Нелсън Демил
Обречен на мълчание (24)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

— Миришеш на риба.

— И се чувствам като риба. Като умряла скумрия.

— Каюо е станало?

Тайсън се прозя и разтърка очи. Лицето на Марси, надвесена над него, придоби по-ясни очертания. Тя седеше на ръба на леглото, близо до него. Забеляза, че рибарската кука все още се търкаля в краката му. Прозорецът беше отворен и бризът поклащаше пердетата. Нощните лампи бяха запалени и изпълваха стаята с мека светлина.

— Чия е тази дреха?

— На Дик.

— Прилича ми на женска.

— Тогава трябва да е на Алис.

— Коя е Алис?

— Жената на Дик. — Тайсън се надигна и седна, облягайки се на таблата на леглото. — Хората от лодката. Дейвид нищо ли не ти е казал?

— Каза ми. Но защо си плавал в залива с тези хора, и то по гол задник? — Тя разтвори халата и разкри голите му слабини.

— В началото не бях така. — Той загърна дрехата си. — Няма ли да ми кажеш здравей?

— Здравей. Откъде познаваш тези хора? — попита тя.

— Срещнах ги, докато плувах. Взеха ме на борда.

— Разбирам. — Тя погледна към голото му коляно. — Как е?

— Добре. Киснах го в солената вода.

— Много смешно. Можеш ли да го движиш? Той се опита да сгъне крака си.

— Още не.

Тайсън погледна към жена си. Обичайно матовата й кожа сега бе почти напълно черна, а очите и зъбите й рязко изпъкваха на фона на тъмния загар. Облечена беше с бял гащеризон, дълбоко изрязан отпред, който откриваше извивката на почернялата й гръд. А когато се надвеси над него, забеляза, че е без сутиен и видя бялата й плът няколко милиметра над зърната. Тя го погледна.

— На гости ли си ни дошъл, или ще останеш?

— Утре отивам на лов за акули — отговори той. — Реших, че мога да преспя тук.

— Мисля, че тази морска разходка ти е била достатъчна — усмихна се тя невесело.

— Утре ще видим в зависимост от това как е коляното ми.

— Как стигна дотук? — попита тя. — До Саг Харбър.

— Наех кола.

— Къде е колата?

— От другата страна на залива.

— Къде са ти дрехите?

— В джоба ми. Спри този разпит. Утре сутринта ще ти поискам назаем волвото и малко пари. В замяна ще донеса прясно рибено филе.

Тя сякаш се замисли за момент, после меко попита:

— Нали не си се опитал да… разбираш какво искам да кажа?

Тайсън понечи да каже не, после размисли:

— Не знам… Мисля, че просто исках да поплувам. Всъщност плувах насам.

Тя кимна колебливо.

— Стигнах толкова надалеч, колкото човек може да стигне и все пак да се върне обратно — каза той. — И погледа, който хвърлих към онези брегове, напълно задоволи любопитството ми. Не искам да ходя там. Поне засега.

— Надявам се да е така. — Марси стана и отиде до френския прозорец, който водеше към балкона. Погледна надолу към залива и попита: — Как се справяш там, в големия град?

— Добре. Пол Стайн има хубав апартамент. Ходила си там веднъж преди да се разведе. Малко съм самотен — добави той. — А ти как си?

— Добре. Много мои познати също са тук. По някакво съвпадение, Пол мина насам и излязохме на вечеря. Искаше да ми каже, че не се опитва да подпомогне разделянето ни, като ти е предоставил апартамента си.

— Колко мило от негова страна.

Тя се обърна с гръб към прозореца и го погледна.

— Джим, шефът ми, също идва. Ходихме да плуваме. А Фил Слоун ми беше на гости в края на миналата седмица.

— Изглежда, че тази къща е станала на хотел.

Мислех, че се крием.

— Аз не се крия. — Тя пристъпи по-близо до него. — Това е глупаво и недостойно. Пък и е напълно безсмислено. Хората, които живееха в съседната къща, знаеха коя съм още като пристигнах.

Тайсън не отговори.

— Какво правиш ти? — попита тя с безизразен глас.

— Нищо особено — сви рамене Тайсън. — Чета, спортувам, много се разхождам. Досега не съм бил безработен. Какво би трябвало да правя?

— Пазиш ли се?

Той се усмихна. Марси се намръщи в отговор, изобразявайки полунасмешлива, полураздразнена гримаса.

— Не ми харесва, когато не мога да те държа под око, Тайсън.

Той не отговори, но се почувства малко по-добре.

— А ти пазиш ли се? — попита той в разрез с първоначално избраното поведение.

Тя сви рамене. Той изчака. Марси се приближи към него.

— Джим дойде с жена си — рече тя. — Фил също. Пол Стайн дойде c приятелката си, а двамата, които живеят в съседната къща, са женени — един за друг Господи, истината е, че всички мъже са заети — или са хомосексуалисти и ненормални, или твърде млади, твърди стари, или пък имат сексуални отклонения.

— Не изключвай тези със сексуалните отклонения.

— Както и да е, още не съм свободна. Поне засега — каза Марси, гледайки го твърдо в очите.

Тайсън седна още по-изправено.

— По-добре ще е, ако свикнеш да ме няма… — каза той. — Искам да кажа, че проблемите, които имахме в последно време, крият опасността да ми се наложи да бъда под… някакъв арест за известно време… Така че е по-добре да свикнеш да…

— Искам те тук именно затова. Искам да си със семейството си, докато всичко свърши.

Тайсън не отговори. Марси пое дълбоко дъх и продължи:

— Виж какво, Бен, разбирам защо си тръгна. Жена ти се превърна в неудобна пречка, разговорите в съблекалнята са станали цинични, и хората са започнали да ти се присмиват зад гърба. И ти направи онова, което би направил всеки себелюбив мъж. Каза: „Ето, приятели, вижте, изоставих уличницата.“ Не е ли така?

— Казах ти, че твоето минало си е твоя работа — неуверено изрече той. — Но с моето минало не е същото. Напуснах, за да спестя на теб неудобството да бъдеш моя жена.

— Глупости. — Тя се наведе към него, все така застанала на ръба на леглото. — Какво чувстваш към мен? Дълбоко в сърцето си?

— Обичам те.

— Тогава по дяволите целия свят и най-вече миналото! Хайде да се махнем оттук.

Тайсън поклати глава.

— Получих заповед да се явя във форт Хамилтън вдругиден.

— Не го прави. В теб ли е още паспортът ти?

— Да…

— Тогава махай се, за Бога. Докато още можеш. Аз ще приключа сметките ни тук. Упълномощи Фил да те представлява като твой адвокат. Можем да вземем доста пари за къщата. Ние с Дейвид ще дойдем при теб след няколко месеца.

— И къде предлагаш да отида?

— Какво значение има. Някъде, където ще ни оставят на мира.

— Аз съм американец и това е моята страна.

— Последното убежище на патриота е онова място, откъдето не могат да го екстрадират обратно — изсумтя презрително тя.

Тайсън мрачно се усмихна. Той се взря в Марси и след известно време погледите им се срещнаха.

— Да се боря, или да бягам? — каза той. — Това е въпросът. Май предпочитам да се боря.

— Нека те попитам нещо. — Тя седна отново на края на леглото. — Ако аз бях човекът, когото очакваше затвор, щеше ли да обмисляш възможността да напуснеш страната заедно с мен?

— Да.

— Добре, аз искам да дойда с теб. Ти не ме насилваш, аз ти го предлагам. Никога няма да те упрекна за това.

— Сега е лесно да се каже.

— Бен, защо искаш да останеш?

— Защото съм оптимист. Мисля, че мога да спечеля.

— Веднъж ми каза — беше в деня, когато всичко това започна че тази игра ще се води от военните, според техните правила. Беше много проницателен. Не забравяй, че сам го каза.

— Трябва да ти призная, че сега като гледам военното правораздаване и си припомням нещата, започнах да го уважавам повече.

— Знаеш ли какво си мисля? Според мен, военните вече са изпратили писмо до началника на затвора в Либънуърт с указания за условията, при които искат да излежаваш присъдата си.

— Е, ако това се случи — изкашля се Тайсън, — след като изляза, поне ще съм изплатил дълга си към обществото. И ще мога да доживея нормално живота си.

— За кое общество говориш? За обществото, което не дава пукната пара за онова, което си извършил или не си извършил в някаква затънтена страна, преди цели две десетилетия? Половината от нацията изобщо не се интересува дали си виновен или невинен, а другата половина е във възторг от факта, че си видял сметката на стотина жълти само за един ден.

— Не! Това за което говориш, не е моята страна. Тя го погледна с любопитство, после му отговори:

— Опасявам се, че е. И страната иска главата на нещастния Пикард, а не твоята.

— Глупости.

— Така ли? Ти просто не знаеш какво става.

— Говориш като мен по времето, когато просто бях един от мълчаливото болшинство преди двайсет години.

— Очите ми започват да се отварят. Всъщност преди около седмица ми се случи нещо доста интересно. Бях в хотел „Америкън“ с Глория Джордан, майката на Мелинда. Мястото доста се различава от любимите ти кръчми, където работниците се развличат след края на работния ден. И бирата не струва четири долара. Там ходят хора от деловите кръгове и местния елит. И за какво мислиш говореха в бара?

— За възхода или упадъка на бродуейските сцени.

— Не, сър. Говореха за теб.

— Сериозно?

— И всеобщото мнение бе „Виновен, но кой го интересува всичко това“? Или „Виновен, но с редица смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства“. А няколко души подхвърлиха, че може и да си невинен, защото си извършил всичко под въздействието на временно умопомрачение.

— Изобщо не е временно. Все още съм женен за теб.

— Един господин даже предложи да ти дадат медал, въпреки че не можа да посочи кой би бил най-подходящ за целта.

— Вече получих виетнамския кръст за храброст за това сражение. Да не пресилваме нещата.

— Една дама пък изказа сериозни съмнения, че такъв хубав мъж като тебе е могъл да извърши подобно нещо.

— Взе ли името и телефонния и номер?

— Тайсън, въпросът е, че обществото — ако може да се вярва на тази извадка — е на мнение, че към теб се отнасят несправедливо, независимо дали ти и войниците ти сте убили стотина мъже, жени и деца. Всички смятат, че Пикард е мръсник.

— Горкият Пикард. А ти какво правеше в бара?

— Напивах се.

— Би трябвало да кажеш „Търсех си кучето“. Всъщност ти в чия полза гласува?

— Съблазняваше ме възможността да изнеса обичайната си лекция за незаличимите поражения, оставени от войната във Виетнам, но си спомних, че не мога да свидетелствам срещу съпруга си. Затова хванах Глория за ръката и се измъкнахме от бара.

— Преди да те познаят и да те понесат на ръце по главната улица, нали?

— Беше много неловко положение. Заради Глория. — Тя замислено почеса брадичката си и каза: — Но що се отнася до общественото мнение, то няма толкова да те оправдае, колкото ще осъди Пикард. Демокрацията стига дотук.

— Вероятно си права.

Марси погледна към мъжа си, после добави:

— Казаха ми, че ФБР наблюдава къщата на Пикард, за да го пазят. Знаеше ли го?

— Не. Откъде бих могъл да знам? — Но осъзна, че трябваше да го е разбрал. Трябваше да се досети, че самообладанието, с което Пикард го покани вътре в къщата, е подплатено със силен гръб. Интересно. Непрестанно трябваше да си напомня, че не ставаше дума за личен, а за национален въпрос, че в драмата участваха скрити играчи и хора като Чет Браун, които излизаха на сцената само за момент, след което отново се оттегляха зад кулисите, и че те бяха легион. — А нас наблюдават ли ни? — попита накрая той.

— И да ни наблюдават, определено няма да е за да ни защитят от някоя разярена тълпа, поискала да ни линчува — сви рамене тя. — Никой не ни тормози, ако не броим медиите, и никой не ни е заплашвал. Какво ли говори това за страната ти?

— Говори ми, че съм невинен до доказване на противното.

— Но Пикард е виновен. Виновен е, защото е опетнил името на герой от войната. Ти, приятелю, както и бившия ти шеф Уестморланд, сте недосегаеми като свещена крава. Вие сте се сражавали за отечеството си, ранени сте по време на сражение, а сега ви преследват неблагодарната армия и пристрастната преса. Поне така го чувстват хората. А истината, както и двамата знаем, е че всъщност правителството си върши работата, независимо от непопулярността на действията, които се налага да предприеме. Пресата може да бъде обвинена само в това, че се грижи правителството да не загуби опората си.

— А ти на коя страна си? — попита Тайсън.

— На твоя, по дяволите! — Тя се замисли за момент, после каза меко: — Истинска възможност да проверим дали наистина стоим зад убежденията си имаме само тогава, когато трябва да определим отношението си към нещо, от което сме лично заинтересувани. Ако просто четях за твоя случай във вестниците, навярно щях да искам да те подведат под отговорност и да те осъдят. Но ти си мой съпруг и аз те обичам. Затова ти казвам, че трябва да бягаш, да се скриеш от правосъдието, защото се страхувам, че може да си виновен… — Тя се извърна с гръб към него и Тайсън разбра, че е на ръба да се разплаче.

Той изчака малко, после каза:

— Не мога някак да си представя, че Марси Тайсън може да стане съучастник и да помага на един военен престъпник. Но имаш право — ако заподозреният престъпник е мъжът, когото обичаш, трябва да избираш. Е, добре, госпожо, страшно съм поласкан. Но няма да бягам. В продължение на близо две десетилетия непрекъснато бягах, преследван от стотина окървавени призрака. И те щяха да ме измъчват до деня на смъртта ми. Това беше наказанието ми тук, на земята. Не знам какво са ми приготвили за момента, когато окончателно ще се присъединя към тях, но се уповавам на Бога, че ще бъдат милостиви към мен, когато се срещнем.

— Спри. Стига вече.

— Е, не мога да направя много, но най-малкото мога да се изправя срещу несъвършената система на правосъдие, която сме създали. Както казах, аз вече си изтърпях земното наказание и каквото и да ми направи армията, ще бъде просто без значение.

— За теб, да. Но не и за мен. — Тя овладя гласа си и студено му съобщи: — Аз няма да те чакам.

Тайсън усети леко присвиване в стомаха, но откликна шеговито:

— Ето, това вече е моето момиче.

— Нямам намерение да чакам един луд — добави Марси.

Той не каза нищо. Марси замислено сведе глава.

— Ти каза бори се или бягай — рече тя. — Но има хора, които не правят нито едното, нито другото. Просто чакат държавните служители да почукат на вратата им посред нощ…

— О, моля те, спести ми тези кошмари в стил Кафка. Имам си достатъчно мои кошмари. Все пак живеем в Америка. Тук единствените хора, които могат да почукат на вратата ти посреднощ, са пияниците. И аз не седя и не чакам съдбата си като някой парализиран от страх заек. Боря се.

— Може и да се бориш в съзнанието си. Но никой друг не забелязва това. Фил Слоун…

— Прати го по дяволите.

Тя се отдръпна от него, после попита:

— Какво ти вдъхва такъв оптимизъм? Да не би майор Харпър да ти е казала нещо?

Това споменаване на името на Харпър го свари неподготвен, въпреки че трябваше да го очаква.

— Не — отвърна той. — Но имам някакво предчувствие. Струва ми се, че обвинението на армията срещу мен не е добре обосновано. Има вероятност Харпър да препоръча да не ми предявяват обвинение.

— Така ли мислиш? — Марси стана, приближи се до гардероба и отвори най-горното чекмедже. Тя отмести бельото встрани и извади отдолу един вестник. — Не исках да лежи някъде така, че Дейвид да го види. — Тя му подаде брой на „Америкън инвестигейтър“. — Виждал ли си това?

— В супермаркета ги бяха свършили. Така че си купих обикновена тоалетна хартия.

Тя разгърна вестника на коленете му.

— Знам, че изданието е долнопробно, но всичко това изглежда постепенно си пробива път и към по-сериозната преса. Нещо повече, и други вестници започват да се ровят по-надълбоко, за да стигнат до някое зрънце истина.

Тайсън погледна към вътрешната страница, на която Марси бе разгърнала вестника. Статията бе озаглавена: „Пукнатина в семейство Тайсън?“ А подзаглавието гласеше: „Причината не е в майор Керън Харпър, твърдят приятелите“. Много остроумно, помисли си Тайсън.

Той се взря в портретната снимка, на която бяха двамата с Марси, облечени официално с относително глупави усмивки, изобразени на лицата им. Тайсън се сети, че снимката беше направена на благотворителния бал в местната болница. Имаше и снимка на Керън в униформа, вероятно от личното й досие в картотеката на армията.

— Да ти налея ли нещо? — попита Марси.

— Чаша студена вода? — отвърна Тайсън. Марси излезе. Той прегледа статията. Прочете няколко реда наслуки: „Марси се е настанила да живее в луксозния квартал Ист Енд на Лонг Айлънд, докато Бен пребивава в ергенско жилище в модния източен Манхатън. Приятелите им твърдят, те не са се разделили официално, а просто живеят отделно“. Той прочете друг ред малко по-надолу: „видели са го да пие с нея в коктейл бара на скъпия хотел «Четири сезона» във Вашингтон. Представител на хотелската администрация не потвърди информацията, че Тайсън е бил регистриран в хотела, но служителите на хотела казаха, че е бил техен гост. Не знаем кой е платил сметката за стаята на Тайсън и за коктейлите с майор Керън Харпър, но се надяваме, че това не е било на гърба на данъкоплатеца“.

— Аз също — каза Тайсън на глас. — Доста дързост имат хората, които излагат на показ себе си и парите си в скъпите коктейл барове. — Той прочете още малко и долови между редовете, че „Америкън Инвестигейтър“ се интересува значително повече от възможната любовна интрига между него и Керън Харпър, отколкото от парите на американския данъкоплатец. Тайсън захвърли вестника, отвори чекмеджето на нощното шкафче и намери кутията цигари, която беше оставил там. Запали си една с картонена кибритена клечка.

Марси влезе в стаята с поднос в ръце, върху който носеше чаша ледено студена вода и чаша бяло вино. Подаде му водата и каза:

— Ще те закарам до болницата в Саутхемптън.

— Защо? Искаш да ме кастрират?

— Това също не е лоша идея. — Тя вдигна вестника и го прибра обратно в чекмеджето. После отпи от виното. — Интересна статия.

Тайсън сви рамене.

— Не знаех, че разследванията по обвинение в убийство се провеждат в коктейл барове — добави Марси.

— По-добре е от затворническа килия отговори Тайсън.

— Предполагам, че се опитваш да я замаеш с приказките си — каза Марси. — Използваш чара си.

Тайсън знаеше, че в думите й няма нито упрек, нито сарказъм, Марси просто обсъждаше едно възможно обяснение за интереса му към Керън Харпър.

— Ще ти кажа нещо, което няма да прочетеш нито в жълтата преса, нито където и да е другаде, и то е следното: дори да можех да разклатя или обезсиля обвинението на правителството, като компрометирам тази жена, нямаше да го направя — рече той. — Няма да го направя нито на нея, нито на теб, нито на себе си.

Марси кимна, после се усмихна:

— Но все пак в статията се намеква за нещо нечистоплътно. Ще откриеш същите намеци и във „Вашингтон Пост“, макар и в по-мека форма. Както и да е, ако искаш да се пробваш този път, давам ти условното си съгласие.

— В какъв смисъл условно?

— В зависимост от резултата. Тайсън изпи почти цялата чаша вода.

— Хубава ли е? — попита Марси с внимателно премерен неутрален глас.

Тайсън бе чувал този подвеждаш, въпрос достатъчно много пъти, за да знае правилния отговор.

— Що се отнася до външността й, можеш да прецениш и сама. Въпреки че определено не е моя тип. Тя е твърде предизвикателна и същевременно се държи прекомерно официално. Типично за човек, току-що придобил някаква власт. — Той скришом погледна Марси иззад ръба на чашата си.

Тя изглежда обмисляше думите му, и дори да й прозвучаха познато, не се издаде с нищо.

— Както и да е, щом става въпрос за делови отношения, прави каквото трябва. Аз също го правя, когато работя. — Тя се усмихна дяволито.

Тайсън остави чашата си, допуши цигарата и я изхвърли в чашата.

— Какво те накара да отидеш при Андрю Пикард? — попита той.

— Любопитството — сви рамене Марси. — Виждах къщата му от другата страна на залива, и един ден, когато бях излязла сама с лодка в морето, просто акостирах в задния му двор. Той косеше трева. Представих се. Поговорихме, след това си тръгнах.

— Предполагам, че ако той не живееше на крайбрежието, тази среща никога нямаше да се състои.

Тя погледна към него в другия край на спалнята.

— Ти там ли си ходил тази вечер?

— Да. И се почувствах доста глупаво, когато разбрах, че и ти си била там. Вероятно си мисли, че всички Тайсънови ще се изредят при него, за да видят какво прави. Може би трябва да докарам и майка си от Флорида. Тя поне би могла да го цапардоса с бастуна си.

— Ходя при когото си поискам. Не знам дали си даваш сметка, че всичко това засяга и мен.

— Надявам се, че не си го молила да говори в моя полза, когато отиде да дава показания.

— Не съм — поклати глава Марси.

— Добре — той намести възглавницата под главата си. Усещането за физическа немощ му беше неприятно. Започна да разбира защо сакатите са често крайно раздразнителни. — Показанията на Пикард нямат особено голямо значение — добави. — Затова няма нужда да се държиш любезно с него, ако го срещнеш някъде в града. Можеш дори да го спънеш, ако искаш.

— Не вярвам някога да го срещна.

Тайсън погледна към нея и си рече, че тези думи не отговарят много на характера й. Но може би възприятията му бяха замъглени от умората. Марси седна в креслото и изрита сандалите си. Известно време се взира в пръстите на краката си, хванала чашата с вино в ръка. Тайсън реши, че иска да бъде сам. Успя да изиграе убедителна прозявка.

— Искам малко да поспя. Би ли изгасила лампите, моля?

— Бих искала да поговоря с теб за Дейвид — каза Марси, без да става. — Той е влюбен в това момиче.

— Чудесно. Тя изглежда симпатична. Има големи цици.

— Мисля, че спи с нея.

— Страхотно.

— Да, ама е… Искам да кажа, как мислиш, че трябва да реагираме на това?

— Е, ако имахме дъщеря, вероятно би трябвало да сме разтревожени, ядосани и ужасени. Когато обаче имаш син, просто си казваш „страхотно“.

— Дразниш ме. А това е сериозно. Момчето ни е само на шестнайсет. Като оставим настрана морала, има и някои чисто практически проблеми. Психологически също.

— Така е. — Тайсън знаеше, че понякога жените се опитват да използват припомнянето на родителските задължения като начин да върнат в правия път неверния съпруг.

— Говори ли с него? — попита той.

— Не. Това е по-скоро нещо, което би следвало да се реши между баща и син.

— Как така? — попита Тайсън с безизразно лице.

— Сам знаеш. Нещо, което бащата трябва да обсъди със сина си. И двамата с Дейвид ще се чувстваме много неловко, ако аз заговоря за това.

— Може би и аз ще се чувствам неловко да го попитам дали сваля гащите на приятелката си. А и откъде, между другото, си сигурна, че го прави?

— Човек просто усеща тези неща — каза тя.

— Така ли? Как?

— О, Бен, не бъди глупак. Винаги се разбира дали хората го правят.

— Сега вече започваш да ме притесняваш.

— Ще поговориш ли с него?

— Да. Утре. В лодката.

— Не знам дали изобщо трябва да ходиш на лов за акули.

— Отивам.

— Защо това е толкова важно за теб?

— Защото дядо ми е бил изяден от акула. И затваряй вратата, като говориш за секс.

Марси се поколеба, после стана и пристъпи към вратата.

— Мислех, че си уморен.

— Уморен съм, но ти говориш мръсотии.

Тя се усмихна, затвори вратата и се приближи към леглото.

— Престани да мислиш за Мелинда Джордан, Тайсън. Искаш ли да видиш наистина големи цици?

Тайсън свали халата си и го захвърли на пода.

— А ти искаш ли да видиш раната ми от войната? Марси бавно се усмихваше, докато разкопчаваше ципа на гащеризона си и го свлече до кръста. Белите й гърди стърчаха напред на фона на тъмно почернялото й тяло. Тайсън почувства как пенисът му се движи, докато се втвърдява.

— Искаш ли да видиш още нещо? — каза тя.

— Искам да те видя цялата.

Тя смъкна гащеризона и гащите си надолу до глезените и изрита встрани намачканите си дрехи. Тайсън се загледа в черния мъх на венериния й хълм, който сякаш покриваше по-голяма площ от банския, с който се беше пекла. Тя се приближи до края на леглото.

— Как искаш да го направим?

— Жената отгоре, както пише в нашия учебник. Не бих могъл да раздвижа крака си дори за такива цели.

— Сигурен ли си, че го искаш?

— Сигурен съм. Мислех си за това, докато се давех.

Тя се покатери върху леглото и го възседна.

— Тежа ли ти?

— Добре съм. — Той се протегна и погали гърдите й, после спусна едната си ръка надолу към бедрата й и прокара пръстите си между срамните й устни. — Отдавна не сме го правили, Марси.

— Хубаво е — кимна тя. После обгърна тестисите му с едната си ръка, а с другата разтри втвърдяващия се пенис. — Ако успеем да накараме това чудо да се втвърди колкото коляното ти, ще можем да започнем.

Той се усмихна, усещайки я да се овлажнява върху пръстите си. Марси се наведе към него и го целуна по устните.

— Солени са.

Той поднесе мокрите си пръсти към устата си.

— Много солени.

— Ах, ти, куче такова!

Тайсън усети как ръката й го насочи и той леко проникна в нея. Тя се намести, докато го пое изцяло, после все така опряна на колене, започна ритмично да се движи.

— Бен! О!

Той я погали по гърба и се спусна надолу към бедрата й.

Марси се протегна напред, покри го с тялото си и те се прегърнаха. Тя улови ритъма и Тайсън чу тежкото и дишане в ухото си.

— Господи, Бен — прошепна тя, — толкова ми липсваше члена ти.

— И ти му липсваше.

Почувства, че тя скоро ще свърши — не изведнъж, а с кратки приливи на потръпвания с почивка между всяка поредица от прииждащи вълни, също като морето, помисли си Тайсън, като праисторическия океан, от който всички сме излезли, и чийто солени вълнения все още се надигат в нас под въздействието на луната. Марси рязко си пое дълбоко дъх, след това тялото й за миг се стегна, после се отпусна. Той рязко вдигна таза си нагоре и почувства остра болка в коляното, която се стрелна нагоре и надолу по крака му, но се повдигна отново, докато болката се бореше с удоволствието в сетивата му. Той свърши и почти припадна.

Тайсън дишаше бавно и равномерно. Пръстите му преминаха през цепката между двете полукълба на седалището й и той усети потта, която винаги се събираше там, когато оргазмът й беше силен.

— Добре ли си? — прошепна тя в ухото му.

— Да — кимна той.

— Боли ли те?

— Малко.

Тя внимателно се претърколи настрани и легна до него.

— Бледен си.

— Цялата ми кръв се е устремила на юг. Дай ми малко време.

Марси се измъкна от леглото и отиде в банята.

Върна се с аспирин и тубичка мехлем. Тайсън изпи аспирина, а Марси втри мехлема в крака му. Унасяше се, но осъзна, че тя отново излезе и се върна с легенче и гъба. Изми слабините му, след това изтри солта от тялото му. После легна до него и зави и двамата с чаршафите.

— Шок и твърде дълго време на открито. Имаш нужда от почивка и топлина.

— Събуди ме в четири.

— Добре. — Тя се притисна до него и той заспа в прегръдките й.

Марси изчака, после стана от леглото. Постави радио-часовника на земята, изгаси настолните лампи, сложи си халата и тръгна към вратата. Там тя се обърна назад и погледна към мъжа си, обрамчен в лъча светлина, идващ от антрето. Той никога не спеше по гръб и фактът, че сега лежеше точно така, леко я смущаваше. Загледа се в гърдите му, които се надигаха и спускаха, замисли се над чувствата си към него и се зачуди защо най-добрият мъж, когото познава, трябва да страда и плаща заради миналите грехове на една армия и на една нация. Тя излезе от стаята и тихо затвори вратата.

* * *

Тайсън отвори очи и видя, че таванът едва доловимо просветлява. Долавяше крясъка на чайки и сойки и сирените на корабите, ехтящи над залива. Първите лъчи на зората слабо осветиха прозореца му и той можа да различи отсрещните дървета.

— Жив съм — рече си той. — И съм си вкъщи.