Нелсън Демил
Обречен на мълчание (1)

ГЛАВА ПЪРВА

Бен Тайсън затвори последния брой на „Уол Стрийт Джърнъл“ и се загледа навън през прозореца на влака, който набираше скорост. Яркото майско утринно слънце създаваше илюзията, че унилият квартал Куинс, който сега се изнизваше назад, е доста населен.

Тайсън погледна човека срещу себе си — Джон Маккормик, негов съсед и бегъл познат. Той четеше някаква книга с дебели корици и Тайсън се загледа в заглавието — „Уей: смъртта на един град“.

Маккормик обърна една страница назад и прочете нещо за втори път, сетне вдигна поглед нагоре и неочаквано погледът му срещна очите на Тайсън. Но той веднага се взря отново в книгата.

Изведнъж Тайсън бе обзет от някакво лошо предчувствие. Отново се вгледа в корицата на книгата. На нея се виждаше древният имперски град Уей, даден от малък ъгъл отвисоко и оцветен в червеникаво. Градът се простираше от двете страни на червените води на река Пърфюм, чиито мостове бяха изпочупени и увиснали във водата. Над пламтящия град се стелеха огромни червеникави кълба дим, а слънцето — алено полукълбо, увиснало над далечното Южнокитайско море — очертаваше силуетите на по-важните сгради в града: императорския дворец, високите стени и крепости на цитаделата и извисяващите се кули на Католическата катедрала. Забележителна картина, помисли си Тайсън и поклати глава сам на себе си. Сетне попита:

— Хубава ли е книгата?

Маккормик вдигна очи от страницата с престорено равнодушие.

— О, не е лоша.

— Има ли някаква почетна дума и за мен? Маккормик се поколеба за момент, после, без да отговори, му подаде отворената книга. Бен Тайсън се зачете:

На шестнайсетия ден от битката при Уей — 15 февруари — един американски картечен взвод попаднал под вражески огън в западните покрайнини на града. Взводът бил част от рота „Алфа“, Пети батальон на Седми кавалерийски отряд на Първа въздушна кавалерийска дивизия. Интересно е да се знае, че Седма кавалерия е отрядът, чийто командир бе генерал Кастър и който претърпя големи загуби при Литъл Биг Хорн.

Пехотният взвод, подложен на обстрел, бил командван от някакъв двайсет и пет годишен лейтенант от Ню Йорк, възпитаник на Корпуса за подготовка на офицери от запаса в Обърн.

Тайсън продължи да гледа втренчено в книгата без да чете. Погледна Маккормик, който му се стори смутен. След това отново се зачете:

Изложените по-долу данни за това, което се е случило в онзи съдбовен ден, са взети в интервюта с двама от членовете на взвода на Тайсън, които условно ще наречем редник I-ви клас X и старши офицер IV-и клас Y. Първоначално тази версия, неизвестна досега, привлече вниманието ми след разговора ми с една монахиня от смесен френско-виетнамски произход на име сестра Тереза. Повече подробности за това как тази история се появи на бял свят, ще намерите в края на тази глава.

Тайсън затвори очи. В тъмнината в съзнанието му изплува следната картина: едно момиче, облечено в бяло, със сребърен кръст на гърдите, в чиито черти се бяха смесили европейската и азиатската раса. Тялото й бе малко по-пищно отколкото на виетнамките, а дългата й черна коса бе леко начупена. Имаше високи скули и очи като бадеми, леко кафеникави, а по носа й тук-там едва се забелязваха лунички. Този образ се задържа в мислите му, а устата на момичето се сви в усмивка, която промени цялото й лице и подчерта галските й черти. Устните, като лъка на Купидон, се разтвориха и тя каза тихо:

— Вие сте интересен човек.

— А вие, Тереза, сте интересна жена. Тайсън отвори очи. Отново се зачете:

Вражеският огън, насочен срещу хората на Тайсън, идвал от малка френска болница — „Милосърдие“. Над болницата, която била под егидата на някаква католическа агенция, се веели две знамена — знамето на Червения кръст и знамето на виетконг.

Огънят избухнал малко преди обед, когато се приближил американският взвод. Взводът бързо се укрил и първоначално нямало никакви жертви. След около петминутна интензивна престрелка врагът преустановил огъня и се оттеглил към града.

Тогава някой провесил бял чаршаф от един прозорец на втория етаж, което означавало, че се предават или че „всичко е чисто“. Виждайки белия чаршаф, лейтенант Тайсън заповядал на взвода си да се придвижи към болницата и прилежащите й сгради с цел да ги завземе. Но врагът очевидно бил оставил снайперист на покрива. Когато американците се приближили, започнали изстрели. Бил убит редник I-ви клас Лари Кейн и ранени други двама — сержант Робърт Муди и редник I-ви клас Артър Питърсън. Вероятно имало още един снайперист, заел позиция на някой от прозорците.

Тайсън отново спря да чете и мислите му се върнаха към онзи ден през 1968 — ма година. Това бе един от най-злокобните дни от масивната офанзива на врага, в който бе празникът на лунната Нова година, наречен Tern, c който започна Годината на маймуната.

Спомняше си съвсем ясно небето. Бе така почерняло от пушек, та човек едва ли би разбрал, че денят е облачен, ако не беше дъждът, изливащ се през пепелта. Сред монотонното му плющене той чуваше нестихващите попадения на минохвъргачките и непрекъснатото насечено тракане на автоматичните оръжия.

Влакът изсвири на някакъв прелез и Тайсън съвсем ясно си спомни смразяващото свистене на падащите ракети, които експлодираха с разтърсващ гръм — толкова силен, че трябваше да минат няколкото секунди, докато човек осъзнае, че все още е жив.

А мъртвите, спомняше си Тайсън, мъртвите лежаха навсякъде. Навсякъде по пътищата и полята имаше проснати, разкъсани тела, а селцата бяха пълни с непогребани мъртъвци. Хората от службите за регистриране на убитите работеха с газови маски и гумени ръкавици, като отнасяха само загиналите американци, а останалите бяха изгаряни на купчини, залети с бензин и подпалвани с минохвъргачки. Пред очите му блеснаха фойерверки от горящи кокали, съскаща мас и разкривени черепи. Все още усещаше мириса на изгоряла човешка коса.

Спомни си какво бе казал командирът на неговата рота капитан Браудър: „Живите тук са малцинство.“ Скоро след това той самият се присъедини към мнозинството.

Смъртта, мислеше си той, бе сграбчила този тъмен умиращ град в тази мрачна дъждовна зима така здраво, че живите (и цивилни, и военни) почти бяха престанали да се борят срещу нея. Хората залягаха и се прикриваха по-скоро инстинктивно, но в очите им се четеше, че са обречени. Уей: смъртта на един град. Нищо чудно, че всички там се побъркахме.

Тайсън отново се зачете. Прескочи една страница и започна да чете оттук-оттам:

Една френска медицинска сестра се опитала да спре американците да не убиват ранените вражески войници, но била отблъсната с пушка в гърдите. Някакъв австралийски лекар, Евън Дугъл, започнал да ги ругае и обижда. Очевидно на всички им било писнало, или по-точно, почти всички били изпаднали в истерия.

Неочаквано, без ничия команда, един от американците пуснал откос с картечницата си и д-р Дугъл се строполил от изстрелите. Старши офицер IV-ти клас Y описва случилото се по следния начин: „Той (Дугъл) се търкаляше по пода, хванал се за стомаха. На бялата му престилка се появи червено петно, което ставаше все по-голямо, а лицето му все повече побеляваше.“

Болничното помещение, в което само преди няколко секунди цареше невероятна врява, утихна и вътре се чуваха само стенанията на умиращия д-р Дугъл. Редник I-ви клас X си спомня, че чувал хлипане и детски плач от съседната стая.

Случилото се след това е малко неясно, но очевидно след като застреляли един представител на бялата раса, няколко души от взвода на Тайсън решили, че е най-добре да не оставят никакви свидетели. Заповядали на лекарите, сестрите и монахините да влязат в една от операционните и…

— Гара Джамейка! — провикна се кондукторът. — Тук се сменя влака за Ню Йорк. Следващата спирка е Бруклин.

Тайсън затвори книгата и се изправи. Маккормик не се помръдна от мястото си и с леко колебание предложи:

— Да ти я дам ли да я прочетете?

— Не.

Тайсън отиде на друг перон, за да вземе следващия влак, като се чудеше защо това се случи в такъв слънчев ден.