веднъж пропуснах да изпълня дълга си. Но това няма да се повтори. Ако с Бранд или Фарли се случи нещо, ще трябва да включите в списъка си и мен, защото, за Бога, ще се погрижа този път да отидете в пандиза.

Никой не го погледна в очите и никой не проговори.

— Стига, за Бога! — каза най-сетне Скорело. — Стига с тия приказки. Не сме убийци.

Никой не знаеше какво да отговори на това забележително изказване. Тайсън се загледа в синия пушек, увиснал над масата и погледът му се плъзна нагоре към бетонния таван с малки кръгчета дебело стъкло, подобни на дъната на синьозелени бутилки.

* * *

Тайсън погледна нагоре към точицата светлина на куполообразния таван на бункера и си спомни за една ярка звезда в нощното небе на планетариума Хейдън. Предполагаше, че дупката е направена от някой бронебоен снаряд, улучил дебелия заоблен капак на бункера вероятно още по времето на някое отдавна забравено сражение между французите и виетнамците.

Някой запали клечка кибрит и неочаквано ярката светлина на горещия фосфор стресна мъжете. Запалиха свещ, поляха малко восък на земята и залепиха свещта за него. Слабият пламък на свещта изглеждаше необичайно ярък и сенките на мъжете легнаха върху кръглите стени.

Тайсън си запали цигара със запалката, която му бяха подарили хората от неговия взвод. „Да, въпреки че вървя през долината на смъртта, аз не се страхувам от злото… защото съм най-злият образ… и ти си в мен.“

Тайсън се облегна на студената бетонна стена и притисна колене към гърдите си. Повече надушваше, отколкото виждаше мокрите им платнени дрехи и принадлежности, разхвърляни из бункера. Различи всеки един от хората си на слабата светлина: Кели седеше от дясната му страна, Бранд от лявата, и двамата опрели гръб на стената. Покрай стената, също седнали, се бяха наредили Скорело, Садовски, Холцман, Бронтман, Селиг, Уокър, Симкокс, Калейн, Сантос, Манели и Де Тонг. Отсреща, на около пет метра разстояние, между увитите в одеяла тела на Кейн и Питърсън, седеше Ричард Фарли. Муди лежеше на земята пред него и пред Бранд и стенеше. Тайсън се наведе към Бранд и попита тихо:

— Ще изкара ли до сутринта?

— Опасявам се само от отравяне на кръвта — прошепна Бранд. — Иначе ще се оправи.

Тайсън се наведе напред и каза на Муди:

— Как си, синко?

На Муди му трябваха няколко секунди, преди да успее да отговори завалено със замъгленото си от морфина съзнание:

— О… лейтенанте… чувствам се и зле, и добре… Изпратете ме вкъщи… напускам…

— Добре — отвърна Тайсън. — Заминаваш за вкъщи.

— Подпишете заповедта.

— Добре. И аз, и докторът ще подпишем.

— И Браудър.

— И Браудър — каза Тайсън.

— Наистина ли?

— Наистина. — Тайсън се обърна шепнешком към Бранд. — Да го върнем ли вкъщи?

— Не — отвърна Бранд. — Ще може да се върне в строя след няколко седмици. Повърхностна рана. Опасявам се само от отравяне на кръвта.

Тайсън се облегна отново на стената и си дръпна от цигарата. На нивото на очите имаше четири дълги тесни процепа за стрелба, Де Тонг надничаше през онзи, който гледаше към Уей, а Садовски през срещуположния гледаше към Ан Нин Ха. Тайсън виждаше пламъците и отблясъците на нощната битка, просветващи в тесните бойници и чуваше боботенето на бълващата снаряди артилерия и грохота на въздушните удари. Помисли си, че е лош знак това, дето единствените двама сержанти във взвода вършеха онова, което би следвало да наредят да правят на войниците.

— Докторе — тихо каза Скорело.

— Да.

— Ще миришат ли?

— Да, мъртви са — отговори Бранд.

— Не можем ли да ги изнесем навън?

— Не! — прозвуча гласа на Фарли през влажния въздух. — Животните ще ги нападнат.

— Увийте ги двойно — каза Бранд. — Всеки с по две одеяла и ги завържете от двата края. Въпреки че пак няма никаква гаранция.

Няколко души се приближиха към двете тела и изпълниха инструкциите на Бранд. Тайсън изгаси цигарата си на пода и опипа дръжката на автоматичния си пистолет 45 — ти калибър в кобура му. Чудеше се дали знаят, че Кели му го е дал. Чудеше се също дали ще го използва и дали изобщо ще има възможността да го използва. Чу около него да си шептят и се изпълни с усещането, че този шепот може да завърши с тракането на автоматична пушка. Извади дневника от задния си джоб, сви още повече краката си и записа нещо, след което мушна дневника в колана под ризата.

Нощта бавно измина. Свалиха обувките си, краката им изсъхнаха, смениха чорапите и отново си сложиха обувките. Запалиха няколко от таблетките сух спирт и свариха вода в канчетата си. Мирисът на кафе, чай и какао се смесиха със зловонието на таблетките, мокрия бетон и миризмата на страха, излъчвана от седемнайсетте им тела. Някои започнаха да играят карти, но бързо изоставиха това. Още няколко души се изредиха да гледат през бойниците. Някои излязоха навън под дъжда, за да уринират или да повърнат. Радиостанцията, която беше включена на най-слабия възможен звук, въпреки всичко изпълваше бункера с постоянното си електронно пращене. На всеки половин час свързочникът на Браудър викаше взводовете да докладват за положението.

Тайсън усети острата миризма на местната марихуана, но си помисли, че в неговото положение не може да арестува никого. Всъщност, с ирония помисли той, колкото повече пушеха, толкова повече му харесваше. Извади плоската си бутилчица с уиски от раницата, пийна си малко и го подаде на Кели. Кели също си пийна и я подаде надясно. Докато мина покрай стената и стигна до седналия от лявата му страна Бранд, шишенцето беше празно.

— Надявам се жълтите да не ни улучат — каза някой и се разсмя. И други се разсмяха, но Тайсън си помисли, че смехът им беше твърде несигурен.

Радиостанцията отново оживя.

— Мустанг — едно-шест-Индия, тук е шест-Индия — каза гласът, в когото разпознаха свързочника на Браудър. — Свържете вашия Шести с моя Шести, моля. — Кели се поколеба, после предаде радиофона на Тайсън. В бункера се възцари пълна тишина, когато гласът на Браудър прозвуча тихо, но изключително ясно, както винаги нощем на бойното поле. — Едно-шест, тук е Шести. Трябват ми някои подробности за проведеното от вас сражение за големия Шести.

Тайсън облиза устните си и отговори в радиофона:

— Ясно, но не може ли това да почака до сутринта? Опитваме се да се скрием.

— Добре. Ще предам на батальона. Добре ли са хората ти?

— Да. Наоколо има доста радиолокатори. Чува се оживено движение. Ако продължим връзката, скоро ще ни чуете твърде силно и твърде ясно. Междувременно, в доклада за положението няма нищо ново — каза Тайсън, надявайки се гласът му да звучи нетърпеливо.

— Добре. Успокойте се. Утрото наближава.

— Така е, край.

— Край.

Тайсън подаде радиотелефона обратно на Кели.

— Когато се приближавахме към болницата — каза Кели, — се натъкнахме на силен огън. Питърсън и Туди бяха ранени. Ние залегнахме и отговорихме на огъня. В сградата имаше значителни въоръжени сили на противника. Не знаехме, че е болница. Лейтенанте?

— В сградата имаше значителни противникови сили — проговори Тайсън в тихия бункер. — Аз реших да предприемем атака. Стреляхме и напреднахме към постройката. Влязохме вътре и завързахме бой с врага в стаите. Садовски?

— Влязохме вътре и завързахме бой с врага в стаите. Де Тонг?

— Влязохме вътре и завързахме бой с врага в стаите. Белтран?

— Влязохме вътре и завързахме бой с врага в стаите. Калейн?

Тайсън се заслуша в литургията. Когато стигнаха пак до него, той добави още едно изречение и паството му отговори.

Часовете изминаваха, отчасти в мълчалив размисъл, отчасти в реконструиране на подробностите на случилото се вътре в болницата. Тайсън забеляза, че одеялата, обвиващи двата трупа се издуваха като балони. Забеляза също, че мъжете бавно изпадаха в някаква летаргия — естествен резултат от умората, марихуаната и следстресовото им състояние. Изглежда, че възприемаха всичко, което им казваше. С всеки изминат час той си възвръщаше властта.

Лъжливото разсъмване, типично за тропиците, се промъкна през източната бойница, след което настъпи тъмнина — най-тъмният час от денонощието.

— Постройката изгоря напълно — каза Тайсън, — и не разполагаме нито с оръжие, нито с трупове, които да предадем. Но според мен, жертвите отстрана на противника са около двайсет.

— Горе-долу толкова бяха. Ски? — каза Кели. Садовски сякаш се замисли, преди да отговори.

— Броиш ли и двамата, които Калейн уби с ръчната граната?

— Докладвах за тях, нали, лейтенанте? — каза Калейн.

— Да — отвърна Тайсън. — Преброил съм ги. — Той запали цигара и пийна от топлата вода в канчето си.

— Преследвахме бягащия враг към Уей, но изгубихме следите им — добави.

— Точно така — каза Де Тонг. — Забелязах този полуобрасъл стар бункер и решихме да проверим какво има вътре.

— Приближихме се внимателно — каза Белтран. — Уокър хвърли вътре една граната, след което нахлухме в помещението.

— Беше празно — каза Уокър, — и решихме да се укрием тук, защото бяхме доста изтощени.

Тайсън погледна към процепите в стените. Заревото на нощта избледняваше, а небето просветляваше под лъчите на новата зора. Дъждът беше спрял, а навън бе настанала странна тишина, последвала обичайното оттегляне на врага призори.

За момент Тайсън се загледа в пращящата свещ, след това, както беше легнал, се примъкна по-близо до нея в центъра на бункера. Кели, после Садовски се придвижиха до него, последван от Де Тонг и от останалите мъже. Тайсън протегна ръката си напред и Кели сложи своята върху тази на лейтенанта. Тайсън ги наблюдаваше, докато всеки един от тях сложи ръката си в кръга и Тайсън се вгледа във всяко лице на светлината на потрепващия пламък на свещта. Не знаеше точно какво изпитва към тези мъже, но изглежда надделяваше съжалението.

— Даваме думата си като войници — започна Тайсън с добре овладян глас, — като братя, като другари по оръжие, като мъже, като приятели, като хора, преминали заедно през страданията и, може би, като християни. И знаем за какво даваме дума. И то е завинаги. Кели?

— Давам дума. Докторе?

— Давам дума. Садовски?

— Давам дума. Де Тонг?

— Давам дума. Белтран?

* * *

Всеки от нас можеше да се завтече при полковника и да предаде останалите — каза Ернандо Белтран. — Но в онази нощ ние си дадохме дума. И устите ни трябваше да останат запечатани до смъртта ни. Аз не съм казал на никого, дори на свещеника. Така че нося този смъртен за душата ми грях в себе си… това избиване на монахини… И трябва да се моля всеки ден Бог да ми прости, когато застана пред Него. Ако Той не го направи, ще бъда прокълнат навеки. Направих го заради нас.

Тайсън се заслуша в разговора им, после каза рязко:

— Достатъчно. Ще обсъждаме Бранд някой друг път. — Той превключи на по-светска тема. — Къде сте отседнали?

— Армията ни настани в хотела за гости тук — отговори Садовски. — Пристигнахме миналата вечер. Но адвокатът ви ни каза, че иска да ви изненадаме.

— Искам да ви заведа в един кубински ресторант в града, на име „Викторс“ — добави Белтран. — След това ще отидем някъде другаде за още нещо. — Той се обърна към Тайсън, но Тайсън пръв му намигна и Белтран се засмя. — Да! Ще дойдете, нали?

— Аз съм под домашен арест — каза Тайсън. — Но мога да ви заведа в местния клуб довечера.

— Там не пускат редници, лейтенанте — усмихна се Калейн.

— Пускат, стига редниците да са гадни цивилни типове — каза Тайсън.

Всички се разсмяха. Известно време си говориха за разни незначителни неща. Вратата се отвори и в стаята влезе Корва. Той огледа масата и очите му се спряха на Тайсън.

— Още един шибан офицер. Нали, Винс? — извика Садовски.

— Точно така, Ски — усмихна се Корва. — Старши лейтенант от пехотата. Двайсет и пета дивизия — специализирана за бой в джунглата. Най-доброто поделение в шибания Виетнам.

Петимата мъже нададоха викове и подигравки.

— Кавалерията беше най-добрата бойна единица — каза Белтран, — и го знаеш, ако наистина си бил във Виетнам.

— Жълтите се напикаваха от страх, когато виждаха да се задава Кавалерията — добави Калейн.

Корва посочи пагоните на Първа кавалерия на раменете на Тайсън. Емблемата бе във форма на щит с черна конска глава отгоре и черна черта по диагонала на фон, известен като кавалерийско жълто.

— Виждате ли това? — Той почука по конската глава. — То е конят, който никога не сте яздили… — Той прокара пръст по диагоналната черта — … а това е линията, на която не успяхте да се задържите. А жълтото говори само за себе си.

— О, глупости! — рязко каза Садовски.

— Върви по дяволите! — каза Калейн.

— Скрий се! — предложи му Уокър.

— Просто се шегувах, момчета — вдигна ръка Корва. — Стара армейска шега. Всички завиждаха на кавалерията.

— Ти си дяволски прав — каза Калейн.

— Добре. Време е да вървим — каза Корва, поглеждайки към часовника си. — Бих искал да ви помоля да изчакате тук, въпреки че не мисля, че ще ви извикам.

Тайсън стана и другите мъже също се изправиха. Белтран извади от куфарчето си малко шише с ром и го изпразни в седемте чаши с ново кафе.

— Малък тост, господа! — Той вдигна крехката чашка в животинската си лапа с маниера на човек, свикнал да вдига наздравици.

— Тост за мъртвите, да ми прости Господ — каза той. — Не мога да си спомня имената на всички, но Той знае кои са те.

Всички пиха.

— А на вас успех, лейтенанте — каза Уокър. Корва остави чашата и вдигна куфарчето си.

— Е, Първа кавалерия да тръгва през долината на смъртта.

Тайсън стисна ръцете на всички присъстващи и излезе с Корва.

— Приятно е да се види, че хората се гордеят с отряда си — отбеляза Корва вън в коридора.

— Особено като се има предвид, че са минали две десетилетия.

— Така е — каза Корва и добави: — това няма да ни навреди и по време на военния съд. Приятна ли беше изненадата?

— Исках да те размажа.

— Но изглеждаше така, сякаш ти е приятно.

— Е… приятно ми беше да ги видя, след като преодоляхме първия момент на смущение.

— Изглеждат доста симпатични хора.

— Всички те са убийци — каза Тайсън, след като повървя известно време в мълчание.

— Да, но те са нашите убийци.

Двамата се качиха по стълбите и спряха пред вратата във фоайето, на която висеше надписа „Зала Стоунуол Джоунс“.

— Погледни всички в очите, когато влезеш вътре — каза Корва. — Не е нужно да козируваш на полковник Гилмър. Нашата маса е вдясно от входа. Имаш ли някакви въпроси?

— Как изобщо се стигна до там?

— С постоянство. — Корва отвори вратата и те влязоха.