Нелсън Демил
Обречен на мълчание (40)

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТА

Стаята беше обширна и хубава, с добре лъснат дървен под, използваше се за неофициални приеми и за пушене. Централната стена беше от тухли с каменна камина. Другите стени бяха облицовани с тъмно дърво. От камината до края на тухлената стена имаше френски прозорци с ветрилообразни малки прозорчета над тях. Напълно уместно над камината висеше портрет на Томас „Стоунуол“ Джаксън, който някога бе служил във форт Хамилтън, преди да замине на юг.

Пред камината имаше подиум и зад него бе застанал полковник Фарнли Гилмър. Вдясно от Гилмър имаше масичка за бридж, зад която седеше майор Керън Харпър.

Тайсън и Корва заеха местата си зад дългата банкетна маса до дясната стена на залата. Точно срещу тях до лявата стена на залата имаше още една банкетна маса, зад която седяха полковник Пиърс, майор Уейнърт и капитан Лонго. Отпред пред екипа на прокуратурата седеше съдебния стенограф, доста млада жена-редник с руса коса, лунички и чувствена уста, която се беше настанила зад преносима брезентова маса, каквито Тайсън си спомняше от Виетнам. Нищо освен униформите, тази маса и може би портрета на Джаксън с маслени бои в стаята не подсказваше, че там се провежда военен съд.

Банкетните маси бяха покрити с дълги до земята бели ленени покривки. Тайсън долови слабата миризма на бира и цигари в пропития от дим въздух.

В далечината в дъното на залата бяха струпани стотина сгъваеми стола. Един от тях беше поставен между масите на прокурорския екип и на защитата, срещу подиума. Тайсън прие, че това е столът за свидетелите. Зад масата на Керън Харпър имаше пилон, на който беше окачено американското знаме. Между знамето и вратата стоеше млад чернокож сержант в зелена униформа, заел леко изменена стойка мирно. Тайсън предположи, че той е дежурният сержант, въпреки че не беше въоръжен и нямаше каска като на военните процеси, на които бе присъствал до този момент.

Тайсън забеляза, че защитата, прокурорският екип и групата на следователите бяха разположени на достатъчно голямо разстояние едни от други, така че да могат да си говорят на тих глас, без да бъдат чути от другите участници в слушането. Полковник Гилмър си погледна часовника. Тайсън погледна към Керън Харпър, но тя четеше нещо в скута си. Пиърс, Уейнърт и Лонго бяха сближили главите си и обсъждаха нещо. Съдебния стенограф натисна няколкото от бутоните на стенотипера си. Винсънт Корва си отбелязваше нещо на страници с машинописен текст. Той остави молива си, наведе се към Тайсън и прошепна:

— Пица вместо гранати. Защо не го схвана?

— Добро утро — каза полковник Гилмър. — Събрали сме се, за да разследваме официално някои обвинения, повдигнати срещу лейтенант Бенджамин Дж. Тайсън, според член 32 от Единния кодекс за военното правосъдие. — Полковник Гилмър погледна към Гайсън и продължи: — Лейтенант, осведомен сте, че имате право да бъдете представляван от цивилен адвокат за своя сметка или от военен адвокат по ваш собствен избор, в рамките на разумното, или от военен адвокат, посочен от съветника по военно-правните въпроси във форт Дикс. Вие заявихте, че желаете да бъдете представляван от господин Винсънт Корва от Ню Йорк.

Тайсън се загледа за момент в Гилмър. Беше на около шейсет години, с къса сива коса и приятно квадратно лице, но с безизразно изражение.

— Отбележете, че господин Корва присъства тук като представител на лейтенант Тайсън — продължи Гилмър. След това погледна към Корва. — Господин Корва, моля излезте напред и поемете функциите си, като попълните образец + 3 от Доклада на предварителното следствие.

Корва стана и отиде до масата на Харпър. Размениха си няколко думи, които Тайсън не можеше да чуе, и Харпър подаде на Корва някакъв формуляр.

Тайсън погледна през стаята и забеляза, че полковник Пиърс го наблюдава замислено. Тайсън продължи да гледа втренчено към Пиърс. Той беше млад полковник, на не повече от петдесет години. Имаше тъмночервена коса, по-дълга от допустимото в армията. Носеше очила, но Тайсън го беше виждал да чете и без тях от едно и също разстояние. Имаше яркочервен цвят на кожата и Тайсън не можеше да реши дали е изгорял от слънцето или има изключително високо кръвно налягане.

Корва се върна на тяхната маса и седна. Полковник Гилмър взе един процедурен правилник и започна да чете, като от време на време поглеждаше към Тайсън.

— Лейтенант, искам да ви припомня, че единствената ми функция като офицер, натоварен с разследване по член 32 — ри по този случай, е да установя с възможно най-големи подробности и напълно безпристрастно всички факти, отнасящи се до делото, да претегля и преценя тези факти и да определя доколко формулираните обвинения отговарят на истината. Ще разгледам и самата формулировка на обвиненията и ще направя необходимите препоръки по значимостта и последователността на отправените обвинения. Сега ще ви прочета обвиненията, които съм натоварен да разследвам. Те са както следва: нарушение на Единния кодекс на военното правосъдие член 116, убийство. Подточка първа. — Гилмър започна дългото объркано изречение, обясняващо подточка първа. Междувременно Тайсън извърна глава и съсредоточени вниманието си върху майор Джудит Уейнърт.

Предположи, че е на около четирийсет години и видя, че няма венчална халка, въпреки че това можеше да не означава нищо. Униформата й стоеше ужасно и Корва беше прав като каза, че би трябвало да се обърне към козметичния салон на базата. Изражението на лицето й бе сериозно и делово — израз на жена-професионалист. Но докато Тайсън я наблюдаваше, Пиърс се наведе към нея и й прошепна нещо на ухото, при което лицето й се озари от една от най-ярките момчешки усмивки, които Тайсън бе виждал някога, и тя цялата засия от красота. Но когато усмивката изчезна, лицето й стана отново студено и непристъпно.

Гилмър свърши да чете и втората подточка и каза:

— Лейтенант Тайсън, сега ще ви покажа обвинението заедно с подточките към него.

Керън Харпър се изправи и прекоси лъснатия под. Спря пред Тайсън и му подаде листа с обвиненията. Тайсън протегна ръка да го вземе като същевременно се обърна към Корва и попита достатъчно високо, така че всички да го чуят:

— Нямаме ли вече едно копие?

— Едно в повече никога не е излишно — отвърна Корва.

Съдебният стенограф се изхили, а Гилмър видимо се подразни. Харпър също изглеждаше раздразнена и хвърли сърдит поглед на Тайсън преди да се обърне и да си отиде на мястото.

Гилмър изчака цяла минута, през която се предполагаше, че Тайсън чете обвиненията. Но вместо това той се взря в капитан Салваторе Лонг. Той беше млад, вероятно наближаваше трийсет и сигурно бе завършил правния факултет не твърде отдавна. Униформата му беше ушита безукорно, а къдравата му синкавочерна коса бе безупречно подстригана. Кожата му имаше онзи траен загар, който Тайсън бе виждал само у хора, които редовно се занимават с ветроходство. Тайсън реши, че не е особено красив, но без съмнение капитан Лонго нямаше никакви проблеми с жените.

Полковник Гилмър отново погледна към нещо, скрито зад подиума, и каза:

— Лейтенант Тайсън, не сте длъжен да правите изявление по повод на предявените към вас обвинения, но ако решите да направите някакво изявление, то може да бъде използвано като доказателство срещу вас при евентуален военен съд. Имате право да запазите мълчание относно предявените ви обвинения. Но ако желаете, можете да направите изявление — под клетва или без да се заклевате — в което да кажете всичко каквото пожелаете, било за да се защитите, било за да се позовете на смекчаващи вината обстоятелства или за да отклоните част от обвиненията. Ако решите да дадете показания, казаното от вас ще бъде разглеждано и преценявано наравно със показанията на другите свидетели. — Полковник Гилмър си наля чаша вода.

— Кои са първите думи, които чува всеки заподозрян, когато си сложи затворническата униформа? — наведе се Корва към ухото на Тайсън.

— Какво?

— Моля обвиняемият да се изправи.

— Стига глупости — каза Тайсън слагайки ръка на устата си.

Гилмър гледаше с нетърпение към масата на защитата.

— Лейтенант Тайсън, слушате ли ме?

— Да, сър.

— Добре. Вашият адвокат и адвокатите на правителството, полковник Пиърс, майор Уейнърт и капитан Лонго, са получили предварително копие от доклада на предварителното разследване по вашия случай. Той съдържа и показанията, дадени под клетва на доктор Стивън Бранд…

— Възразявам, сър — изправи се Корва.

— Какво е възражението ви, господин Корва? — попита полковник Гилмър, повдигайки с недоумение вежди.

— Възражението ми се отнася до използването на титлата „доктор“ по отношение на Стивън Бранд.

— Стивън Бранд не е ли лекар?

— Може и да е, полковник. Но това няма нищо общо с това дело. По времето, когато се е случил въпросният инцидент, преди близо двайсет години, Стивън Бранд е бил още редник 4 — ти разряд. И ако сме замразили званието на клиента ми като лейтенант, трябва да замразим и ранга на Бранд. Или може да го наричаме „господин“ при настоящата и всички последващи дискусии. Предполагам, че разбирате какво имам предвид.

Очевидно полковник Гилмър се опитваше да разбере какво има предвид.

— Господин Корва… — изправи се полковник Пиърс. — Така добре ли е? Господин Корва? Или предпочитате „синьор“?

Уейнърт и Лонго се разсмяха.

— Можеш да ме наричаш Винс, Греъм — отговори Корва.

Стенографът на съда отново се изхили. Гилмър изглеждаше така, сякаш искаше да удари с чукчето по масата, но нямаше чукче.

— Изслушването на свидетелите по член 32 предполага известна свобода на поведението, но да не преиграваме, господа. Полковник Пиърс? Какви са вашите доводи?

— Моят довод, полковник, е че доводът на господин Корва е безсмислен и несъществен. Ако той смята, че използването на титлата на Стивън Бранд по някакъв начин вреди на клиента му, то предполагам това означава, че той е твърде пристрастен към лекарите. Аз, например, смятам, че лекарите са арогантни, безчувствени и користолюбиви.

Гилмър се обърна към Корва.

— Чудя се дали полковник Пиърс би повторил това и пред главния си свидетел? — каза Корва.

Този път се усмихна полковник Гилмър. Керън Харпър стана и се приближи до него. Те се посъветваха на тих глас.

— Майор Харпър ме информира, че лейтенант Тайсън е изказал подобно становище пред нея и преди господин Корва да започне да го представлява — каза полковник Гилмър. — Така че приемам, че обвиняемият наистина възразява срещу използването на титлата на Стивън Бранд по време на заседанията и разбирам позицията му. Затова отсега нататък ще използваме термина „господин“, когато говорим за Стивън Бранд. Въпросът е приключен.

— Документите от предварителното следствие включват показанията под клетва на господин Стивън Бранд, господин Ричард Фарли, господин Пол Садовски, господин Антъни Скорело, господин Ернандо Белтран, господин Лий Уокър и господин Луис Калейн — поднови четенето полковник Гилмър. — Документацията съдържа и показания, дадени под клетва, на господин Андрю Пикард. Има и други документи, писма и записки, които са твърде многобройни и разнородни, за да могат да бъдат изредени по ред. — Гилмър погледна към Корва. — Приемате ли това?

— Да, сър.

— Аз не възнамерявам да призовавам господин Бранд и господин Фарли като свидетели — продължи Гилмър. — Смятам да взема под внимание показанията им дадени под клетва и включени в досието по случая, когато изготвям заключението и препоръките си по делото. — След това Гилмър се обърна към Тайсън и Корва. — Независимо, че не възнамерявам да викам господин Бранд и господин Фарли, чиито показания под клетва смятам да обсъдя, за да оформя препоръките си, вие имате право да се възползвате от случая да ги подложите на кръстосан разпит в рамките на записаното в показанията им, дадени под клетва. Ако желаете, аз ще уредя тези свидетели да се явят тук за целта. Желаете ли да извикам господин Бранд и/или господин Фарли като свидетели?

— Можем да поискаме да ги призоват — обсъди Корва с Тайсън, — но то може да отнеме цяла седмица.

— Смятах, че прокуратурата има задължението на извика своите свидетели — каза Тайсън.

— Не, Гилмър в момента си сложи шапката на федерален прокурор. Не забелязваш ли? Той сам избира дали да призове свидетелите на обвинението или да не ги призове. И естествено, работи в тясно сътрудничество с екипа на прокуратурата.

— Непрекъснато поглеждам към американското знаме, окачено там, за да повярвам, че всичко това е истина — каза Тайсън.

— Искам сам да се убедиш малко във всички това, за да можеш да преразгледаш стратегията ни, ако решиш — усмихна се Корва. — Само преди няколко минути Гилмър ти каза, че може да представиш доказателства за смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства. Забеляза ли това?

— Да. Предполага се, че аз вече съм признат за виновен и ми се дава възможност да поднеса извиненията си за стореното.

— Горе-долу точно за това става въпрос. Радвам се, че следиш всичко внимателно. Също така, ако призовем Бранд и Фарли, ще мога да ги разпитвам само по въпросите, които вече са включени в писмените им показания. При един военен съд ще мога да стигна и до същността на нещата.

— Не бих искал да протакаме всичко с още една седмица — кимна Тайсън. — Хайде да вървим напред.

— Сър — изправи се Корва, — за стенограмата искам да заявя, че ние не приемаме писмените показания под клетва на Бранд и Фарли като задоволителни заместители на реалното им присъствие. Въпреки това ще се откажем от правото си да ги подложим на кръстосан разпит за нуждите на това слушане.

— Отбележете изявлението на господин Корва като възражение по точка 6А — обърна се полковник Гилмър към Керън Харпър. — Мога ли да взема под внимание вашето изявление, когато обмислям препоръките си по делото? — обърна се той към Корва.

— Надявам се също така, полковник, че ще вземете под внимание и факта, че характерът и сериозността на обвиненията са такива, че е логично да се очаква правителствените свидетели да бъдат на разположение за кръстосан разпит. Твърде необичайно е да се позовавате само на писмени показания в случай като този.

— Добре. — Лицето на Гилмър слабо почервеня. — Тогава искате ли да извикаме свидетелите за разпит?

— Не, сър. Мисля, че вие трябваше да ги извикате, за да можете да ги разпитате в присъствието на обвиняемия. Но ако писмените показания са достатъчно убедителни за вас, за да решите как да процедирате при обвинение в убийство, нека бъде така. Бих искал само в стенограмата да се впише, че съм безкрайно смаян от този факт.

Гилмър погледна към Корва.

— Ако разрешите, полковник — стана Пиърс, — бих искал да се отбележи и моето смайване от факта, че адвокатът на защитата ви разпитва по въпроси, които не са негова работа.

— Те не са и ваша работа — усмихна се Корва на Пиърс. — Полковникът може сам да се погрижи за себе си.

Тайсън се облегна на стола си. Истински се забавляваше, дори и да беше единственият, който гледаше на това така. Погледна към съдебния стенограф и видя, че и тя се забавлява. Жената вдигна поглед от пишещата си машина и срещна очите му. Усмихна му се. Полковник Гилмър потропа с пръсти по катедрата си.

— Бихте ли седнали и двамата? — той се обърна към Корва и каза безцеремонно: — Искате ли да докарам тук Бранд и Фарли? Да или не?

— Не, сър.

— Защо се заяждаш с всички? — наведе се Тайсън към Корва.

Корва бе вперил поглед през стаята в Пиърс и отговори без да измести очите си:

— Искам Пиърс да разбере, че Вини Корва се е завърнал. Що се отнася до заяждането с Гилмър, искам той да разбере, че няма да си мълчим за нищо; че има общ военен съд и адвокатът на защитата ще атакува формата и самата същност на военното законодателство. А това може да накара някои хора по-горе да си помислят добре още веднъж, преди да тръгнат към публичен процес.

— Мога ли да запуша? — попита Тайсън.

— Защо не? Гилмър и Пиърс и без това вече изпускат дим.

Тайсън извади дългата дебела пура, която му беше дал Белтран и я запали. Огромни талази от синкавосив пушек се издигнаха във въздуха. За момент Гилмър се загледа в Тайсън, сякаш се опитваше да реши дали да му каже да я загаси. Накрая реши да не му обръща внимание с израз на крайно неудоволствие на лицето. Гилмър продължи с процедурния правилник.

— Лейтенант Тайсън, имате също така правото да викате свидетелите, призовани за разпит от мен, както и да предявите други доказателства в своя полза. Уредих присъствието на свидетелите, които вие предварително поискахте. Ако желаете да посочите някакви допълнителни свидетели, ще ви съдействам за призоваването им тук, или за предоставянето на всички възможни доказателства, имащи връзка с делото.

Тайсън забеляза, че майор Уейнърт държи в ръката си една папка и си вее, за да прогони пушека от лицето си.

— Полковник Гилмър — изправи се тя, — бих искала тук да не се пуши.

— Наистина ли имате нужда от тази пура, лейтенанте? — погледна Гилмър към Тайсън.

— Опасявам се, че е така, сър — изправи се Тайсън.

— Добре тогава, да направим десетминутна почивка. Пушете в коридорите.

Тайсън и Корва излязоха в коридора, последвани от майор Уейнърт, която забърза към тоалетните.

— Това беше много нетактично от твоя страна — каза Корва.

— Ти каза, че мога да пуша.

— Предполагах, че ще пушиш къси цигари.

— Това ми го даде Белтран. Е, как сме, Винс?

— Не много зле. Гилмър е ядосан, дори успях да засегна малко и Пиърс.

— Това е чудесно, Винс. Не би ли искал сега вече да видиш дали няма да успееш да ме освободиш?

— Всичко по реда си.

Вратата на заседателната зала се отвори и оттам излезе Керън Харпър. Тя се поколеба, след което се приближи към тях.

— Добър ден, господин Корва, лейтенант Тайсън.

— He ви ли писна това дело? — каза Тайсън.

— Доволни ли сте двамата от себе си? — попита тя вместо да отговори.

— О, стига, майоре — отвърна Корва. — Фарсовите процедури предизвикват и фарсово поведение.

— Въпросът е много сериозен и… аз мисля, че вие правите лоша услуга на клиента си.

— Нека аз сам да се грижа за клиента си. Вашите взаимоотношения с него приключиха.

Тайсън повдигна вежди. Тя се обърна към него и за известно време те се взираха един в друг.

— Настоях Андрю Пикард да даде показания днес — най-сетне каза Керън Харпър. — Надявам се, че това ще помогне случаят да се изясни.

Тайсън пусна пурата си на земята и я смачка с тока на обувката си.

— Понякога имам чувството, че вие сте единствената, която иска само истината и нищо друго освен истината.

— Не съм сигурна, че е вярно. Но ако е така, то значи всички останали са в грешка. Също така, ако самият вие се решите да дадете показания днес, бихте могли да се възползвате от възможността да изясните как е умрял Лари Кейн.

Макар и почти незабележимо, Тайсън си пое дълбоко дъх.

— Казах ви как е умрял Лари Кейн.

— Добре, но си помислете пак. — Тя се обърна и тръгна към тоалетните.

Пиърс излезе във фоайето, зави по коридора, спря и се върна. Той застана пред Корва и Тайсън забеляза, че е поне една глава по-висок и трийсет килограма по-тежък от Корва. Пиърс се усмихна недоброжелателно.

— Виждате ли, бях забравил да установя на колко крачки е възнамерявал майорът да проведе дуела. След процеса научих, че в рамките на десет крачки тези куршуми са били смъртоносни, което означава, че оръжието, което са щели да използват, е било смъртоносно. Вашата аналогия с дуел със зрели домати впечатли съдебните заседатели, но не беше достоверна.

— Предполагам, че е било така, полковник, сега като повдигате въпроса за разстоянието между дуелиращите се. Как съм могъл да го пропусна.

— Не, господин Корва, пропускът е мой. Но този път ще бъда много по-внимателен към вашите пропуски.

— Сигурен съм, че сте научили нещо полезно от онова дело.

Пиърс погледна Корва по съвсем недружелюбен начин. За момент погледът му спря върху Тайсън, след това той се усмихна с някакво скрито задоволство, обърна се и продължи по коридора.

— Този човек е абсолютен маниак — Корва се загледа след него. — Трябва да внимава с кръвното си налягане.

— В какво е вманиачен, Винс?

— За разлика от Ван Аркън, който може да е и идеалист, полковник Пиърс е егоист. Той има темперамента на водещ тенисист. Ако някога загуби някои дело, след това ще бъде напълно импотентен месеци наред.

— Сигурно е доста тежко за госпожа Пиърс.

— Може и да не е. Въпросът е, че съдебното преследване е индивидуален спорт и ако загуби, не може да обвини за това никой друг, освен самия себе си. Но той подбира делата си изключително внимателно. Никога не взима лесни за спечелване дела, но не избира и случаи, в които обвинението е твърде несъстоятелно и няма изгледи да спечели.

— Не като теб, Винс.

— Не.

— Но е избрал моето дело и вероятно го е избрал, когато вече е знаел, че ти ще бъдеш мой адвокат. Мислех си, че миналия път си го уплашил.

Корва се усмихна и си погледна часовника.

— Хайде да се връщаме вътре. И престани да отправяш нежни погледи към малката стенографка. Харпър се дразни.

Те влязоха в заседателната зала и заеха местата си. Само след минута Керън Харпър, майор Уейнърт и полковник Пиърс се върнаха и също заеха местата си.

— Да продължим — каза полковник Гилмър и огледа залата. — Освен показанията под клетва на свидетелите на обвинението и на защитата, разполагаме и с показанията, дадени не под клетва, на Андрю Пикард, чиято роля в това дело е добре известна на всички страни. Като натоварен с разследването по делото, аз имам правото да извикам Андрю Пикард, за да даде показания като допълнителен свидетел. Това ще бъде сторено в интерес на правосъдието, справедливостта и изчерпателността на разследването. — Той погледна към Корва. — Разбирате ли, че господин Пикард е мой свидетел, а не свидетел на обвинението?

— Трудно ми е да забележа разликата между вас и обвинението, полковник — изправи се Корва, — но приемам.

Полковник Гилмър сякаш искаше да обясни каква е разликата, но явно размисли и продължи със следващата точка от процедурата. Той погледна към Тайсън.

— Бихте ли се изправили, лейтенанте? Тайсън стана.

— Лейтенант Тайсън — прочете Гилмър от процедурния си правилник, — преди да продължим по-нататък, бих искал да ви попитам дали имате някакви въпроси относно правото ви да запазите мълчание по повод отправените ви обвинения, правото ви да направите изявление под клетва или не, използването на изявленията, които решите да направите, правото ви да подлагате свидетелите на обвинението на ответен разпит, правото ви да представите каквото пожелаете във ваша полза и правото ви да ме накарате да изслушам свидетелите, с които разполагаме и които бихте искали да използвате в своя защита или за намаляващи и смекчаващи вината обстоятелства.

Тайсън се почуди кой ли е измислил тези безкрайни изречения.

— Клиентът ми ме попита — отговори Корва, — и поиска да му обясня защо му предлагат да се възползва от правото да представи доказателства или показания за намаляване или смекчаване на вината. Той казва, че това е все едно да поискаш някой да се извини за нещо, което никога не е казвал, че е направил. Трябва да ви призная, полковник, че аз съм крайно затруднен от въпроса на клиента ми и си помислих, че може би някой друг от присъстващите в залата би могъл да му отговори.

Полковник Гилмър се изкашля и отново направи справка в процедурния правилник. Най-накрая каза: — Не мога да продължа процедурата, преди да се убедя, че обвиняемият разбира добре онова, което току-що прочетох. Обичайната практика в такива случаи, господин Корва, когато обвиняемият е представляван от адвокат, а в нашия случай на пръв поглед е така.

Екипът на прокуратурата се подсмихна.

— Обичайно адвокатите на защитата заявяват, че са обяснили на клиентите си тези въпроси предварително и че те разбират за какво става дума. Никога досега не съм чувал нещо друго след прочитането на този текст на обвиняемия — добави той.

— Независимо от това — каза Корва, — моят клиент, който е невинен пред закона, както и по отношение на тези обвинения, ми зададе логичен въпрос, на който аз, като адвокат, не съм квалифициран да отговоря.

— Ако полковникът разреши — намеси се полковник Пиърс, — аз нямам навика да помагам на адвоката на защитата да обясни на обвиняемия какви са му правата. Но в интерес на справедливостта и на правосъдието, бих искал да обясня значението на намаляващите и смекчаващите вината обстоятелства, съобразно с нуждите на това изслушване. — Той погледна направо към Тайсън. — На обикновен език, лейтенанте, нека предположим, че са ви извикали при директора на училището и ви обвиняват, че сте ударили Томи Смит. И вие казвате: „Аз никога не съм го удрял, а и той така и така си го заслужаваше“. Това е изявление, с което едновременно се защитавате и се позовавате на намаляващи и смекчаващи вината обстоятелства.

— На мен обаче това много ми прилича на признаване на вината, полковник — отвърна Тайсън.

Полковник Пиърс се усмихна.

— Този тип сериозно ли говори? — наведе се Тайсън към Корва.

— Ние сме от обратната страна на огледалото. Всички тук са глупаци и ако останем още дълго, може да започнем да им вярваме. Кажи на този задник, че разбираш за какво става въпрос.

— На кой задник?

— На Гилмър.

Тайсън погледна към полковник Гилмър.

— Полковник, аз напълно разбирам и приемам обяснението и примера на полковник Пиърс за това как мога да поднеса извиненията си за нещо, което не съм признал да съм извършил.

Гилмър кимна, доволен, че проблемът е разрешен. Тайсън седна, Корва също го последва.

— Отбелязахме още една точка — каза Корва на Тайсън.

— Отбелязваме много точки, Винс. Но когато влязохме тук, резултатът на светлинното табло показваше, че са започнали без нас и са победили.

— Не се притеснявай.

— Посочили сте, че искате да призовете като свидетели следните лица, чиито показания, дадени под клетва, са включени в преписката по делото — каза Гилмър на Корва, — господин Пол Садовски, господин Антъни Скорело, господин Ернандо Белтран, господин Лий Уокър, господин Луис Калейн. Уредих присъствието на тези свидетели на държавна сметка и те са тук. Господин Корва, можете да извикате първия си свидетел, като дадете съответните указания на сержант Лестър — Гилмър кимна към униформения сержант, — относно тяхното местонахождение и като посочите кого от тях искате да призовете пръв.

Корва стана.

— Не желая да призовавам свидетели. — Той седна обратно.

— Господин Корва. — Полковник Гилмър се наведе напред през катедрата. — Не възнамерявате ли да призовете свидетелите на защитата?

— Не, сър, не възнамерявам. — Корва драскаше нещо върху лист жълта хартия.

— Господин Корва — каза полковник Гилмър, — тези петима мъже бяха докарани тук по ваше искане. Транспортните им разходи, квартирите и храната бяха поети от правителството. Ако не възнамерявате да ги призовете да свидетелстват в полза на клиента ви, бихте ли ми обяснили защо правителството трябваше да си прави труда да ги докара тук за сметка на данъкоплатеца?

— Полковник — отвърна Корва и вдигна поглед от драсканиците си, — правителството изпрати тези петима мъже във Виетнам за една година за сметка на данъкоплатците. Следователно може да ги изпрати и до Ню Йорк за една среща за сметка на данъкоплатците. Нещо като малка компенсация.

— Господин Корва — повиши глас полковник Гилмър, — бях доста търпелив към вас. Ако не възнамерявате да призовете тези свидетели, нямаше никакъв смисъл да ги докарваме тук.

— Полковник — отвърна му Корва, — решението дали да призова или да не призова свидетелите на защитата е само мое и на обвиняемия и може да бъде взето по всяко време. Избирам да не призовавам свидетелите.

— Това безспорно е ваше право — рязко кимна полковник Гилмър.

Тайсън погледна към сержант Лестър, който изглеждаше разочарован, след това към полковник Пиърс, с майор Уейнърт и капитан Лонго. Те криеха разочарованието си много по-успешно. Той погледна към Керън Харпър и срещна погледа й, но тя извърна очи, затова той се обърна към съдебния стенограф, която отново му се усмихна. Те продължиха да се гледат, докато полковник Гилмър не каза:

— Лейтенант Тайсън, слушате ли ме?

— Да, сър.

— Вместо свидетелските показания на защита, ще взема под внимание писмените показания, дадени под клетва от петимата горепосочени свидетели на защитата, ако го желаете.

— Точно това искаме, полковник, — отговори Корва.

— Добре. Желаете ли да призова свидетели, които не са били посочени досега? Ако е така, дайте ми имената, местоработата или адреса им.

— Бихме искали — отвърна Корва, — да призовем следните лица, било като свидетели на защитата, било като неутрални свидетели: Даниел Кели, Майкъл Де Тонг и монахинята от френско-виетнамски произход, известна само като сестра Тереза.

Полковник Гилмър сякаш очакваше това.

— Имате ли данни за местоработата или адресите им, господин Корва? — попита той.

— Разполагам с последните им известни адреси, полковник. Вярвам, че и вие ги имате.

— Да, наистина. И положих усилия да открия тези хора, но безуспешно.

— Тогава трябва да приемем, че разследването не е завършено.

— Господин Корва — поклати глава полковник Гилмър, — след като не можете да убедите нито мен, нито когото и да е другиго, че присъствието на тези свидетели ще подпомогне защитата на клиента ви, то отсъствието им не би могло да накърни неговите права. Прокурорският екип също така спокойно би могъл да заяви, че те са свидетели на правителството. След като свидетелите не могат да бъдат открити и не са давали признаци на живот в продължение на две, десет или осемнайсет години, съответно те могат да се приемат за мъртви.

— Знам за някои правителствени служители — отвърна Корва, — които не са давали признаци на живот от десетилетия, но въпреки това получават повишения…

Сержант Лестър подтисна смеха си и се обърна, за да се изкашля.

— Но в интерес на разследването и на това изслушване аз съм готов да оттегля искането си, ако вие дадете уверения, че правителството ще продължи да търси тези свидетели, докато въпросът с предявените на клиента ми обвинения се реши по един или друг начин.

Полковник Гилмър се замисли за момент и Тайсън се почуди дали отново не мисли за данъкоплатците.

— Разумно искане — каза Гилмър, — и вие имате уверенията ми за това.

— Благодаря ви, полковник.

— Никога не съм казвал, че искам да ги открият — каза Тайсън на Корва.

— Не се притеснявай за това. Така се подсилва напрежението.

— Ами ако те наистина се окажат свидетели на обвинението?

— Ш-т! Полковник Гилмър иска да каже нещо.

— Винс!

— Лейтенант Тайсън — започна полковник Гилмър след като се изкашля, — ако знаете за някакви военни документи, които бихте искали да взема под внимание и които не сте били в състояние да получите, трябва да ми дадете списъка на тези документи сега.

— От известно време се опитваме чрез майор Харпър да получим заповедта, с която лейтенант Тайсън е награден със Сребърна звезда за храброст, проявена на бойното поле по време на военни действия срещу въоръжен противник на 15 февруари 1968 г. в близост до град Уей — каза Корва.

— Какво, по дяволите, си мисли тоя, че е това? Церемония за връчване на медали ли? — каза полковник Пиърс на асистентите си достатъчно силно, така че всички да го чуят.

Полковник Гилмър хвърли кратък поглед към Пиърс и се обърна към Керън Харпър.

— Майоре?

— Господин Корва — изправи се Керън Харпър, — заповедта, с която лейтенант Тайсън е удостоен със Сребърна звезда, е у мен.

Тайсън погледна към Корва, после отново се обърна към Харпър.

— Изглежда, че заповедта никога не е била връчена — продължи тя, — или пък се е смятало, че вече е била връчена. Така или иначе сега тя се намира у мен.

— Може ли да я взема? — изправи се Корва.

— Разбира се, — отговори тя, заобиколи масата и донесе на Тайсън големия кафяв плик. — Освен заповедта — добави тя, — пликът съдържа самата звезда и почетната лентичка за нея.

— Благодаря ви, майоре — отговори й Тайсън. — Много любезно от ваша страна е, че сте се погрижила да осигурите и самия медал.

— Няма нищо. — Както беше с гръб към залата тя се усмихна, после се обърна и се върна на мястото си.

— Направила го е заради теб, любовнико — каза Корва.

— Разкарай се.

— Може ли да ме извините за момент, докато разгледам това — обърна се Корва към Гилмър. Той отвори плика и изсипа съдържанието му. Прочете докладната записка с предложението за награждаването от името на Даниел Кели, подписано и от капитан Рой Браудър. То съдържаше описание на операцията и на проявения героизъм, за който се присъждаше медала. Написано беше с най-общи думи, позовавайки се на обичайната храброст, саможертвеност и действия, надминаващи значително изискванията на дълга. Но текстът съдържаше малко подробности и в него изобщо не се споменаваше за никаква болница. Най-важното беше, че в докладната се упоменаваше датата петнайсети февруари и се посочваше, че става въпрос за военни действия на дневна светлина, което ги разграничаваше от нещо, което е могло да се случи преди зазоряване или след залез слънце през същия ден.

Корва придърпа малката синя кутийка към себе си и я отвори. Вътре, на парче от бял сатен, лежеше Сребърната звезда. Под нея беше сложена малка правоъгълна черно-бяло-синя лентичка. Корва извади лентичката от кутията.

— Обърни се насам.

— Не мога да нося това, Винс.

— Това не е церемония за раздаване на награди, господин Корва — изправи се полковник Пиърс.

Корва не му обърна никакво внимание и закачи лентичката над двата реда лентички, които Тайсън имаше на униформата си.

— Така, няма нужда да махаме нищо. — Корва потупа редовете с лентички, символизиращи медалите, получени за добра служба. — Много добре, истински герой. — Той се изправи и се обърна към Пиърс. — Полковник, лейтенант Тайсън е чакал цели осемнайсет години армията да намери това. Вие безспорно можете да изчакате трийсет секунди, докато му го закача.

Изглежда че полковник Пиърс искаше да каже нещо, но размисли и седна. Корва се обърна към залата.

— Благодаря ви, полковник. Благодаря и на вас, майор Харпър.

— Поздравявам ви — каза Гилмър на Тайсън. — Сега бихме ли могли…

— Извинете, полковник — прекъсна го Корва, — но бих искал да подчертая, че докладната за този медал и обвинителният акт са два напълно противоположни по смисъл документа, отнасящи се до едно и също събитие.

— Не — каза Гилмър, — няма нужда да го подчертавате. И сам се досетих.

— Много добре — каза Корва. — Но когато човек защитава някого по обвинение в убийство, известна предпазливост никога не е излишна.

Полковник Гилмър въздъхна дълбоко. Той прелисти една страница в книгата пред себе си и каза:

— Лейтенант Тайсън, ако имате някакво материално или обективно доказателство, което още не сте представили на съда, моля представете ни го сега.

— Нямаме такива доказателства — отвърна Корва.

— Знаете ли за някакви други доказателства, които бихте искали да взема под внимание, но не сте могли да осигурите? Ако е така, трябва да ме уведомите за това сега.

— Нямаме такива доказателства — повтори Корва и стана. — Но бих искал да подчертая, че обвинението също не разполага с такива. Бих искал да вземете под внимание, полковник, че правителството дори не е успяло да установи, че наистина се е стигнало до смъртни случаи, вследствие на законосъобразни или незаконосъобразни действия, както е посочено в обвинителния акт. И по-точно, няма трупове, нито снимки на трупове, нито смъртни актове, нито свидетел, който да е познавал лично някоя от посочените жертви и да свидетелства за настоящия статут и положение на предполагаемите жертви. Съзнавам, че правителството не е задължено да представи труп, за да подкрепи обвинението в убийство, но ми се струва, че не е много да поискаме да бъдат представени един-два трупа, след като те трябва да подкрепят твърдението за избиване на над сто души.

— Господин Корва — каза рязко полковник Пиърс и стана, — правителството не е длъжно да осигури трупове, за да задоволи злокобното ви любопитство и несъстоятелния ви намек, че в болницата изобщо не е имало загинали. Ако…

— Не казвам, че не е имало убити! — прекъсна го гласът на Корва. — ако разполагам тук със заповедта за награждаване със Сребърна звезда, в която става въпрос за загинали. И ако правителството не разполага с трупове, защитата има такива: Лари Кейн и Артър Питърсън. Убити по време на бойни действия срещу въоръжен противник, полковник Пиърс. Разполагам и със смъртни актове, посочващи времето, мястото и причината за смъртта ми. И доскоро дори можех да кажа защо са загинали. А сега правителството се опитва да отнеме на тези мъже — живи или мъртви — тяхната чест и достойнство и аз вече не бих могъл да отговоря на този въпрос. — Корва седна.

В стаята цареше пълна тишина. Пиърс бавно седна. Тайсън бе впечатлен от силата, с която Корва изрази оскърблението си. А уж не бил добър актьор в съдебната зала, помисли си Тайсън. Ето защо той умишлено бе останал в неведение относно истинското развитие на събитията на 15 февруари. Корва вярваше на всяка дума от заповедта за присъждане на Сребърната звезда.

Полковник Гилмър огледа залата.

— Има ли още нещо, което защитата би искала да ни представи? — каза той.

— Не, сър — поклати глава Корва.

— Добре — каза Гилмър. — Искам да извикам допълнителния свидетел, Андрю Пикард. — Той се обърна към сержант Лестър: — Моля, въведете господин Пикард.

Сержант Лестър застана мирно, козирува, елегантно се обърна и напусна залата. Тайсън си запали цигара. Корва пи вода. След това се наведе към Тайсън и го попита:

— Как всъщност загина Лари Кейн?

— Прострелях го в сърцето — отвърна му Тайсън.

Корва не изглеждаше особено изненадан.

Вратата се отвори и Андрю Пикард влезе в залата. Беше облечен в кафяв вълнен костюм и Тайсън си помисли, че той или малко е избързал със зимния гардероб или твърде много се прави на писател. Сержант Лестър го отведе до подиума в средата на залата срещу Гилмър.

— Господин Пикард, бихте ли вдигнали дясната си ръка? — каза полковник Гилмър.

Пикард вдигна ръката си.

— Заклевате ли се, че показанията, които ще дадете по разследвания случай, ще представляват истината, цялата истина и нищо друго освен истината? И нека Бог да ви бъде съдник.

— Заклевам се!

— Моля, седнете на свидетелското място. Пикард отиде в дъното на залата и седна на стола срещу Гилмър.

— Моля, кажете цялото си име, професията и адреса на постоянното ви местожителство — каза полковник Гилмър.

— Андрю Пикард, писател, Блъф Пойнт, Саг Харбър, Ню Йорк.

— Познавате ли обвиняемия?

— Срещали сме се веднъж — отвърна Паркър и погледна към Тайсън.

— Разполагам с вашите показания, дадени не под клетва пред майор Керън Харпър — продължи Гилмър. — Поканих ви тук, за да ни дадете повече информация във връзка с тези показания, както и за да отговорите на някои други въпроси, отнасящи се до вашата роля в случая. И за да отговорите на подобни въпроси, които могат да ви бъдат зададени от адвокатите на защитата и на обвинението. Пикард кръстоса крака.

— Ще помоля майор Харпър да води този разпит — каза полковник Гилмър.

Харпър се изправи и се приближи до свидетелското място.

— Господин Паркър, можем да прескочим голяма част от общите и така наречените въвеждащи въпроси, защото смятам, че в тази зала едва ли има някой, който да не е запознат с предисторията на случая и с вашата роля в него.

— Аз съм съгласен, майоре.

— Господин Пикард, положихте ли някакви усилия, за да намерите доказателства за онова, което са ви казали господин Бранд и господин Фарли?

— Наистина положих усилия да намеря още свидетели, но не успях. Те подкрепиха взаимно разказите си. За моите цели това беше достатъчно.

— Влизаше ли в намеренията ви да изобличите предполагаемите зверства, извършени от американците по време на битката на Уей?

— Ни най-малко. Исках и го направих, да изоблича зверствата на комунистите. Много от тях. Аз лично бях свидетел на някои.

— Но не и на случая в болница „Милосърдие“?

— Не. По онова време бях заклещен в цитаделата.

— А чухте ли нещо за болницата, докато бяхте още във Виетнам?

— Не можем да приемем показания, основани на слухове, майоре? — изправи се Корва.

— Господин Корва, тук няма съдебни заседатели — каза полковник Гилмър, — и затова не сме длъжни да прилагаме с цялата им строгост всички правила за даване на показания и разпит. Всичко това е неофициално. И ако не беше, отдавна щях първи да съм ви изхвърлил оттук.

Пикард се разсмя и към него се присъединиха и някои други.

Корва отправи към Харпър пародиен поклон.

— Моля, продължете.

— Благодаря. — Тя се обърна към Пикард: — Чухте ли нещо за болницата, докато бяхте в Уей?

— Да, но само това, че е била разрушена по време на сражението, при което е имало убити сред индоевропейските и виетнамските католически служители на мисията. Там новините се разпространяваха под тази форма. Виетнамците нямаха много по-голямо значение от местните пиявици. Не е много приятно, но е истина.

— Спомняте ли си по онова време да е провеждано някакво разследване по случая?

— Не. Трябва да разберете какви бяха тогава условията в Уей. Във всеки случай разрушаването на някаква болница не беше нещо особено значимо. Освен това имахме достатъчно жертви и от наша страна. — За момент той се замисли, после каза: — Освен това… типът западняци, които тогава бяха в Уей беше… Как да го кажа…

— Както пожелаете, господин Пикард.

— Военните гледаха на тях главно като на червени, монахини и самаряни.

— Така че тази история за възможно избиване на хора не направи такова впечатление в средите на армията, каквото например имаше случая Май Лай?

— Не беше всеобща тайна — поклати глава Пикард.

— Поне дотолкова аз знам. Независимо от онова, което казах за индоевропейците в Уей, мисля, че хората от взвода на Тайсън са знаели, че са оплескали работата. Мисля…

— Господин Пикард не е бил в болницата. Наистина трябва да възразя, — изправи се Корва.

— Опитвам се да установя какъв е произходът на информацията, използвана от господин Пикард за написаното — отговори Харпър.

— Тогава го питайте откъде е чул тази история, вместо да давате възможност на свидетеля да се впуска в показания, основаващи се на слухове.

— От кого чухте тази история и кога стана това? — обърна се отново Харпър към Пикард.

— Чух я от сестра Тереза в болницата в Орлеан, Франция. Преди близо две години. Имах пневмония. Имам документи за това.

— Коя болница?

— Болница „Милосърдие“. Името е същото като на онази в Уей.

— Как сте стигнали до темата за предполагаемото избиване на хората?

— Носех ръкописа си със себе си. Тя видя думата УЕЙ. Това се оказа напълно достатъчно за нея, за да започне да говори за войната. Казах й, че съм бил там. И така от дума на дума, доста скоро се изпълних с убеждението, че при болница „Милосърдие“ се е случило нещо много зловещо.

— И сте продължили да проучвате този въпрос.

— Да. Когато се върнах в щатите, казах на издателя си, че съм попаднал на нещо интересно и че ръкописът може да се позабави. Знаех за обявите за издирване на хора и затова намерих адреса на вестника на Първа кавалерия и дадох обява. Мина месец. Пуснах нова обява. След това получих писмо от този доктор Бранд от Бостън. Отидох да говоря с него. В началото Бранд отказа да ми даде име на някой, който би могъл да потвърди разказа му. Всъщност даде ми името на командира на взвода, Бен Тайсън, който, както той ми каза, живеел в ню-йоркското предградие Лонг Айлънд. Аз прегледах телефонния указател на предградията и се обадих на един Бенджамин Тайсън. Той каза, че не бил въпросният човек. На този етап не възнамерявах да включа случая в крайния вариант на книгата си и писах за това на Бранд. Тогава Бранд ми отговори, посочвайки името на Ричард Фарли, който, както ми каза, би могъл да бъде открит в болницата за ветерани от войната в Ню Йорк. Бранд ми каза също, че онзи Бенджамин Тайсън, когото съм открил в Гардън Сити, Лонг Айлънд е именно човекът, когото търся. Каза, че е сигурен в това, но не искаше да обясни защо. Обадих се на Тайсън отново, но той отново ми каза, че имам грешка. Във всеки случай отидох и говорих с Фарли. Той беше леко нервен. Но в основни линии потвърди историята на Бранд, както и разказа на монахинята. Реших, че ако и всичко това е лъжа, ще разбера много скоро след публикуването на книгата. Почти бях убеден, че оцелелите членове на взвода ще подадат поне десет съдебни иска срещу мен. Но както виждате, никой не ме съди… Въпреки че предполагам, ако Тайсън бъде оправдан, те всички ще ме съдят.

— Застрахован ли сте? — попита го Харпър.

— Не… но то не ме кара да се стремя да помогна за осъждането на Тайсън, ако това имате предвид.

— Какъв мислите, че е бил мотивът на Бранд да ви се обади и да ви разкаже този случай? — попита майор Харпър.

— Първоначално вероятно идеята му е възникнала от обявата за издирване, която бях пуснал — отвърна Пикард с усмивка. — После предполагам го накарах да си мисли, че вече знам всичко, което има да се знае за това. Лекарите са малко наивни. А и мисля, че искаше да свали това бреме от душата си. Дяволски тежка тайна, нали?

— Никога ли не сте го подозирали в някакви други мотиви?

— Нещо като да иска да си върне на Тайсън? Да, имаше нещо такова. Но не знам какви точно могат да бъдат тези мотиви, и не ме интересува.

— Защо Бранд ви е дал името на Фарли и на никой друг?

— Това беше единственият човек, чийто адрес знаеше, с изклкочение на Тайсън. Предполагам, че е успял да се чуе и да обсъди всичко с Фарли. С другите не е могъл да го направи, защото не е знаел къде са.

Никога не ми е споменавал друго име.

— Откъде е знаел Бранд адресите на Фарли и на Тайсън?

Пикард сви рамене.

Стенографката вдигна поглед и попита:

— Полковник, да отбележа ли, че свидетелят сви рамене?

— Не — разсмя се Пикард. — Можете да отбележите, че съм казал: „Откъде, по дяволите, бих могъл да знам? Попитайте Бранд.“

— Намерихте ли бележките си, господин Пикард? — попита майор Харпър.

— Казах ви, че прехвърлих всичките си ръкописни бележки и печатния текст на разговорите на компютърен диск, но по погрешка бяха изтрити. Те са някъде в безбрежната база данни горе в небето заедно с всичко останало, което някога е било изтривано от ленти и дискове. Господи, бих искал да мога да се добера до тях.

— Не сте ли си запазили разпечатки от тях?

— Никой човек, който разполага с компютър не складира купища хартия. Защо армията винаги изостава с десет години от всички останали хора?

— Още един-два въпроса — продължи майор Харпър. — Никога не съм била съвсем наясно как сестра Тереза е успяла да идентифицира бойната част. Взела участие в инцидента, за който става въпрос.

— Идентифицирала е дивизията… — отговори Пикард, — по пагоните им — Ки Бин — кавалерия. Всички познаваха емблемата на Първа кавалерия. Разбира се, затова пуснах и обявата си във вестника на кавалерията. Морските пехотинци не носят пагони с емблемата на дивизията си. Имахме безумната идея, че не трябва да даваме възможност на врага да събира лесно достатъчна информация от бойното поле за разположението на бойните ни единици.

— Това, което всъщност искам да ви питам, е следното: познавала ли е сестра Тереза някого от тези мъже, по физиономия?

— Както ви казах по телефона — бавно кимна Пикард, — тя е разпознала офицера, Тайсън, но спомена за него само като за Дай-юй — лейтенанта. Не успях да я накарам да си спомни името му.

— Какво ви е казала за него?

Пикард помълча доста дълго време, после предпазливо отвърна:

— Тя каза… Вижте, тя го каза на смесица от виетнамски, английски и френски… Тя каза, че той е влязъл в стаята, в която се е криела. Видял я е и й пощадил живота.

— Пощадил? — попита Керън Харпър. — А не спасил живота й? Според разказа на лейтенант Тайсън и показанията на другите петима свидетели, взводът е спасил живота на някои от хората там, като са ги измъкнали от пламналата болница.

— Така ли? Според монахинята, болницата наистина е горяла. — Той замълча. — Не се опитвам да разпъна Тайсън на кръста… Не мога да си спомня думите й точно. Въпреки че говореше на френски. Sauver? Да спася или да избавя? Или пък беше epargner — да пощадиш или да избавиш? Предполагам, че е и въпрос на превод.

— Бих казала, че това е доста важен въпрос. Но за вас не е бил достатъчно важен, за да го вклкочите в книгата си.

— Пропуск. — Пикард за пръв път погледна към Тайсън. — Не отговаря на версията на Бранд за случилото се, както и на тази на Фарли. Съжалявам.

Харпър изчака малко, после продължи:

— Казахте ми също, че сестра Тереза споменала и бак си.

— Още едно нещо, което подминах в книгата си — кимна Пикард. — Но със сериозно основание. Независимо от всичко, искам да ви разкажа за това… Не бях напълно изчерпателен. Бих искал да имам проклетите си бележки. Паметта ми е малко разколебана на моменти…

— Какво ви каза за бак си — лекаря? За Стивън Бранд?

— Тя каза, че е разпознала и този бак си… — отвърна Пикард и се наведе напред. — Видяла го е по времето на онова, което бихме нарекли медицинско-просветна програма. Лекарите обикаляли училищата, църквите, селата и така нататък. Както и да е, тя определи Бранд като… „un home qui viole les jeunes filles“. Нямате нужда от особени познания по френски, за да си го преведете…

— Все едно, аз ще го преведа — каза Харпър. — Мъж, който изнасилва или обижда млади момичета.

— Разбира се, това може да има много най-различни обяснения — кимна Пикард. — Кой лекар не е бил обвиняван… Не можех да го включа в книгата си. Неизбежно щеше да доведе до съдебен процес. Господи!

За момент Керън Харпър се загледа в Андрю Пикард, после попита:

— Каза ли ви сестра Тереза още нещо за отношенията си с лейтенант Тайсън?

Пикард отново погледна към Тайсън преди да отговори.

— Сестра Тереза ми каза, че е срещала Дай-юй преди това по време на някаква служба в катедралата в Уей. Знаела е, че бак си е бил от взвода на Дай-юй и се е възползвала от възможността да говори с него за слабостта на лекаря към малки девственици. — Той огледа залата. — Не мисля, че с това се отклонявам от основния проблем в този процес. И ще ви кажа в какво разказите на монахинята, на Бранд и Фарли съвпадаха. Всички те казаха, че американските войници умишлено и жестоко са избили цяла болница, пълна с невъоръжени беззащитни хора.

— Може би ще успеем да го установим, така че да не остане никакво съмнение във фактите — каза майор Харпър. — Но както се оказва сега е обвинен само един човек — командващият офицер — лейтенант Тайсън. Наистина имаме известни основания да считаме, че неговата роля в предполагаемото престъпление не е била толкова значителна, колкото са ни накарали да смятаме — или както вие сте го представили във вашата книга…

— Майоре, знаете, че съм бил офицер от военноморската пехота — каза Пикард, — и знам какви са били задълженията на лейтенант Тайсън. И ако той не е съумял да изпълни задълженията си, трябва да отговоря за това сега. Но не по този начин. Това е някакво сатанинско изопачаване…

Полковник Пиърс се изправи, но Корва също стана и каза високо към него в разделящото ги пространство:

— Щом свидетелят може да дава показания, основани на слухове, то безспорно може да изкаже и личното си мнение.

— Моля ви, седнете — рязко каза Гилмър. — И двамата. Продължете, господин Пикард.

— Искам само да добавя — продължи Пикард, — че мисля, че доктор Бранд ме е излъгал за едно много важно нещо. Не мисля, че Тайсън изобщо е давал непосредствена заповед да застрелят когото и да е в болницата. Мисля, че войниците на Тайсън са се разбунтували. Мисля, че той е бил също жертва, както и всички останали в болницата. Всъщност мисля, че хората от взвода му също са били жертва. Жертва на войната, на умората от боевете, на шока. Мисля, че ако намерите сестра Тереза, тя ще може да ви каже повече от който и да било друг за действията на лейтенант Тайсън през онзи ден.

— Защо не сте включили тези неща в книгата си, господин Пикард? — попита майор Харпър след като почака известно време.

— Аз също съм си задавала този въпрос — отговори Пикард. — И нямам отговор.

— Добре. Каза ли ви сестрата как лейтенант Тайсън е пощадил или спасил живота й? — попита тя.

— Не. Трябва да имате предвид, че освен наличието на езикова бариера, аз бях болен и не в най-добрата си форма. Често ми се иска да бях имал и друга възможност, за да довърша този разговор.

— С всички ни е така — отбеляза Керън Харпър. — Нямам повече въпроси — каза тя, поемайки си дълбоко дъх.

— Представителите на правителството ще желаят ли да разпитат свидетеля? — обърна се полковник Гилмър към полковник Пиърс.

Полковник Пиърс изглежда не беше подготвен за този въпрос. Той се посъветва с асистентите си, после стана и каза:

— Нямаме въпроси.

— Защитата желае ли да разпита свидетеля? — обърна се полковник Гилмър към Корва.

— Имам един въпрос към господин Пикард — стана Корва. Той погледна към Пикард. — Вие не сте били очевидец на обсъжданите събития и затова нито обвинението, нито защитата не сметнаха за подходящо да ви призоват за техен свидетел. Но вие сте единствената ни връзка със сестра Тереза. Искам да ви попитам следното: съвпада ли историята, която сте чули от сестра Тереза, с историята, която сте чули от Стивън Бранд, що се отнася до ролята на обвиняемия в инцидента при болницата?

— Не, не съвпада.

— Благодаря. — Той погледна към Керън Харпър. — Нямам повече въпроси.

— Нямам повече въпроси — каза Керън Харпър на полковник Гилмър.

— Имате ли въпроси? — обърна се Гилмър към Пиърс.

— Не, нямам.

— Свидетелят е свободен — каза полковник Гилмър на Андрю Пикард.

Пикард стана и се приближи до масата на защитата.

— Не сте ли малко възрастен, за да се обличате така — попита той тихо Тайсън.

— Кажете го на армията.

— Успех — усмихна му се Пикард. Той тръгна към вратата, която сержант Лестър държеше отворена и излезе.

Полковник Гилмър отпи вода от чашата пред него. Керън Харпър се върна на мястото си. В стаята настъпи тишина.

— Знаеш ли защо маймуната е паднала от дървото? — прошепна Корва в ухото на Тайсън.

— Защо?

— Защото е била мъртва.

— Нямам нужда от повече ободряващи шеги — каза Тайсън, като си пое дълбоко дъх.

— Лейтенант, станете, моля — обърна се полковник Гилмър към Тайсън.

Тайсън се изправи.

— Лейтенант Тайсън, по-рано по време на това слушане аз ви казах, че имате право да направите изявление или да мълчите. Бихте ли искали да ви дам отново възможност да се изкажете?

— Доколкото разбирам — каза Тайсън, — ако направя изявление без да съм положил клетва, мога да бъда разпитван само по онова, което кажа, но не и по другите въпроси, свързани с делото.

— В общи линии това е вярно. Искате ли да направите някакво изявление?

— Не, сър — изправи се Корва.

— Да, сър — каза Тайсън. — Не възнамерявам да полагам клетва, затова ще го направя оттук и ще бъда кратък. След като сега вече разбирам какво значи да се правят изявления с оглед на намаляващи и смекчаващи вината обстоятелства, бих искал да кажа нещо. Искам да ви кажа, полковник Гилмър, че се чувствам готов да се изправя срещу военен съд, за да се оневиня, ако смятате, че няма друг начин за отменяне на тези обвинения. Но ако решите да не предавате тези обвинения на общ военен съд, мисля, че ще трябва да препоръчате на армията да намери начин, за да възстанови името и честта ми пред общественото мнение. Оттеглянето на обвиненията няма да бъде достатъчно, за да възмезди онова, което бе сторено. — Тайсън седна.

— Не вярвам, че искането ти за публично извинение ще събуди симпатиите на армията и на генерал Ван Аркън — прошепна му Корва. — Мисля, че по-скоро биха те предали на военен съд, което изглежда е точно онова, което искаш.

— Този военен съд трябваше да се състои преди осемнайсет години — отвърна му Тайсън.

Полковник Гилмър се обърна към масата на обвинението:

— Искате ли да разпитате лейтенант Тайсън по нещо, свързано с казаното от него?

— Не, не искам — отговори полковник Пиърс, — но и не мога да оставя това заявление без коментар. — Той погледна към Тайсън. — В пълно противоречие с онова, което казахте, оттеглянето на обвиненията е единственото нещо, което армията би трябвало да направи, за да възстанови честта и доброто ви име в очите на армията… И ако имате някакви проблеми в цивилния си живот, това изобщо не засяга армията.

Тайсън се изправи, но Корва го дръпна надолу да седне.

— Ще иска ли защитата да добави още нещо? — погледна полковник Гилмър към Корва.

— Не, сър.

Полковник Гилмър погледна часовника си, изкашля се и каза:

— Целта на това разследване бе да установи дали обвинението и подточките към него, предявени срещу обвиняемия, са основателни и дали това обвинение и подточки са изготвени в подобаваща форма. Препоръките, които ще дадем в резултат на това разследване имат пожелателен характер и в никакъв случай не обвързват институциите, които са разпоредили провеждането му.

Гилмър погледна към някакво листче пред себе си.

— За да достигна до заключението си по този случай ще взема предвид не само характера на престъплението и доказателствата по случая, но също така и военното досие на обвиняемия и възприетата практика, че следва да се пристъпва към общ военен съд само в случаите, когато обвиненията не могат да бъдат отклонени или санкционирани по никакъв друг начин, в съответствие с военната дисциплина.

Полковник Гилмър огледа притихналата зала.

— Моят доклад с препоръките ми ще бъде предаден на инстанциите, разпоредили това разследване. Копие от него ще бъде предоставена на обвиняемия. Заседанието се закрива.