Нелсън Демил
Обречен на мълчание (37)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА

В седем и половина вечерта на вратата се почука и Тайсън отвори.

— Движението беше ужасно — каза Винсънт Корва. Тайсън го покани да влезе.

— Благодаря, че се съгласи да ми отделиш една вечер от почивните си дни.

Корва влезе в хола с чантата си в ръка. Беше облечен с дънки и поло, с които според Тайсън изглеждаше по-дребен, отколкото с костюм. Почуди се как Корва е успявал да носи неизбежните трийсет килограма оръжия, храна, вода и амуниции, и то при четирийсетградусови жеги.

— Оставих жена си и децата в Монтклеър — каза Корва.

— Там ли живееш? То е в Джърси, нали?

— Да. А почивните дни прекарваме в лятната си къща в Оушън Сити.

— Къде е това?

— На Джърсийското крайбрежие.

— О… Не знаех, че хората ходят там.

— Може би твоите познати не ходят — усмихна се Корва. Той остави куфарчето си на пода близо до дивана.

— Здравей, Винс — каза Марси, влизайки в хола. Тя го целуна по бузата. Тайсън я наблюдаваше. Умееше да се държи непринудено с мъжете, с което ги предразполагаше също да се отпуснат. Виждаше ясно, че Корва е очарован от нея. Изглежда същото се бе случило и с Пикард.

— Съжалявам, че не успях да уредя да пуснат Бен за тази събота и неделя — каза Корва. — Станали са страшно твърди. Обикновено е достатъчно един офицер да даде дума, че няма да избяга.

— Играта на офицери и джентълмени върви само когато това ги урежда. Когато не им изнася, думата на офицера не е достатъчна.

— Е — рече Корва, — предполагам, че това има нещо общо и с усилията им да държат Бен по-далеч от медиите.

Тайсън имаше чувството, че е някакъв инвалид, за когото роднините си говорят така, сякаш вече го няма.

— Което ми напомня — продължи Корва, — че имам предложение с шестцифрена цена от един издател. Господи, наложи се да наема още хора, за да поемат всички тези телефонни обаждания. Както и да е, това е уважаван издател. Искаш ли да разкажеш историята си срещу около четвърт милион долара?

Тайсън погледна към Марси, която също го погледна.

— Не, не иска — отговори Марси на Корва. — Ние двамата решихме още отдавна, че няма да печелим пари от тази бъркотия. Всичко, което искаме, е да сме в състояние да платим правните ти услуги.

— Добре — кимна Корва. — Никога повече няма да споменавам за това предложение. — Той се усмихна. — А то би съблазнило и светец.

— Настанявай се — каза Марси. — Купих бутилка от онова ужасно нещо, което каза че пиеш. Стрелгър ли беше?

— Стрега. Означава вещица.

Тя сви рамене и изчезна в кухнята. Корва седна на другия край на дивана.

— Искам да поговоря с теб насаме — каза той тихо на Тайсън.

— Тя ще ходи с Дейвид да гледа някакъв филм в местното кино — каза Тайсън.

Марси се върна с поднос, на който имаше три високи чаши и тънка дълга бутилка, пълна с някаква жълта течност. Тя остави подноса и наля питието. Всеки взе чашата си и Корва предупреди:

— Внимателно. Неслучайно наричат това нещо „вещицата“.

Той изля питието в гърлото си, последван от Тайсън и Марси. Всички поеха въздух с отворена уста, спогледаха се и изтриха сълзите от очите си. Тайсън се изкашля.

— Мамма миа! Това е някакъв разтворител.

— Трябва да му се свикне — обясни Корва. Той извади от чантата си едно бурканче от боя и го остави на масичката. — Обещах ви сос „песто“? Но не отваряй буркана, преди да си готова да го използваш — обърна се към Марси. — Не го затопляй, иначе ще изгуби аромата си. Изсипи го със стайна температура върху горещите спагети. Разбра ли?

— Прилича на боята, която стрегата току-що разтвори — с подозрение огледа бурканчето Марси, после попита Корва. — Всичките тези италиански нещица са някаква мания, нали? Нали не си правиш с нас някоя лоша шега?

— Разбира се, че не. Това е моето наследство. — Той й намигна.

— Когато всичко това свърши, ще разполагаш с един добър рекламен агент в мое лице — усмихна му се в отговор тя. — Ще те превърна в италианския Ф.Лий Бейли. Какво е второто ти име?

— Маркантонио.

— О, това ми харесва! В.Маркантонио Корва. Или Винсънт Марк Антъни Корва. Или…

— Няма ли да закъснеете за киното? — попита Тайсън.

— О! — Марси си погледна часовника. Стана и каза на Корва: — Дават „Създателят“ с Питър О’Тул. — Тя отиде до стълбата и подвикна нагоре: — Дейвид, време е! — После отново се обърна към Корва: — Имиджът е нещо много важно, но за разлика от болшинството хора, работещи в рекламата, аз вярвам и в онова зад него. Това по случайност не съвпада с твоите виждания.

— Пази си краката. Започваш да газиш в дълбоки води — каза Тайсън на Корва.

Марси го изгледа ледено.

— Освен това тя се връща към практиката. Утре отива на работа — добави Тайсън.

Корва отпи от питието си. Забеляза, че двамата не си говореха направо помежду си, а и в гласа на Тайсън се долавяше някакво напрежение.

— Здравейте, господин Корва. — Дейвид слезе по стълбите.

— Здрасти, Дейвид. Готов ли си за училището утре?

— Предполагам, че да.

— Просто запомни, че децата са еднакви навсякъде, дори ако говорят с Бруклински акцент.

Дейвид се насили да се разсмее. Двамата с Марси тръгнаха към вратата.

— Приятно гледане — каза Корва. — Ако не се видим по-късно, ви пожелавам и на двамата късмет утре.

Те излязоха и той забеляза, че никой не каза довиждане. Корва се загледа за момент в Тайсън преди да проговори:

— Това не е личен въпрос, интересувам се от професионална гледна точка. Да не би да имате някакви семейни проблеми?

Тайсън кимна и си запали цигара.

— Имал съм ги през всичките седемнайсет години от брака си. Така че нека това не те притеснява. Мен не ме притеснява.

— Какъв е характерът им?

— Да не си адвокат по бракоразводни дела? — Той си наля още стрега. — Е, след като така и така няма да ме оставиш на мира, причината е в решението на Марси да се върне на работа.

— Не ти харесва, а?

— Мисля, че е така.

— Ти ще си седиш у вас по цял ден с къщната работа и ще се опитваш да се защитаваш срещу обвиненията в убийство, а тя ще обядва с интересни хора.

— Схвана, Вини. Ти си страшно схватлив, човече.

— Хайде, не си го изкарвай на мен.

— Не знам дали клиентите й са много интересни. И не възнамерявам да върша каквато и да е домакинска работа. По дяволите, ще си взема прислужница.

Корва почука по тънкия си нос с показалеца си.

— Може да си прав — каза той. — Искам да кажа, да се чувстваш обиден, ядосан и изоставен. Но това няма да ти помогне в защитата срещу обвинението в убийство. — Той се наведе към Тайсън през масата. — Нека ти кажа нещо, с което смятам, че ще се съгласиш: това дело за убийство е по-важно от брака ти. Погледни по-широко на нещата, приятелю, и престани да бъдеш чак толкова снизходителен към себе си, по дяволите!

— Недей да ме ругаеш.

— Бих искал да те напердаша.

— Само говориш.

Корва се изправи и насочи пръста си към него:

— Виж какво, не можеш да си позволиш да изпадаш в мрачно настроение и да размишляваш за брака и начина си на живот. Ако не намериш сили да съсредоточиш мислите си върху това дело, аз си тръгвам.

Тайсън също се изправи. Повиши глас:

— Да не съм някакъв тъп робот. Ядосан съм. Чувствам се предаден.

— И какво? Нищо не можеш да направиш. Докато всичко това свърши, всички ще те предадат по някакъв начин. Сега имаш дълг само към себе си. И твоят дълг е да не се оставиш да те пратят в затвора. А когато се освободиш от всичко това, ще можеш да си разчистиш всички сметки. Чат ли си? — Той се взря в Тайсън.

— Да, чат съм — бавно кимна в отговор Тайсън.

— Оставаме ли приятели? — Корва протегна ръка. Тайсън хвана ръката му.

— Ти си един от първите, с които ще си разчистя сметките, дребен италианец такъв.

Корва се разсмя. Известно време поседяха мълчаливо, отпивайки от питиетата.

— С това нещо се свиква — отбеляза Тайсън. Корва сипа още по едно.

— Там, където израснах, възрастните хора го варяха в домашни условия. Правителството откупи рецептата и то сега е нещо като огнена вода. — Той издаде слаб пиянски смях, последван от уригване.

— Да си чел или чувал нещо от онова, което е казал полковник Хортън? — попита Тайсън.

— Знам за Хортън — кимна Корва. — Всички го уважават. Както уважават Бога. Влиянието му върху военното правораздаване е от същия характер. Но той успя да подлее вода на философстванията на Ван Аркън. От практическа гледна точка всичко това има малко значение за теб. Поне знаем, че там навън има хора — и то не само почитателите от фондовете в твоя полза и интелектуалците — които смятат, че са те измамили. То няма да спре устрема на армията, но поне ще можеш да се успокояваш с мисълта, че делото ти е повдигнало някои важни въпроси за промени в конституцията.

— За това служат мъчениците, Винс. Те страдат, за да може човечеството да върви напред към по-съвършена форма на обществото.

— Може би мислиш, че си саркастичен — каза Корва.

— Но искам да ти кажа, че ще бъдат изписани хиляди страници за делото „Съединените щати срещу Тайсън“. Ще бъде историческо дело. Знаеш ли, че днешният френски закон за военното правосъдие е създаден като непосредствен резултат от грубите грешки на френската армия, допуснати в делото „Драйфус“?

Тайсън си запали нова цигара и се облегна на дивана.

— Смяташ ли, че това ме интересува?

— Някой ден — продължи Корва, въодушевявайки се от темата, — когато отидеш във великата съдебна зала там горе на небето, некрологът ти със сигурност ще излезе в „Таймс“. Моят също.

— Така ли? — Тайсън изпусна няколко кръгчета дим.

— И какво ще пишат за теб? Че не си спечелил нито едно дело?

— Какво е ставало тук? — попита Корва, загледан в прозореца.

— Марси леко превъртя преди няколко дни — обясни Тайсън. — Виждаш ли, тя е срещу насилието и не може напълно да разбере как тези нещастници от взвода са се побъркали дотолкова, че да се развилнеят така. И когато е ядосана, хвърля пепелници през прозореца. Не искам да ставам съдник на никого. Искам само да подчертая, че хората, които живеят в малки жилища, не бива да хвърлят стъклени пепелници.

— Като говорим за превъртяване — каза Корва, — армията възнамерява да те подложи на поредица от психологически тестове. Имаш ли нещо против?

— Да. Не мога да пледирам за невменяемост две десетилетия след събитието и няма да претендираме, че не съм в състояние да издържа процеса. Така че не възнамерявам да се превръщам в опитна мишка за група шантави психиатри.

— Добре. Ще направя необходимото, за да отменим тестовете. Бил ли си някога на психоаналитик? — попита Корва.

— За кратко време. — Тайсън изгаси цигарата си.

— Бележките му могат ли да ни помогнат?

— Не знам. Как биха могли да ни помогнат?

— Ще проличи ли от бележките му, че си изпитвал угризения и вина, задето не си докладвал за инцидента в болницата?

— Не мисля. Не му казах за това.

— Как можеш да ходиш на психоаналитик и да не му кажеш за онова, което те измъчва?

— Точно това се опитваше да разбере и той — усмихна се Тайсън.

— Ще имаш ли нещо напротив да се свържа с него?

— Ни най-малко, но ще ти трябва лодката на Хирон.

— О…

— Самоубийство. Ако се свържеш с него, кажи му, че не съм забравил да платя последната сметка.

— Пиеш твърде много. — Корва се замисли за момент. — Какво стана с картотеката му?

— Не знам. Това не е ли поверителна информация?

— Докато лекарят е жив. После… Е, ще гледам да я издиря. — Той извади химикалка и жълт бележник и Тайсън му даде името на доктор Стаил и последния му адрес.

Корва измъкна една сгъната страница от „Ню Йорк Таймс“ и му я подаде.

— Видя ли това?

— Вече не чета вестници. Чета Агата Кристи.

— В тази статия става въпрос за международните последици от твоя случай. — Корва прегледа текста. — Говори се за това, че Виетнам възнамерява да поиска международния съд в Хага да заведе дело срещу Съединените щати. Стъпките за нормализиране на отношенията между двете ни страни са върнати много назад. Това е другата причина, поради която доста хора във Вашингтон не те обичат. Разбира се, има и много други, които страшно те харесват поради провалянето на тези стъпки.

— Това не е моя грижа. По дяволите Ханой и Вашингтон.

— Точно така. Освен това изглежда, че правителствата на страните, чиито граждани са между жертвите — Франция, Белгия, Германия, Холандия и Австралия — проявяват официално интерес към делото. Както може би знаеш, те са ни съюзници.

Тайсън сви рамене.

— Миналият месец се говореше, че случаят ще се разследва от Комисията на ООН за геноцида. Геноцид? Господи, та тази болница си беше истинско ООН. Никого не сме дискриминирали. Защо всички се опитват да ни разпънат на кръст?

— Не ни харесват, Бен. Освен това в тази статия се казва, че виетнамският посланик при ООН е заявил, че Народна република Виетнам е склонна да разреши на международен екип, включващ и американски представител, да посети местопроизшествието и да разследва случая при болница „Милосърдие“ и нейните околности. Виетнамският посланик намекна, че е възможно да се намерят и свидетели на случилото се. Също така Ханой е изпратил снимка на бившата болница, която е публикувана в „Таймс“. — Той подаде дългата цяла страница статия на Тайсън.

Тайсън погледна снимката. На нея се виждаше двуетажна бяла сграда без покрив. Стените й бяха значително по-бели, отколкото когато за последен път я видя с пламъци, излизащи от прозорците. Но не можеше да е пребоядисана, защото явно това бяха само останки от постройката. Вероятно мусоните я бяха измили, а слънцето я беше избелило като кост. По стените бяха попълзяли лози, а през прозорците се виждаше синьото небе.

* * *

Болницата пламтеше под мръсния зимен дъжд. Хората от първи взвод на рота „Алфа“ стояха наблизо, на десетина метра от постройката, за да стоплят на огъня прогизналите си униформи. Тайсън забеляза, че дрехите им пушат, а пламъците се отразяват в мокрите им лъскави лица.

В далечината избухваха артилерийски снаряди, а над главите им прелетя боен самолет, който се различаваше само по проблясването на реактивния му двигател сред забуленото с облаци небе. Тайсън чу трясъците, долитащи от вътрешността на сградата и осъзна, че подпорните греди са пламнали и се разцепват. От пламтящите прозорци се разнасяше отвратителна миризма — горяха медицински материали, легла, плът.

Без да чакат заповед, хората бяха направили кордон около стените на квадратната постройка. Тайсън си помисли, че бяха проявили изключителна съобразителност, като се бяха разгърнали без да им се дава устна заповед, осъзнавайки, че ужасът, който се разиграваше вътре, трябва да си остане там.

На вратата на болницата се появи някакъв силует, млада жена с бяла дреха и дете в ръцете. Детето беше дебело увито в нещо, което приличаше на избледняла зеленикава войнишка кърпа. Жената внимателно остави детето в плетеница от плъзнали по земята лози, встрани от входа, когато един откос преряза гърба й през вратата.

Тайсън погледна да види откъде е дошла стрелбата и видя Ричард Фарли да слага нов пълнител в своята М — 16.

На балкона на втория етаж в източната част на постройката през френските прозорци се появи друга фигура. Тайсън видя, че е голо момче на дванайсетина години с ампутиран крак. Момчето се поколеба, погледна за момент назад през френския прозорец, след това затвори очи и се прехвърли през перилото. Падна в задния двор, като се приземи на коляното и на чуканчето на ампутирания си крак. Докато детето се мъчеше да се изправи, Тайсън забеляза, че то размахва бяла кърпа в ръката си. Тайсън чу глухия звук от гранатомета на Лий Уокър и гърдите на момчето избухнаха в безформена маса от кръв и плът.

Внезапно от вратата на болницата изскочи мъж с обвита в бинтове глава и се втурна да бяга с всичка сила през градината, нямаше обувки и носеше само долнището от болнична пижама. Мина на двайсет метра от Тайсън, и Тайсън разбра, че той всъщност се е промъкнал през кордона.

Ернандо Белтран обърна картечницата си и започна да стреля яростно, когато човекът стигна до дебелия жив плет в края на площада. Очевидно беше войник, защото се движеше на зиг-заг, избягвайки откосите на картечницата. Белтран ругаеше на испански. Човекът се добра до оградата от жив плет и скочи, но тялото му внезапно се сгърчи, когато го достигна картечен откос и се приземи безжизнено в живия плет. Неуморните червени пипала на трасиращите куршуми го разкъсаха, заливайки храстите, докато той не замря бездиханно сред купчина от клони и листа.

Тайсън се обърна отново назад към болницата. Забеляза някакво движение горе на покрива. Шестима души се бяха покатерили през капандурата на отдушника, която служеше за вентилация на тавана и се притискаха към червените керамични керемиди. Един от тях, облечен с бяла риза и бели панталони като всички служители на болницата, се придвижи внимателно към клоните на надвисналото над сградата огромно дърво. Той се покатери на един клон и започна да се промъква към стъблото на дървото, изчезвайки сред гъстия клонак. Последва го виетнамска медицинска сестра. Тайсън ги наблюдаваше със смесени чувства, защото искаше да се измъкнат, но същевременно съзнаваше, че ако успееха, щяха да се свържат с виетнамските или американските власти.

Мислите му се втурнаха напред към бъдещето. Взводът щеше да бъде отзован в базовия лагер. Щом слезеха от хеликоптерите, щяха да бъдат обградени от патрул, обезоръжени и откарани групово към затвора. Беше видял веднъж как става това в лагера Ивънс, въпреки че така и не разбра защо. Но образът на тази някога горда бойна единица, откарвана с вдигнати нагоре ръце от група ухилени лъскави войници от патрулния отряд, го беше впечатлила много дълбоко.

Той продължаваше да се взира в огромното дърво. Видя, че наистина беше възможно да се измъкнат оттам. И това беше успокоително, защото Тереза се беше измъкнала точно оттам малко по-рано, докато хората му напускаха пламналата болница, за да я обградят.

— Какво виждате там, лейтенанте? — попита го Пол Садовски.

Тайсън се извърна от дървото, но не отговори.

— О, по дяволите! — Очите на Садовски се разшириха от ужас. — О, Боже! Насочете огън към това дърво! — извика той на Белтран.

Белтран хвана картечницата М — 60 и стреляйки от слабините си, започна да обсипва дървото с дълги откоси, докато Бронтман зареждаше патрондашите с амуниции от една метална кутия. Втората картечница, при която бяха Майкъл Де Тонг и Питър Сантос, започна да обстрелва стръмния покрив. Червените керемиди се разчупиха и разлетяха на малки парченца. Тайсън видя кого обстрелват: частично скрити под клоните на дървото там стояха две пациентки с болнични халати, един възрастен човек и едно момиче с яркочервени обгорени крака, добили цвета на керемидите. Картечницата на Де Тонг бързо ги взе на прицел и четирите тела едно след друго се строполиха по покрива, удариха се във водосточната канавка, подскочиха и се свлякоха покрай стената на земята. Картечницата ги последва дори и в смъртта им, изстрелвайки откос след откос в храстите, където бяха паднали. Тайсън си помисли, че пехотинците бяха виждали твърде много мъртви внезапно да стават, да побягват, или да стрелят, когато се приближиха към тях. Както се казваше: „Те не са мъртви, докато не умрат.“

Картечницата на Белтран продължаваше да обстрелва дървото и Де Тонг присъедини към него няколко откоса на своята М — 16. Клоните на огромното дърво оредяваха, бързо губейки защитния си покров от листа и част от кората си. Първа от дървото полетя медицинската сестра, която падна на земята от другата страна на болницата, така че Тайсън не можеше да я види. Харълд Симкокс изтича до дънера на дървото и Тайсън го видя как вдига пушката си и изпразва целия патрондаш към земята.

Тайсън погледна обратно към ранената на дървото, успя да различи белите дрехи на мъжа, който се опитваше да се скрие сред листата. След това изглежда мъжа го улучиха и на Тайсън му се стори, че вижда червени петна върху белите му дрехи, но мъжът продължаваше упорито да се държи за ствола на дървото. Лий Уокър изстреля една граната, която избухна в един клон над главата на мъжа. Тайсън чу протяжен болезнен вик, мъжът отслаби хватката си и падна, удряйки се в клоните. И отново Симкокс, който още беше под дървото, го довърши.

За известно време не се чуваха никакви други звуци, освен тропота на дъжда и пращенето на огъня, никой повече не се показа от прозорците и вратите на болницата. Тайсън видя, че няколко души хвърляха погледи към него и си помисли, че след това идваше и неговия ред. Бяха му взели пушката и автоматичния пистолет 45 — ти калибър още в болницата и той се чувстваше някак си странно, като гол, без оръжието, което беше носил и с което беше спал в продължение на близо година.

Но ето че Кели се озова до него, с преносимата си радиостанция ПРС — 25 на гърба си, и слушалка в ръката. Говореше с някого.

— Капитан Браудър — Кели предаде слушалките на Тайсън.

Тайсън пое радиофона. Съзнаваше, че много от хората му са се приближили към тях. Той натисна копчето на предавателя и започна да говори:

— Тук Мустанг едно шест. Край.

— Прието едно шест — донесе се до тях гласът на Браудър. — Искам доклад за положението и поглед от орлово око — каза той, използвайки радиокодовата дума за координати.

— Ясно. Ситуацията… Снайперистки огън. Селището Ан Нин Ха — положение от орлов поглед на Янки Делта, седем-две-пет; две-едно-шест. Как ме разбрахте?

Браудър му повтори дадените координати и попита:

— Имате ли нужда от помощ? Артилерия или хеликоптери?

— Не. Престрелката е лека и няма жертви. Бетонни постройки в близост. Ще огледаме.

— Разбрано. От известно време нямаше никакви радиоповиквания от вас. Мислех, че сте заспали или мъртви.

— Няма нищо за докладване — отвърна Тайсън, като облиза пресъхналите си устни.

— Снайперисткият огън е нещо, което може да се докладва. Продължавате ли да отговаряте на огъня?

— Да. Ще се приближим.

— Добре. Внимавайте. Дръжте ме в течение. Ей, добре ли си?

За момент въпросът завари Тайсън неподготвен.

— Всички сме добре. Уморени — отвърна той. Радиоапаратът замълча за няколко секунди, после Браудър продължи:

— Оправете се със снайперистите и напредвайте към Уей.

— Слушам.

— Край.

Тайсън върна радиофона обратно на Кели. Погледна към наобиколилите го мъже, но не показа признаци на страх. Погледна назад към болницата и видя, че тя се е превърнала в истинска клада, а от всеки прозорец изригваха яркооранжевите езици на пламъците.

Оцелелите хора от взвода се бяха събрали на откритото пространство пред болницата, съзнавайки, че вътре не е останал нито един жив. Всички мълчаха, единствените звуци, изпълнили въздуха, бяха от тропота на дъжда по палмовите клони, тропота на дъжда по площадчето, тропота на дъжда в локвите и по каските им, като постепенно този звук се засили и измести пращенето на горящата болница, заедно с тракането на оръжието и обувките.

Внезапно се чу силен пукот и всички се обърнаха, а няколко души коленичиха в позиция за стрелба, целейки се в болницата. Нажежените керемиди на покрива експлодираха, разпръсквайки горещи парчета по площадчето. Хората се оттеглиха назад. Изчакаха. Най-сетне покривът хлътна и се продъни навътре, като падна върху пода на втория етаж, който от своя страна се стовари върху по-долния етаж, оставяйки дупка в бетонната черупка на сградата, която остана да стои като огромна пламтяща пещ. И сякаш това беше сигналът, който чакаха, мъжете започнаха да събират оръжието и амунициите си.

Разделиха се по оределите си бойни групи, готови да се придвижат по-нататък. Няколко души погледнаха към Тайсън, чакайки по навик някаква заповед или сигнал, въпреки че бе напълно ясно, че той вече не владееше командването. Кели извади пистолет 45 — ти калибър от тежкия си колан — пистолета на Тайсън — и му го подаде. Тайсън го мушна в кобура си, отбелязвайки, че никой не се приближи, за да му върне пушката.

— Кажи им да тръгват — каза спокойно Кели.

Тайсън не се отзова.

— По дяволите, хайде да се махаме оттук — подвикна припряно Кели.

Тайсън огледа площадчето зад строения взвод, спирайки се на кокетните къщички със спретнато подредени градинки, обрамчващи откритото пространство. Чудеше се къде ли е отишла и къде ли се крие, ако ги наблюдава отнякъде. Осъзна, че тя ще разкаже за случилото се, както че и в това на пръв поглед мъртво и изоставено селище може да има и други свидетели.

Изглежда Кели прочете поне част от мислите му.

— Не се притеснявай за селяните — каза той. — Те не биха могли да кажат със сигурност точно какво се е случило. Хората там вътре — той кимна към болницата, — със сигурност нищо няма да кажат. Хайде да се отдалечим на известно разстояние от това място. Преди някой хеликоптер на командването да долети насам и да попита какво става. — За момент се загледа очаквателно в Тайсън, после вдигна ръка и извика. — На рамо! Ходом марш! — Свали ръката си надолу и посочи на изток към широкия път през селото, който тръгваше от площадчето. Побутна Тайсън и взводът потегли. — Дяволска престрелка — каза му високо Кели. — Нали?

Тайсън погледна към върволицата мъже и видя, че Бронтман и Симкокс носят Боб Муди на носилка, вероятно взета от болницата. Муди пушеше цигара и говореше оживено, както винаги правят леко ранените, осъзнавайки какво е могло да им се случи и им се е разминало.

По-надолу в строя Холцман и Уокър носеха бамбуков прът на раменете си. От пръта висеше зеленикаво-сиво промазано наметало, в което лежеше свито като ембрион тялото на Артър Питърсън, който беше умрял, докато взводът му убиваше сестрите и лекарите, които биха могли да го спасят.

Зад него крачеше Ричард Фарли, превит под някаква голяма тежест: на раменете му, увито в одеялото му на мястото на раницата, висеше като сърна тялото на Лари Кейн. Главата на Кейн се тръскаше на лявото рамо на Фарли, а лицето му беше покрито с обичайната кафеникава платнена кърпа. Но кърпата се беше изхлузила и Тайсън видя лицето на Кейн и едното му око, все още широко отворено. Някой беше изтрил кръвта, която строеше от носа и устата му, но на брадичката му все още имаше петно, а отворените му устни откриваха червените му зъби.

Тайсън се загледа в мъртвешки бялото лице, докато Фарли се приближаваше към него. След това Тайсън погледна към лицето на Фарли в странно съседство с главата на мъртвеца. Тайсън срещна погледа на Фарли и го задържа. Устните на Фарли се раздвижиха и оформиха някакви думи, но Тайсън не чу нищо. Той се пресегна и здраво завърза кърпата около лицето на Кейн, усещайки студената влажна кожа на мъртвеца.

Тайсън се обърна и тръгна редом с взвода си. Помисли си, че поне имаха двама паднали по време на сражение, за да оправдаят версията, че са водили бой. Надяваше се, че никой от службата за приемане на мъртъвците няма да забележи, че Кейн е бил застрелян от упор с пистолет 45 — ти калибър от въоръжението на американската армия.

— Накъде отиваме? — попита Кели.

— Към ада — погледна го Тайсън.

— Добре — кимна Кели, — извадете картата си, лейтенанте, и ни покажете пътя.

— Слушаш ли ме, Бен?

Тайсън фокусира снимката на болницата с очите си. Огромното дърво все още беше там, беше останало още по-голямо, а клоните му се спускаха в останалата без покрив бетонна черупка на сградата. Той протегна вестника обратно на Корва.

— Не познавам това място.

— Според Ханой обаче това е болница „Милосърдие“. Или поне е било.

— Комунистите лъжат. Всички го знаят.

— Чудя се дали един екип от експерти би могъл да определи по дупките от куршуми в бетонните стени на сградата какъв тип сражение се е водило там — продължи Корва. — Искам да кажа, предполагам, че следите или рисунъка на дупките от куршуми, оставени при едностранно избиване на хора, трябва да са по-различни от онези, останали след престрелка.

Тайсън не отговори.

— Правителството в Ханой разкопава каменните отломки на долния етаж, въпреки че аз предполагам, че телата са били изнесени оттам известно време след края на Тетската офанзива.

Тайсън си запали цигара.

— Каквото и да е било останало там — продължи Корва, — то е било използвано като пепел за наторяване от местните селяни. Лешоядите, насекомите и червеите са довършили другото. Но въпреки това бетонната черупка на сградата може да разкрие още нещо и то ще бъде първото възможно материално доказателство, с което ще си имаме работа.

— Това трябва ли да ме тревожи? Корва за момент се замисли.

— Статията в „Таймс“ не споменава някой от нашето правителство да е приел тази покана.

— Поканата идва от същите хора — отбелязва Тайсън, — които избиха две хиляди мъже, жени и деца в другия край на град Уей. Откъде, по дяволите, са намерили такава наглост. Бих искал да заведа една международна комисия при Ягодовото поле, за да им покажа груповите гробове, които намерих.

— Не става така, Бен — иронично каза Корва. — Американските зверства са по-отблъскващи от комунистическите зверства. Знаеш го. Но най-важното е, че цялата тази бъркотия никак не се харесва на нашето правителство — добави Корва. Той въздъхна дълбоко. — По дяволите. Винаги съм знаел, че тази работа ще ни постави в лоша светлина. Защо сами си причиняваме такива работи?

— Защото — отвърна Тайсън, — можем да го направим много по-добре, отколкото някой друг би могъл да ни го стори.

Корва отсъстващо поклати глава.

— Както и да е, в отговор на въпроса ти, предполагам, че Белия дом ще каже на северновиетнамците да си вземат любезната покана и да си я заврат в задниците. Дипломатично.

— Но другите страни ще изпратят хора в Уей.

— Да, и те могат да открият нещо — почеса долната си устна Корва. — Но аз вече информирах министерството на правосъдието, че ако възнамеряват да представят пред американски военен съд доказателства, събрани в комунистическа държава и то от чужденци, по-добре да се подготвят за десетгодишна правна битка, да не говорим за нанесеното публично оскърбление. Мисля, че разбраха. Ще видим.

— Струва ми се, че възлагаш големи надежди на американското обществено мнение — отбеляза Тайсън.

— Ти би трябвало също да се съобразяваш с него. Не можем да направим почти нищо срещу отрицателното мнение на световната общественост по този въпрос. Но забеляза ли данните, които показват, че почти невероятните седемдесет и осем процента от американците смятат, че те използват като изкупителна жертва?

— Изпуснал съм тази публикация.

— Имам група хора, които се занимават с това да изрязват разни неща от пресата и да ми изпращат всичко, което те касае.

— Браво.

— СТанал си център на внимание, Бен, и към теб са насочени много, досега подтискани чувства — тук и в чужбина.

— Грешката не е моя — сви рамене Тайсън. Аз съм готов незабавно да зарежа всичко това.

— Както военният съд над Драйфус — добави Корва, — на случая се гледа като на нещо, чиято важност надхвърля значително личността на Бенджамин Тайсън и на целия Първи взвод на рота „Алфа“.

— А така ли е?

— Във всичко това са преплетени международната дипломация, както и състоянието на нацията. — Корва извади лист хартия от куфарчето си. — Хайде да се заемем с по-важните неща. Миналата седмица си побеседвах много приятно с майор Харпър. В кабинета ми.

— Така ли? — непринудено каза Тайсън.

— Тя е страхотно парче, Бен.

— Не съм забелязал.

— Е, аз забелязах. Но е твърде висока за мен.

— Всъщност ти си твърде нисък за нея. Какво искаше тя?

— О, просто искаше да ми даде информация за няколко неща. Естествено, те през цялото време са знаели къде са всички тези хора. Но министерството на правосъдието е искало първо да разбере дали ще те подведат под отговорност, преди да ти го кажат.

— Така и не можах да разбера защо не са ги намерили по-рано — каза Тайсън.

— А правителството изобщо не оповести имената на хората от твоя взвод, защото ако бяха го направили, хората, които ги познават щяха да съобщят за тях на средствата за масова информация.

Тайсън кимна замислено.

— А Керън Харпър искаше да ги призове публично да се явят.

— Керън Харпър е действала в пълен вакуум. Срещу всеки отдаден от нея час за разследването, редица чиновници, служители на военната прокуратура, адвокати от министерството на правосъдието и агенти на ФБР, са вложили стотици часове работа. Тя е била видимият връх на един айсберг, към който дори не е знаела, че е прикрепена. Мисля, че сега вече го знае. Въпреки, че това няма значение. Въпросът е, че са я помолили да се свърже с Белтран, Уокър и Калейн по телефона. И го е направила.

Тайсън стана и отиде до прозореца. Загледа се във фаровете на колите, преминаващи по моста.

— Керън каза, че е говорила накратко с всеки един от тях по телефона — каза Корва. — Белтран и Калейн са я препратили към адвокатите си. Уокър е нямал адвокат. Той е автомонтьор някъде в околностите на Макон в Джорджия. Но основното е, че адвокатите на Белтран и Калейн са казали, че техните клиенти няма да правят никакви изявления, освен ако не бъдат призовани пред съда. Белтран е станал преуспяващ бизнесмен в Маями. Калейн работи нещо в областта на туризма в Хонолулу. Харпър е попитала двамата адвокати дали евентуалните показания на клиентите им ще ги определи като свидетели на обвинението или на защитата.

Тайсън си запали цигара и продължи да гледа през прозореца.

— Харпър ми съобщи, че те ще бъдат твои свидетели — добави Корва.

Тайсън изпусна кълбо дим.

— И така — отбеляза Корва, — лейтенант Тайсън, изглежда, че у подчинените ви има чувство на вярност към вас.

— Те спазват клетвата, Винс.

— Наистина. Но все пак ще ти кажа още нещо. Ако бях адвокат на някой от тях, бих го посъветвал да свидетелства на страната на правителството.

— Защо? — Тайсън се извърна от прозореца.

— Ами, те не могат да бъдат подведени под отговорност за убийство, дори ако застанат на свидетелската скамейка и дадат най-подробен отчет за клането. От друга страна, ако разкажат изопачената история за случилото се, но ти бъдеш осъден, те могат да бъдат обвинени в лъжесвидетелстване.

— Сигурен съм, че адвокатите им са им казали това — отбеляза Тайсън.

— Естествено. Но независимо от всичко, те са решили да те подкрепят, Бен. Това дълбоко ме трогва. Но не твърде дълбоко.

— Тоест?

— Тоест ако това дело се беше гледало през 1968 година или когато и да е било преди да бъдат достойно уволнени от службата си в армията, те всъщност щяха да бъдат обвинени в убийство. Освен това, независимо дали могат или не могат да бъдат подведени под съдебна отговорност, така те няма да бъдат осъдени от общественото мнение и няма да признаят, че са участвали в масово убийство. Харесва ми да си мисля, че те ще те подкрепят само защото са ти предани, но смятам, че имат и други мотиви.

— Може би, Винс. Може би. Но ние нямаме право да съдим техните мотиви.

— А ти изпитваш ли чувство на вярност към тях? — изправи се Корва.

— Какво значи това?

— Ще защитиш ли репутацията им от свидетелската скамейка?

— Предполагам, че да. Но истината е, че изпитвам смесени чувства към тях. Те извършиха нещо, заради което аз сега съм обвинен в убийство, както ти отбеляза.

— Грешката си е твоя, Бен. Разбирам защо не си им предявил обвиненията веднага след случилото се. Но по-късно… когато си бил в безопасност в болничното отделение на кораба и си имал време за размисъл — каква е била причината за мълчанието ти, ако не лоялността към тях?

— Предполагам, че съм чувствал, че им дължа лоялност. Армията насажда чувството за лоялност между офицер и подчинените му. Но когато се случи нещо подобно, тази лоялност може да доведе до съдебна грешка.

— Знам.

— Когато ме раниха — продължи Тайсън, — те всички дойдоха да ми кажат сбогом. И наистина съжаляваха, че си отивам. Това е нещо дребно, но ми се стори огромно, докато лежах в болничното легло на кораба, с бележник в ръка и се чудех дали да напиша любовно писмо на приятелката си или доклад до командира на батальона.

— Разбирам — Корва наля още две чаши стрега и му подаде едната. След това продължи: — Ето какво имах предвид c въпроса за лоялността: ако те съдят, ще бъде изключително важно да застанеш на свидетелската скамейка и да дадеш показания за истинското развитие на събитията, което е облекчаващо и смекчаващо вината обстоятелство, преди съдебният състав да гласува присъдата ти. Истинските ти показания — дотолкова, доколкото един разказ за войната може да бъде истинен — очевидно ще бъдат много компрометиращи за господата Садовски, Скорело, Белтран, Уокър и Калейн. И може да ги изложи на опасността да бъдат призовани по обвинение в даване на лъжливи показания пред съда, като министерството на правосъдието би могло наистина да направи това във федералния съд. А лъжесвидетелстването е много неприятно обвинение. — Той погледна към Тайсън.

— Защо не оставим решението на този проблем за момента, когато се сблъскаме с него? — Тайсън остави питието си. — Разкажи ми за Лий Уокър.

— А, да. — Корва взе лист хартия от масичката и взе да го изучава. — Керън — каза той, — майор Харпър твърди, че първоначалните показания на господин Уокър я оставили с впечатлението, че той ще бъде свидетел на защитата.

Тайсън кимна. Той някак си не се притесняваше от показанията на Уокър.

— За разлика от случаите, в които е разпитвала теб, Садовски и Скорело — продължи Корва, — тя е била задължена да прекрати разговора си с Уокър в момента, в който е установила, че той е свидетел на защитата, защото към теб вече са били предявени обвинения и ти си имал адвокат. Така че майор Харпър препрати Уокър на мен. Говорих с него по телефона. Какво си спомняш за този човек?

Тайсън довърши питието си и забеляза, че бутилката е почти празна. Остави чашата си на масата и запали нова цигара.

— Не знам… Обикновен човек. Честен. Не се забъркваше в неприятности. Негър от южните земеделски райони. Познаваш този тип хора.

— Беше малко нервен — каза Корва. — Непрекъснато повтаряше, че ти не си направил нищо лошо.

— Изправи го на свидетелската скамейка.

— Ами точно в това е въпросът — усмихна се Корва. — Кой от петимата да изправим на свидетелската скамейка.

— Всичките.

— Не. Казах ти, че не можем да направим това. Ще прозвучи така, сякаш всички четат един и същ предварително написан текст. Трябва да реша не само кой от тях ще го изиграе най-добре, но и кой ще издържи най-добре кръстосаният разпит. Това е много важно.

— Все още не си ходил да се видиш със Садовски и Скорело, нали? — попита Тайсън.

— Не, не съм.

— Чувал съм за детективи, които не стават от креслата си — саркастично отбеляза Тайсън. — Сега пък попаднах на адвокат, който не напуска бюрото си.

Корва се вгледа за момент в него.

— Съществува и такова нещо като предподготовка на дело. Виждал съм го.

— Добре, ти си адвокатът — разсмя се Тайсън въпреки себе си.

— Точно така — съгласи се Корва. — Както и да е, накрая майор Харпър ме осведоми, че за сега нито Даниел Кели, нито Майкъл Де Тонг са били открити. Нито пък сестра Тереза.

Тайсън кимна. Капаците на прозорците потракаха, разклатени под порива на бриза откъм океана.

— Застудява — замислено каза Тайсън. — Лятото беше горещо. Летата са нещо като разделители в паметта на човека. Доста време ще си спомням за това лято. Спомням си и лятото на 1968 — та, преди да постъпя в армията. Завърших колежа и си дадох почивка през цялото лято. Това беше от онези прекрасни моменти, които понякога идват в човешкия живот: никакви задължения, никакво напрежение, изпълнен бях с чувството на задоволство, че съм завършил и гледах напред към новите приключения, които ме очакваха. — Той погледна към Корва. — В такъв момент е нормално човек да се връща към миналото. Но не е много здравословно, нали?

— Няма нищо. Ако имаш някакво убежище в съзнанието си, Бен, скрий се там за известно време.

Тайсън седна отново и наля остатъка от бутилката в чашата си. Корва порови в книжата си.

— Бях впечатлен от нея — каза той и погледна към Тайсън. — Ти също. И тя е била впечатлена от теб.

— Може би ако напусне армията преди започването на военния съд, ще уволня теб и ще наема нея.

— Е, тя няма да се измъкне от армията преди всичко това да свърши — допи питието си Корва. — Искат да я държат така, че да могат да я имат под око.

Тайсън отиде до кухнята и се върна с бутилка порто.

— Истинско е, португалско. Трийсет и пет долара бутилката. Капни малко от това върху стрегата. — Той наля догоре чашата на Корва, после напълни и своята. И двамата изпиха портото, после по още едно. Корва промърмори нещо, че трябва да кара. Подтисна едно уригване и каза: — Освен това Харпър няма да поеме защитата ти, лейтенанте.

— Престани с това „лейтенанте“.

— Защото тя е убедена, че си виновен.

— А ти какво мислиш? — Тайсън се отпусна в креслото и си наля още едно.

— Нямаше да взема този случай, ако не бях напълно убеден, че не трябва да плащаш за онова, което се е случило там. Бях там, приятел, и аз самият не бих искал пак да плащам за всичко това.

— Ти не каза, че ме смяташ за невинен.

— Естествено, че не го казах — отвърна Корва, като няколко пъти поклати глава. — Смятам, че си виновен. Казах само, че не трябва да плащаш за това.

Тайсън се наведе напред и се взря в Корва.

— Каза, че не искаш да плащаш пак. Нима ти можеш да бъдеш подведен под отговорност? Ти какво си направил там?

Корва се изправи, но не помръдна от мястото си. Леко се олюля, а погледът му беше зареян в нещо някъде много надалеч. Най-накрая проговори:

— Нещо, което твърде много наподобява онова, което си направил ти, Бен. Изглеждаше по друг начин. Е, не беше нещо толкова голямо, колкото това клане… но не беше само един случай.

— Разкажи ми — подтикна го Тайсън, воден от перверзно любопитство. — Пикард ми разказа. Сега ти ми разкажи.

— По дяволите Пикард. — Корва сякаш беше забравил какво иска да каже, после внезапно започна: — Моят картечар покоси трима противникови войници, които се приближаваха към нас с вдигнат бял флаг. Цяла седмица след това бях като болен. Три деца, на които им беше писнало и искаха да се предадат. Той ги покоси така, сякаш бяха нищо… Нищо. — Корва погледна към Тайсън: — Имах много добър снайперист, Бен. Имаше от онези чудесни пушки със сложни мощни визьори… Обичаше да проверява точността на визьора, стреляйки по селяните, които тичаха през полето, за да се приберат преди вечерния час. Казваше, че часовникът му избързвал. Разбираш ли? Часовникът му избързвал. Направи го три пъти, преди да сложа край на това. Друг път пък се приближавахме към едно селище с бомбоубежище, където се бяха укрили някои от жителите, и…

— Добре! — Тайсън се изправи. — Добре, Винс. Стига. Стига, за Бога!

Известно време двамата мъже стояха в мълчание. След това Корва се приближи до Тайсън и за най-голямо негово учудване го прегърна. Тайсън се стегна, изпаднал в недоумение какво да направи. Не беше го прегръщал мъж, и той не беше прегръщал мъж от… от Виетнам. Несръчно раздвижи ръце и потупа Корва по гърба.

— Извинявай… — Корва се отдръпна. — Знаеш какви са италианците.

— О, няма нищо — изкашля се Тайсън. — Аз също… се бях развълнувал.

Корва въздъхна дълбоко.

— И това са само престъпленията, за които могат да те подведат под отговорност и днес — убийствата. А имаше и друго — побоищата, сексуалното насилие… Е, сам знаеш. — Той погледна към Тайсън. — Защо ли ги оставих да го направят три пъти, преди да сложа край на това, Бен? Защо?

— Защото първите два пъти, когато си го видял, не си повярвал на очите си — отвърна Тайсън.

— Да — бързо кимна Корва. — Да, така беше. Предполагам…

— Това ли беше? — Тайсън разтърси лицето си и каза уморено: — Искам да кажа, свършихме ли?

Корва започна да си прибира чантата.

— Сега сме вече понеделник — каза той. — Слушането на показанията по член 32 ще се състои в петък сутринта. Предполагам, че ще трябва да говорим за него следващия път. Да видим какво можем да направим, така че да не ти предявят обвинение.

— В петък следобед, може вече да съм свободен човек — каза Тайсън.

— Може би — кимна Корва.

— И може би следващата седмица ще ме освободят от военна служба.

— Би могло.

— С изклкочение на това, че нищо такова няма да се случи, нали?

— Вероятно не.

Тайсън го виждаше, че е разстроен и пиян, и започваше да става дръпнат.

Корва си взе куфарчето и отиде до вратата.

— Опитах се да ти извадя пропуск, за да се срещнем утре в града — каза той. — Но полковник Хил мисли, че ако избягаш, ще провалиш кариерата му. И е прав.

— Няма да избягам.

— Знам. Но те не те познават. Така че аз ще дойда утре някъде към обяд. Ще бъдеш ли тук?

— Обади се на секретарката ми — насили се да се усмихне Тайсън, — и тя ще ти даде разписанието ми за сутринта.

— Добре. — Корва отвори вратата, пое си дълбоко въздух и погледна назад към Тайсън. — Наруших правилото си за историите за войната. Съжалявам.

— Няма нищо.

— Няма да се повтори. — Той излезе в преддверието. — Целуни жена си за довиждане, когато тръгне утре за работа. Целуни и сина си.

— Можеш ли да караш?

— Не. Ще взема такси. — Корва тръгна несигурно надолу по пътеката.

Тайсън го изгледа как завива към главния портал.

— Господи — тихо си каза, — нима ръцете на всички са окървавени? Има ли някой, който да се е забърнал от онова място с неопетнена чест?

Както толкова много други мъже, помисли си той, Корва сякаш бе преминал през всичко това без нито една драскотина, но то бе само докато не надникнеш вътре в душата му.