Нелсън Демил
Обречен на мълчание (48)

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМА

Бен Тайсън и Винсънт Корва седяха зад масата на защитата. Тайсън погледна часовника си и видя, че беше десет без десет. Зрителите бяха по местата си, прокурорският екип беше на мястото си също. Съдебните заседатели започнаха да влизат.

— Знам как се чувстваш — каза Корва на Тайсън.

— Не се чувствам предаден — каза Тайсън, като си запали цигара. — Нито се чувствам зле. Не знам какво биха могли да кажат тези петима мъже, с което нещо да се промени.

— Те всички предложиха да дадат показания, но не под клетва, за смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства, ако те признаят за виновен. И аз мисля, че представянето на смекчаващи вината обстоятелства преди обявяването на присъдата е безкрайно много по-важно от самата присъда в случаи като този.

— От гледна точка на това колко време ще трябва да прекарам в затвора, съм съгласен с теб.

Корва кимна.

— Възможно е да те признаят за невинен — добави той.

Тайсън не каза нищо.

— След като както изглежда нямаме свидетели на защитата в стаята на свидетелите — каза Корва, — не искаш ли да поискаме отсрочване на процеса?

— Не. Имаш свидетел на защитата, който седи точно до теб — отговори му Тайсън.

За няколко секунди Корва запази мълчание. Той погледна към членовете на съдебния състав, които тихо разговаряха помежду си, седнали зад масата си.

— Голяма рядкост е в случай като този обвиняемият да застане на свидетелската скамейка и да дава показания в своя защита.

— Снощи ти ми каза, че мога да свидетелствам.

— Така ли казах? — Да.

— Слушай, Бен — каза Корва и сложи ръка на рамото му. — Ако застанеш на свидетелската скамейка и говориш дори две минути, ще отвориш кутията на Пандора и ще възникнат безброй неразрешими проблеми.

Тайсън не отговори.

— Мислех за това — продължи Корва. — Вчера вечерта, след като ти си тръгна. Дълго стоях буден и мислих. Трябва да разбереш, че ако положиш клетва и дадеш показания, Пиърс ще те разпитва за казаното цяла седмица. Да, Бен. И когато свърши да те разпитва, Спраул също ще има правото да те разпита. А когато Спраул свърши с въпросите си, с теб ще се заемат шестимата членове на съдебния състав. Ти сега си знаменитост. И ако решиш да дадеш показания, ще им принадлежиш толкова дълго, колкото могат да си го позволят. Аз ще се опитам да огранича въпросите им като прекалено многобройни и обстоятелствени, но ще минат няколко дни, преди да успея да постигна някакъв резултат. Разбираш ли?

Тайсън кимна.

— Изборът е твой. Можеш да запазиш мълчание. Имаш право на това, и ако избереш да постъпиш така, никой няма да си извади никакви заключения и то в никакъв случай няма да ти навреди. Нито пък ще могат да го обсъждат по някакъв начин.

Известно време Тайсън мълча. Дежурният сержант пристъпи в средата на залата.

— Но ще дам показания по-късно, за смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства — каза Тайсън на Корва.

— Да. Ако те признаят за виновен ще имаш тази възможност. Надявам се да не се налага да се възползваш от това си право. Знам, че ти е много неприятно. Но трябва да ми се довериш.

— Естествено.

— Всички да станат!

Полковник Спраул отиде до амвона и застана зад него.

— Откривам заседанието на съда.

Пиърс потвърди, че всички участници в процеса са налице.

— Обвинението има ли да представи още доказателства? — обърна се Спраул към полковник Пиърс.

— Обвинението се отказва от призоваване на други свидетели — каза Пиърс, който още не беше седнал.

— Защитата има ли да представи доказателства и свидетели? — обърна се Спраул към Корва.

— Защитата не разполага с доказателства, които да представи — стана Корва.

В съдебната зала настъпи раздвижване, но Спраул не изчака шума да затихне от само себе си. Той погледна към пейките и зрителите замлъкнаха. Спраул се обърна отново към Корва:

— Означава ли това, че защитата няма да вика свидетели?

— Да, защитата няма да вика свидетели. Полковник Спраул кимна формално и се обърна към полковник Пиърс.

— Обвинението има ли да ни предложи още нещо?

— Не — отговори Пиърс.

— Желае ли съдът да призове отново или да извика нови свидетели? — обърна се Пиърс към Спраул.

— Не — отвърна полковник Спраул. После той на свой ред попита Пиърс. — Желае ли обвинението да направи заключителна пледоария по делото?

— Да — отговори полковник Пиърс.

— Полковник Пиърс — отговори полковник Спраул, после се обърна към Корва: — Господин Корва. Бих искал да напомня и на двама ви, че при съдебния процес на военния съд заключителните пледоарии на обвинението и на защитата не са задължителни. Те могат да бъдат представени в устен или в писмен вид. И в двата случая те обичайно са кратки. Обикновено се произнасят, за да припомнят на съда действително важни факти по делото и връзката им със закона. Могат да включват обобщителни моменти, но не бива да се превръщат в разширени резюмета на процеса. — Спраул погледна към Пиърс; — Можете да започнете.

Полковник Пиърс излезе иззад масата и застана в центъра на подиума, както направи и при произнасянето на уводната си пледоария.

Тайсън се загледа в него, но после съсредоточи вниманието си върху съдебния състав. Шестте му члена седяха много изправени, съвсем по военному, помисли си той. Пиърс се държеше доста добре за адвокат от военната прокуратура. Тайсън погледна към зрителите. Беше четвъртък сутринта, четвъртия ден на процеса и пейките отново бяха пълни. Марси бе дошла със закъснение. Дейвид отново се бе освободил от училище. Майката на Тайсън, която живееше при приятели в Гардън Сити, идваше всеки ден на заседанията на съда с една лимузина и вече имаше изморен вид. Докато рглеждаше морето от предимно бели лица, Тайсън изведнъж забеляза едно кръгло като луна усмихнато черно лице, което се опитваше да привлече погледа му. Мейсън му кимна от петия или шестия ред. Тайсън се усмихна и му кимна в отговор.

Полковник Пиърс започна с традиционното: — Уважаеми господин военен съдия, членове на съдебния състав. Чухте делото на Съединените щати срещу лейтенант Бенджамин Тайсън. Изслушахте показанията на двамата свидетели, Ричард Фарли и Стивън Бранд, които разказаха на съда за хладнокръвното масово убийство на цивилни лица и неприятелски войници, на пациенти и болничен персонал, на бебета и деца. Вярно е, че техните показания не винаги съвпадаха що се отнася до подробностите, често бяха противоречиви и понякога двамата твърде смътно си спомняха някои имена, събития и други подробности, които обикновено очакваме да чуем при показания пред съда. Но ако детайлите невинаги бяха точни, след изминалите осемнайсет години, общите очертания на събитията бяха напълно ясни. — Пиърс почеса горната си устна, наклони за малко глава, после продължи: — Ричард Фарли и Стивън Бранд са били очевидци на описаните от тях събития. Тези събития са незаличимо запечатани в паметта им за вечни времена — и то не само защото са били очевидци на гореспоменатите събития, а и защото са взели лично участие в тях. Но тяхното участие в случилото се не е предмет на настоящия процес. Въпросът е какво е било участието на обвиняемия в тези събития. Ако отстраните от съзнанието си незначителните и странични детайли от свидетелските показания и разпита на свидетелите, и се концентрирате само върху фактите, които се отнасят до обвиняемия, и върху предявените срещу него обвинения, това, което ще изпъкне в съзнанието ви, е следното: Първи взвод на рота „Алфа“ е влязъл в сградата, която двамата свидетели очевидци описват като болница. Според техните показания ние научихме, че там е имало повече от сто — може би двеста — човешки същества. Командирът на взвода, лейтенант Тайсън, е дал устна заповед да се разстрелят болните и ранени неприятелски войници. Членове на съдебния състав, дори ако спрем дотук и повярваме на показанията, дадени под клетва от двамата независими и непредубедени свидетели, правителството може да сметне, че е свършило работата си по това дело. Но ако трябва да поправим едно ужасно зло и ако искаме да възвърнем честта и достойнството на американската армия, ние не можем да спрем дотук. Не, ние трябва да вземем предвид и останалите трупове, видени от свидетелите със собствените им очи, отрупани в отделенията, разпръснати по коридорите, легнали в операционната зала и разхвърляни по земята около болницата. Трябва да вземем предвид, че тези невъоръжени и беззащитни хора са били застреляни и убити от войници под командването на обвиняемия. Трябва да вземем под внимание, че показанията на двамата очевидци съвпадат в това, че обвиняемият не е направил и не е казал нищо, за да спре действията на развилнелите се войници. Следователно обвиняемият с бездействието си е подпомогнал и окуражил масовото избиване на хора, разказите за което чухте тук. И следователно обвиняемият с подстрекателната си заповед да бъдат застреляни обезоръжените и изтощени от болестта и раните неприятелски войници, е подтикнал хората си към масовото убийство, което я е последвала.

Пиърс се обърна и погледна към Тайсън, след това за пръв път погледна към редовете със зрителите и отново се обърна към съдебния състав.

— Вие можете, аз мога, и всеки, който носи в душата си поне малко човешко състрадание и разбиране, може да измисли или да намери извинения за всичко, което обвиняемият е направил или не е успял да направи през тези двайсет или четирийсет минути. Но кой може да го извини за онова, което се е случило по-късно? Кой може да извини или да разбере офицер от армията на Съединените щати, който доброволно е влязъл в заговор с хора, намиращи се под неговото командване, за да заблуди правосъдието, за това, че е измислил поредица от събития, които са целели не само да потулят фактите около едно отвратително престъпление, но и за да превърне това престъпление в достойно сражение с противникови сили? Кой би могъл да го извини или разбере за това? Кой би могъл да извини поддържането на лъжливата версия за това отвратително убийство, което е продължило през всичките тези години и досега? Кой би могъл да извини един офицер, който, отклонявайки се от изпълнението на дълга си, може би и най-вероятно е направил така, че никой няма да може да бъде изправен пред правосъдието, за да отговаря за това масово убийство? Кой би могъл да извини редовен офицер от армията на Съединените щати, на който е било възложено специално доверие и висока отговорност, за неизпълнението на задълженията, които доброволно е поел, когато е положил клетва за вярна служба? — Пиърс отстъпи няколко крачки назад в посока към масата на защитата и заключи: — Правителството ви представи фактите, които доказват по безспорен начин, че е било извършено престъпление спрямо Единния кодекс на военното правосъдие и че това престъпление е убийство, и че подточките, както са описани в обвинителния акт, точно отразяват характера на престъплението, че обвиняемият се е впуснал в действия, които са били непосредствено опасни за другите, с което е довел до умишлено незачитане на човешки живот.

Полковник Пиърс седна на стола си.

— Защитата желае ли да произнесе заключителна пледоария? — обърна се полковник Спраул към Корва.

— Да, ваша милост — изправи се Корва.

— Моля, започнете.

Корва излезе отпред по средата на съда и започна:

— Уважаеми господин военен съдия, уважаеми членове на съдебния състав. Чухте делото на Съединените щати срещу Бенджамин Тайсън. Изслушахте двама свидетели, Ричард Фарли и Стивън Бранд, които бяха всичко, с които прокуратурата разполагаше срещу обвиняемия и чиито показания съставляваха всички доказателства, необходими, за да се потвърди изключително сериозното обвинение в убийство. Ако повярваме, че свидетелите са непредубедени и ненастроени спрямо обвиняемия, то ще сме пропуснали да разберем истинската същност и скритото значение на тези показания. Дори ако повярваме, че господин Бранд и Фарли са били свидетели на едно, масово убийство — и защитата не оспорва това твърдение — трябва да съсредоточим вниманието си на две думи „Застреляйте ги!“. Думите, които Бранд твърди, че са били използвани от обвиняемия, за да издаде една неправомерна заповед. Показанията на Фарли относно даването на тази пряка заповед леко се различаваха. Следователно, трябва да не обръщаме внимание на факта, че двамата свидетели на обвинението не могат да си спомнят имена, различни места и имена на техни другари по оръжие след изминалите осемнайсет години. Но трябва да вярваме на Стивън Бранд, когато твърди, че си спомня лейтенант Тайсън да казва „Застреляйте ги.“ И трябва да вярваме на Стивън Бранд, когато заявява, че лейтенант Тайсън не е направил нищо, за да спре извършването на убийство от подчинените му войници. Същевременно Стивън Бранд дори не може да си спомни кой е извършил самите убийства, които казва, че е видял или мисли, че е видял. Стивън Бранд има много избирателна памет. — Корва замълча и погледна към празното свидетелско място, после към Пиърс. След това отново се обърна към съдебния състав и продължи: — Прокуратурата привлече вниманието ви върху факта, че показанията на двамата свидетели не съвпадат във всички отношения. Но когато свидетелите говореха за лейтенант Тайсън, между техните показания нямаше почти никакви разминавания. Ако приемем, че различията в свидетелските показания се дължат на различния начин по който свидетелите възприемат събитието в зависимост от личните си особености, чувствителността и ценностната си система, то тогава защо те са така единодушни относно фактите, инкриминиращи обвиняемия? — Корва замълча отново, известно време предъвква горната си устна, после каза: — Стивън Бранд ви каза, че се е страхувал за живота си. Че хората от взвода са отишли при него след инцидента и са го заплашвали. Ако повярваме на това, защо да не повярваме, че лейтенант Тайсън също се е страхувал за живота си? Прокурорът заяви, че обвиняемият е влязъл в заговор, за да прикрие фактите около предполагаемото престъпление. Ако повярваме на Бранд, че лъжливата версия за събитията е била съставена в бункера и че той се е съгласил с нея само за да спаси собствения си живот, то защо да не повярваме, че обвиняемият е бил в същото положение? Защото поне едно може да се каже със сигурност: ако във взвода е имало двама души, чужди на войниците, то това са били Бенджамин Тайсън и Стивън Бранд. Показанията на свидетелите всъщност обрисуваха не само картината на масовото убийство, но и на метежа на войниците. И въпреки че защитата се съгласи с някои факти, защитата не може да приеме твърдението, че лейтенант Тайсън не е направил нито устен, нито писмен доклад за въпросния инцидент. Прокурорският състав ви предлага да приемете, че не е имало такъв доклад поради липсата на съответните веществени доказателства. Търсейки отговор на въпроса дали лейтенант Тайсън е докладвал както подобава на вишестоящите си началници за въпросните събития, съдебният състав би трябвало да вземе предвид, че никой разумен човек не би направил опит да предаде подобен доклад, докато животът му е в непосредствена опасност. И ако приемем, че лейтенант Тайсън е предавал по радиопредавателя лъжливи доклади на командира си, докато е бил физически заобиколен от дванайсет души, които току-що са извършили масово убийство, то според мен ще трябва да заключите, че той е действал разумно. А що се отнася до последвалите дни, докато все още са били из полята в период на голяма вражеска активност, сами можете да си отговорите защо не е предал доклад на вишестоящите си началници. Но може ли прокурорският състав, могат ли двамата свидетели да твърдят, би ли могъл който и да е да твърди, че някъде между 15 и 29 февруари — деня, в който лейтенант Тайсън е бил ранен и евакуиран, не е бил изпратен никакъв писмен или устен доклад? Не бихте ли могли да приемете, че не е изключено да е бил предаден устен доклад на командира на рота „Алфа“, капитан Браудър, и че капитан Браудър не е имал време да предупреди вишестоящите си за това, преди да бъде убит на 21 февруари? Не би ли могло, ако се направи обстойно проучване в архивите на армията, да се открият някакви документи, които да доказват, че обвиняемият е изпълнил дълга си да докладва за нарушаването на Единния кодекс? Може би не. Но това не доказва, че обвиняемият не е написал такъв доклад. А ако обвиняемият е направил такъв доклад — устен, писмен или и двете — и е видял, че във връзка с това не се предприемат никакви действия, какво се предполага, че трябва да направи той? Да напише втори доклад? Да. Ами ако го е направил? И какво, ако отново до него не достигне нито дума, свидетелстваща, че докладът му е бил получен? Какво се предполага да заключи той? Че се е загубил? Че са го загубили умишлено? Нима такива неща не са се случвали и преди? И когато лейтенант Тайсън е бил ранен и евакуиран от медицинските служби, вследствие на което е напуснат театъра на бойните действия в Югоизточна Азия, какви са били задълженията му относно този инцидент? Длъжен ли е бил да продължи да се занимава с въпроса? Несъмнено. Направил ли го е? Може би. Успя ли обвинението да докаже нещо в обратен смисъл? Не. Не е ли задължение на обвинението да доказва предявените обвинения, а не на защитата да ги оборва?

Корва се приближи до масата на съдебния състав, така че беше на трийсет сантиметра от нея и погледна надолу към шестимата членове на съдебния състав:

— Прокурорският състав успя да ми докаже по безспорен начин, че на мястото и по времето, посочени в обвинителния акт, е било извършено масово убийство на невинни и беззащитни хора. Убеден съм в това. Но чудовищността на това престъпление не трябва да влияе на вашите съждения относно вината на обвиняемия в тези събития, фактът, че е установено извършването на дадено престъпление, не създава презумпция за виновност на който и да е присъствал на местопрестъплението. А ако е така, то на масата на защитата би трябвало да седят поне още двама души: Бранд и Фарли. — Корва кимна, обърна се и се върна обратно зад масата на защитата.

Полковник Спраул се изправи зад амвона и остана неподвижен в течение на почти цяла минута. Корва започна да оправя и подрежда документите на масата си. Най-сетне полковник Спраул каза на Пиърс:

— Желае ли обвинението да приведе някакви аргументи, оборващи тезата на защитата?

— Да, ваша милост. — Пиърс стана и каза рязко на Корва: — Предположението, че свидетелите на правителството биха могли да бъдат подведени под отговорност, е просто отвратително. Ако обвиняемият си беше изпълнил дълга на офицер, никой от нас нямаше да е тук сега.

Корва се изправи на крака и хвърли гневен поглед към Пиърс.

— Ако свидетелите ви са се съгласили с лъжливата версия и са твърдели лъжи още преди осемнайсет години, няма никакви основания да се вярва и че сега казват цялата истина.

— Това е всичко, господа — рязко каза полковник Спраул. — Има ли обвинението да предложи още нещо? — попита той Пиърс.

— Не, ваша милост.

— Има ли защитата да предложи още нещо? — обърна се Спраул към Корва.

— Не, ваша милост.

— Обвинението и защитата няма да представят повече доказателства — каза Спраул на съдебния състав. — Остава само вие, членовете на съдебния състав, да обмислите представените свидетелски показания. Съдът прекратява заседанието си по административни причини и за да осигури писменото оформяне на свидетелските показания, които вероятно ще са ви необходими по време на обсъждането. Съветвам ви да не обсъждате и да не говорите за това дело по какъвто и да е начин помежду си, преди да ви дам указания за задълженията ви. Заседанието на съда ще се поднови в десет часа утре сутринта.

Тайсън стана. Корва сложи документите си в куфарчето. Тайсън си запали цигара. Корва затвори куфарчето си. Тайсън се загледа в изпразващите се пейки и видя Марси и Дейвид да вървят по пътечката между редовете, докато военните полицаи им проправяха път.

— Това е — каза Корва.

— Защитата няма какво да добави — каза Тайсън.

— Да.

— Но защитата изобщо не призова никакви свидетели.

— Точно така. Защитата не призова никакви свидетели.

Тайсън сви рамене. Погледна си часовника.

— Обед?

— Защо не?

Тайсън последва Корва към страничната врата. Последният военен полицай в залата, сержант Ларсън, застана мирно близо до вратата.

— Много добре се справихте, господин Корва — каза той.

— Благодаря.

— Ще се видим утре.

Тайсън кимна, докато излизаше в коридора. Сети се, че утре там щеше да има въоръжени военни полицаи, както обичайно се правеше в деня на обявяването на присъдата. А сержант Ларсън щеше да бъде началник на ескорта и да го отведе с белезници на ръцете.

Той внезапно си спомни съня си и мъжа в съня му, който му каза, че има да служи още пет години. И сънят сега му се стори като предчувствие за присъдата.