Нелсън Демил
Обречен на мълчание (36)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА

Ранното утринно слънце се промъкваше косо през процепите на венецианските щори на хола в жилището на Тайсън. Взетият под наем телевизор се крепеше нестабилно на сгъваемата масичка, подпряна на стената на стълбището. Тайсън седеше на края на дивана по анцуг и с чаша кафе в ръка, загледан в новините по телевизията. Марси седеше в креслото с чаша кафе и кифличка с масло. Дейвид беше седнал на земята с кръстосани крака и пиеше портокалов сок.

— Не можем ли да вземем и видео под наем? — попита той.

— Не и с моята заплата — отвърна Тайсън.

— Ами тогава не можем ли да вземем едно от нашите вкъщи?

— Не.

Дейвид промърмори нещо. Тайсън хвърли поглед към сина си. Момчето ставаше все по-рязко и невъздържано. Може би скучаеше, а и се притесняваше от предстоящото тръгване на училище.

Телевизионният коментатор каза:

— „Комисията по правните въпроси при сената ще се събира, за да обсъди случая Тайсън. Адвокатът на лейтенант Тайсън, Винсънт Корва, заяви, че подобно разследване ще доведе само до по-нататъшно накърняване на правните и граждански права на клиента му, след като делото още не е влязло в съда. Но изглежда, че Сената откликва на натиск отвън. Програмата на сенатската комисия включва разглеждането на законите с цел изясняване на правораздаването в подобни случаи. Становището на Министерството на правосъдието при други предишни подобни случаи е било, че член на армията на САЩ, който е бил освободен от активна военна служба с почести, не може да бъде съден за военни престъпления, извършени преди уволнението му нито от военен, нито от граждански съд. Но статутът на Тайсън като бивш офицер позволи той да бъде върнат на действителна служба с цел да се разследват обвиненията срещу него, произтичащи от този случай.“

Тайсън погледна към Дейвид. Момчето четеше списание за коли и изглежда не проявяваше голям интерес към казаното по телевизията. Странно, помисли си той. Възрастните вярват прекомерно много на децата. Това също беше някакъв спомен от шейсетте: Възрастни хора, които търсят мъдростта на повърхностните младежи.

Коментаторът продължаваше:

— „Друг елемент в развитията на събитията по делото е писмото, изпратено от полковник Амброуз Хортън, преподавател в школата на военната прокуратура в университета на Вирджиния и уважаван корист, до генерал Уилям Ван Аркън, главния военен прокурор на армията на САЩ. Съдържанието на писмото е било разкрито от неустановен източник. Част от писмото гласи: «Както знаете, генерале, според женевската конвенция, която САЩ са подписали като член-участник, Съединените щати са длъжни да приемат необходимите закони, които да създадат ефективни наказателни санкции за лицата, извършващи сериозни нарушения на военновременните закони.»“ — Коментаторът продължи: — „По-нататък полковник Хортън подчертава, че през изминалите близо четири десетилетия откакто САЩ са подписали женевската конвенция. Конгресът не е създал никакво законодателство в този смисъл, докато повечето от другите страни-членки на Конвенцията, са приели нужните закони. В заключението на писмото до генерал Ван Аркън полковник Хортън заявява, че армията няма право да поема върху себе си отговорността да започне съдебно дирене само срещу лейтенант Тайсън, след като не подвежда под съдебна отговорност другите заподозрени, спрямо които Конгресът не е създал закон за подвеждане под отговорност в рамките на военното или гражданско законодателство. Оказва се, че никой от хората, служили във взвода на лейтенант Тайсън няма и не може да бъде подведен под съдебна отговорност. Вследствие на което при предварителния разпит на свидетелите, който армията ще проведе след една седмица във форт Хамилтън, Бруклин, обвинението в убийство ще бъде предявено само спрямо един човек: Бенджамин Дж. Тайсън.“

Тайсън се наведе напред и изключи телевизора. Не знаеше кой е полковник Амброуз Хортън, но знаеше, че този човек трябва незабавно да подаде молба за оставка от военна служба, ако вече не го беше направил.

Тайсън отпи от кафето си. Избягваше да гледа предаванията, в които ставаше въпрос за него. Но когато ги гледаше или слушаше, полагаше усилия да бъде обективен и да определи как той самият би се отнасял към този човек Тайсън. Общо взето, коментариите изглежда се накланяха в негова полза. Историята за Марси се появяваше от време на време, но напоследък беше представяна с известна добронамереност, а не като някаква долнопробна мръсотия.

— Това ще повлияе ли някак на събитията? — попита Марси.

— Не вярвам да се отрази по някакъв начин, поне на мен — сви рамене Тайсън.

— Понякога е необходимо да се появи някое особено забележително дело, за да може законодателната система в тази страна да се промени — кимна Марси. — Затова дори и Обединението за граждански права и свободи те подкрепя. Това е успокоително.

— Може би за теб.

Дейвид вдигна глава от списанието.

— Татко, защо ако всички са на твоя страна… Имам предвид всички тези хора, които дават пари и се изказват в твоя полза и изобщо всичко… Защо тогава армията ще те изправя пред военен съд?

Тайсън се замисли за момент.

— Защото излъгах доверието им — отвърна той. — Наруших клетвата си за вярна служба. Затова те искат… да дадат пример на другите армейски командири, сега и за в бъдеще.

— Но всичко това се е случило толкова отдавна.

Защо просто не могат да забравят за нещо, което е станало преди трийсет години?

— Двайсет. — Тайсън беше чел една статия на заглавната страница на „Уол Стрийт Джърнъл“, в която се говореше за това колко неосведомени са студентите и учениците от горния курс за войната. Един преподавател разказваше как някакъв гимназист го попитал какво е напалм. Друг учител твърдеше, че три четвърти от учениците му никога не били чували за Тетската офанзива.

— Армията има слонска памет — каза Тайсън, — и за пръв път в нашата история тя се провали при изпълнението на своята мисия. Затова никога няма да престанат да обсъждат това свое поражение. — Той въздъхна тежко. — Някъде дълбоко в съзнанието си армията иска реванш. Ще им се отново да ги изпратят във Виетнам, за да възстановят опетнената си чест…

— О, Господи, Бен, дори не си го помисляй! — прекъсна го Марси.

— Но това е самата истина, Марси. Знам го. — Той погледна към Дейвид. — А дотогава винаги, когато се появи нещо, свързано с Виетнам, те ще реагират твърде рязко и болезнено.

Дейвид замълча, премисляйки чутото.

— Но ти никого не си убил — каза той. — Ти каза, че не си убил никого. Другите са го направили, нали? — Той погледна към баща си. — Нали?

Тайсън погледна сина си в очите.

— Ако се движиш с някаква група момчета и един ден те просто подивеят и набият група по-малки деца — набият ги действително зле — и ти си видял всичко това, но не си направил нищо, за да ги спреш, а после не си казал нито на майка си, нито на полицията — няма ли да си виновен толкова, колкото и останалите? Или по-малко виновен? Или повече? — запита Тайсън.

— Повече — меко отвърна Дейвид. — Ако не съм могъл да ги спра, е трябвало да съобщя за това.

— А ще има ли някакво значение, ако тези момчета много съжаляват за онова, което са сторили? Имам предвид, ако не се хвалят, а действително се срамуват от извършеното?

— Не… Не мисля. Нали са наранили други хора. — Дейвид стана. — Излизам.

— Къде отиваш? — попита Марси.

— Навън. Отегчавам се. Това място направо ме побърква.

— Намери ли си някакви приятели тук? — поинтересува се Тайсън.

— Не.

— Искаш ли да отидеш до Саг Харбър тази събота и неделя?

— Не… — отвърна Дейвид след моментно колебание.

— Не ти ли липсва Мелинда?

— Да. Но… щом вие двамата можете да издържате тук… Татко, докато си под арест, аз също оставам с тебе.

— Но ти не си арестуван. — Тайсън се обърна към Марси. — Виж, защо вие с Дейвид не отидете днес малко на изток с колата? Можете да си намерите някъде да отседнете. Аз ще имам много работа с Винс.

— Вече взехме решение по този въпрос, Бен — поклати глава Марси. — Оставам тук, докато всичко свърши. Освен това проклетите средства за информация обсъждат всяко наше движение. Ако отида на плаж, „Америкън Инвестигейтър“ ще напише нещо в духа на „…Марси се радва на слънцето, докато Бен стои под домашен арест“.

— Добре — отговори Тайсън. — Решението си е твое. Надявах се, че няма да се налага да чакам за ред в банята. — Той се усмихна. — Но отбележи, че в последно време „Америкън Инвестигейтър“ вече не е твърде настървен срещу нас.

— Забелязах го. А рубриката на Уоли Джоунс напълно изчезна. Защо ли стана така?

Тайсън погледна към Дейвид, който се въртеше нетърпеливо край вратата.

— Дейвид, нещата ти са в шкафчето ми в спортната зала, нали? Ще се срещнем там след около час.

— Добре. — Дейвид излезе.

— Влязъл съм в страшна форма — обърна се Бен към Марси. — Сега трябва да се заема с мозъка си.

— Здрав дух в здраво тяло. Та защо мислиш, че от „Америкън Инвестигейтър“ са ни оставили на мира?

Тайсън си наля още кафе от каната.

— Ами… Може след като са достигнали нови върхове в журналистическата низост, да са се оказали неспособни да поддържат собствената си теза. Особено след като майор Харпър изчезна от сцената. — После добави: — Освен това наскоро напердаших Уоли Джоунс. — Той разбърка кафето си.

— Не се съмнявам, че ти се иска — разсмя се тя. — Между другото, не мисля, че успя да отговориш много добре на въпросите на Дейвид.

— Защо?

— Не знам… Просто искаш твърде много от него. Тайсън си запали цигара. Вече му беше ясно, че това ще бъде един лош ден. Напрежението, породено от ареста и бездействието му, започваше да се отразява и на Марси и Дейвид. Той прегледа няколко плика, сложени на масичката за кафе.

— Закъснели сме с плащането на ипотечния заем — каза Марси, — и общината ни е изпратила съобщение, че ако не платим, ще обявят къщата за продан.

— Така ли?

— Не разбираш ли? Семейство Тайсън са си плащали всички такси в тази проклета община още от първата година на създаването й, но стига да пропуснат дори само едно шибано плащане — нали се сещаш какво имам предвид?

— Не.

— По дяволите! Искам да кажа, че няма никакво значение как си живял живота си, как си възпитал децата си и как си си плащал противните сметки в продължение на двайсет години. Само ако пропуснеш няколко плащания и отиваш в челото на списъка на боклуците. И вече си никой. Смятат те за мошеник.

— Да, нали все това повтарям за положението, в което се намирам. Само едно гнусно клане и всички се нахвърлят върху теб.

— Сравнението ти хич не е сполучливо.

— Нищо, не го взимай присърце. Вчера дочух от Филип Слоун, че нашата банка ще разсрочи изплащането на ипотечния ни заем и ще поеме всички данъци по сградата вместо нас. Някакъв вид жест от тяхна страна, за който положително ще си платим някога.

— Сигурен ли си? — попита го със съмнение Марси.

— Да. Е, кажи ми, не е ли това чудесна банка? Не възвръща ли тя вярата ти в хората?

— Така е.

— Но не се чувствай чак толкова спокойна. Доколкото схващам, някой е отишъл в банката и ги е посъветвал да постъпят така.

— Кой?

— Какво значение има? Предполагам, че е бил някой ангел-пазител. Някой агент на тайната полиция. Някой от онази потайна глутница, която чете писмата ни и следи всяко наше движение. Въпросът е в това, че дори да искахме да извършим икономическо самоубийство, да обявим банкрут и така нататък, не бихме успели да го направим. Армията не иска това да попадне във вестниците преди процеса. Защото какво ще стане, ако не дай си Боже, се окаже, че съм невинен, а те са ме разорили? Завидно положение, в което малко американци имат щастието да се озоват.

Тя замълча за момент, после заяви:

— Това не ми харесва. — След това повиши глас: — Не ми харесва да ме следят, да ме…

— Шш-т! Ще повредиш микрофоните!

Тя стана, взе един тежък стъклен пепелник от масичката и го захвърли към предния прозорец. Той мина през щорите, счупи стъклото и раздра мрежата против комари.

— По дяволите армията!

— Успокой се. — Той стана, установи пораженията, погледна я и каза сериозно: — Знаеш, че наистина ни наблюдават. Не искам да видят, че сме на края на силите си. Стегни се, войниче!

— Добре. — Тя го прегърна и сложи глава на рамото му.

Тайсън обиколи с поглед стаята, докато я прегръщаше. Струваше му доста пари да проверява всяка седмица дали къщата не е пълна с подслушвателни устройства, но въпреки това не беше сигурен.

— Записа ли Дейвид в местното училище за главорези?

— Всъщност изглежда, че училището е добро, ако се вярва на майките от базата, с които говорих. Рейсът ще идва да го взима оттук. Говорих с директорката, така че тя знае за по-особените проблеми в неговия случай.

— Добре. А Дейвид как реагира?

— Питай него.

— Той вече ми отговори гордо по мъжки. Метнал се е на баща си. Какво ти каза на теб?

— Притеснява се.

— Разбираемо е.

— Освен това, много му липсват приятелите.

— На нас също. Но може би те вече не са негови приятели.

— Казва, че училището му изглеждало много вехто. Всъщност то е старо, но добре поддържано.

— Е, не би трябвало да сравнява гимназиите в града с онзи клуб в предградията, който бе свикнал да посещава.

— Ще се отрази добре на характера му. Ти така каза.

— Именно — усмихна се Тайсън. Притисна я по-силно до себе си. — Знаеш ли, без да ти звучи като думи на мъжкар, един мъж иска да може да даде най-доброто на семейството си. И когато не може, той не винаги се чувства истински мъж. Това не е ли твърде патриархален поглед върху нещата?

— Да, но разбирам как се чувстваш.

— Частните училища бяха просто твърде скъпи, Марси…

— Не се притеснявай. Ще се оправим.

— Това може да намали шансовете му да отиде в добър колеж.

Тя нежно го разтърси за раменете.

— Стига. След като ти си ходил в скапан колеж, защо и той да не го направи?

— Ей, че какво му е на Обърн? Колумбия беше същинска кочина.

Тя се разсмя и те се притиснаха един към друг.

— Замисляла ли си се какво ще правиш ако отида нагоре по реката за няколко години? — попита Тайсън, като се изкашля.

— Синг Синг е нагоре по реката. Ливънуърт е в Канзас. От другата страна на реката.

— Отговори ми на въпроса.

— Изобщо не мисля за това. Няма да мисля за това. Така че не мога да ти отговоря на въпроса.

— Добре… Няма смисъл да се тревожим сега за това.

— Притесняваш ли се от предварителния разпит?

— Не. Корва каза да не си хабя силите в притеснения. Няма съмнение, че ще ме подведат под отговорност.

— О!… А Корва притеснява ли те?

— Да, малко. Той е непредвидим. Понякога си мисля, че е гениален. Но друг път си мисля, че е дръвник. Освен това е фаталист. Е, може би реалист е най-точната дума.

Тя се отдели от него и наля кафе и на двамата.

— Изглежда той наистина държи на теб, Бен. Това е добре.

Тайсън взе чашата си кафе.

— И двамата с Корва сме били командири в пехотата и сме служили по едно и също време. Дори не се налага да му казвам: „Виж, Винс, Виетнам ни засмукваше, пиявиците ни изсмукваха, затова се постарай да направиш така, че да не ме изсмуче и мирът.“ Той го знае и мисля, че ако отида в затвора, той знае, че някаква част от него и от всички нас също ще отиде в затвора.

Тя се загледа в черната повърхност на кафето си, после вдигна очи.

— Разбирам. Виждам го, когато сте двамата заедно. Обещай ми само едно.

— Какво?

— Когато всичко свърши, не кани него и жена му на гости, за да ни отегчавате с историите си за войната. — Тя се усмихна.

— Слава богу — усмихна се в отговор той, — Корва нито разказва, нито слуша спомени за войната. — Тайсън се замисли за момент, поколеба се, после попита: — И така, какво ще стане във вторник? Ще се върнеш ли на работа? — Той я погледна и тя се извърна встрани.

Марси приседна на страничната облегалка на мекия стол.

— Ако не го направя навярно ще ме уволнят.

— Мислех, че си незаменима за тях. Смятах, че Джим те харесва.

— Хайде да не започваме грозни сцени, Бен. Джим трябва да се грижи да има кой да работи.

— Може да издържи още една седмица, докато разберем дали ще предявят обвинения срещу мен или не.

— Той вече прояви достатъчно търпение. Много повече от онова, което проявиха твоите работодатели. А се предполагаше, че ти си незаменим.

— Никой платен слуга не е незаменим. Това вече го разбрах. И никога повече не бих работил за някого, дори ако от това зависи животът ми. Предпочитам да бъда момче за всичко, но сам да съм си господар. Разбрах много добре какво е отношението на шефовете към подчинените им, дори ако ти още не си го разбрала. Бях шеф и съм уволнявал хора, които си имат лични проблеми. В делова Америка няма място за лични проблеми. Ако този тип не може да ти даде още малко време, прати го по дяволите.

— Имаме нужда от парите, Бен. Слез за малко от облаците. Ти си толкова горд и независим за всичко. Понякога се налага да целунеш нечий задник.

— Не е вярно. Но аз наистина имам нужда от теб… Имам нужда от присъствието ти. От подкрепата ти. А Дейвид се нуждае от теб повече от всякога.

— Съзнавам всичко това — каза тя със сдържан глас. — Но честно казано, Бен, тук просто полудявам. Може би си го забелязал.

— Не, не виждам никаква промяна.

— И ще бъда по-добър събеседник и приятел за теб и за Дейвид вечер и през почивните дни, ако мога да се махам от това шибано място за по няколко часа на ден.

Тайсън удари с чашата си за кафе по края на масата.

— Глупости. Никога не е било за няколко часа на ден. Винаги е било и ще бъде, за много часове. И купища книжа вкъщи. И командировки. И всичките ти мисли са за работата. По цяла вечер — телефонни обаждания! Не разбираш ли, госпожо, че на мен ми предявяват обвинение в убийство? Колко време мислиш, че може да ни е останало да бъдем заедно?

Тя се загледа надолу в пода и меко каза:

— Казах му, че ще бъда там във вторник. — После добави: — Имаме няколко клиенти в Атланта и трябва да летя дотам с него в четвъртък. Ще се върна в петък вечерта.

— Добре. В петък следобед ще прочетеш във вестниците дали ще бъда подведен под отговорност за убийство или не.

— Съжалявам, Бен.

— Отивам в гимнастическия салон — каза Тайсън и тръгна към вратата. После се поколеба за момент и добави: — Виж, разбирам те. Но се опитай и ти да разбереш какво означава за мен да бъда поставен тук под арест. Може би просто завиждам на свободните хора. — Почака да чуе някакъв отговор на примирителните си думи, но такъв не последва и той излезе.