Нелсън Демил
Обречен на мълчание (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

Старото волво се носеше на изток по магистралата Монток през Саутхемптън, после през Уотър Мил. Тайсън зави наляво покрай Методистката църква и се насочи право по Скатъл Хоул Роуд. Късното следобедно слънце приятно и нежно огряваше избуелите картофени полета. Скатъл Хоул Роуд пресичаше бариерата при Саг Харбър и Тайсън зави на север.

Той се обърна към Дейвид, който седеше на задната седалка сред кашони и куфари.

— Дейвид, спомняш ли си тия места?

— Слабо. Наистина е красиво.

Само след десет минути влязоха в старото китоловно село Саг Харбър. В началото на главната улица се виждаха великолепни къщи, по-нататък, при паметника, издигнат в чест на Гражданската война, улицата се разширяваше и навлизаше в бизнес квартала.

Тайсън се включи в колоната от бавнодвижещи се превозни средства. Тротоарите бяха препълнени с весели тълпи от цели семейства, отделни момичета и момчета, разни педита, граждани, рибари, фермери и моряци от далечни пристанища.

Волвото напредваше бавно. Тайсън се взираше в магазините, опитвайки се да открие книжарницата. Позна я по надписа, написан на ръка: КНИГИ ОТ МЕСТНИ АВТОРИ. Изненада се, като видя, че почти две дузини драскачи живееха на местна почва. Там, сред книгите, зърна познатата му червена корица на „Уей: смъртта на един град“.

— Все още се търси.

— Какво?

Тайсън кимна към книжарницата. Марси също се обърна натам.

— О, естествено. Вече цели пет седмици е в списъка на бестселърите в „Таймс“. В момента е номер дванайсети и продължава да се изкачва нагоре. Двамата с Пикард можете да направите малко реклама в Ист Енд. Тая смахната книга пусна цяла бомба, както казваме ние в бизнеса. Аз ще се заема с обществените връзки.

— Никак не е смешно.

— Прав си — съгласи се Дейвид. Марси сви рамене.

— Просто се опитвам да убия времето, докато дремем на тая проклета колона.

Приближиха площада в края на улицата. В центъра се издигаше висок бял пилон. Американското знаме се ветрееше красиво на вятъра, духащ откъм пристанището, и се удряше в пилона. Отвъд площада сред малък парк се намираше вятърна мелница, обърната към пристанището. От дясно бе Лонг Уорф, претъпкан с коли, хора и рибари. Лодките се полюшваха, завързани към пристана и Тайсън дори чуваше скърцането на въжетата.

— Спомням си това място — каза Дейвид. — Ей там се приземи един червен хидроплан.

— Някога често обядвахме в ресторанта на кея. Виждаш ли го? — посочи Марси.

— А, да. Веднъж помагах да разтоварят рибата от една лодка.

Тайсън също се обади:

— Това бе най-големият улов за деня. Червена мексиканска риба. Час след това платих по девет долара за една порция от нея.

— Имаш селективна памет — забеляза Марси. Тайсън кимна:

— Все още нищо не знаеш, докато не установиш каква селективна амнезия имам, когато застана на подсъдимата скамейка.

Всички замълчаха. Тайсън заобиколи площада и се насочи към Норт Хейвън през моста, гъмжащ от бегачи, велосипедисти и пешеходци. Зави наляво по Бийч Роуд, после отново наляво към едно малко полуостровче, наречено Бей Пойнт.

— А сега накъде?

— Ето там, към носа със сивия чакъл.

Когато колата заслиза по извития път, Тайсън погледна вилата с бели украси. Тревата бе висока и покафеняла; над малката входна врата висяха разцъфналите розови цветове на мимозата. Навсякъде, където си бяха намерили празно местенце, бяха избуели бурени, а в единия край на двора хвърляха сенките си неокастрено кедрово дърво и смърч. Беше много красиво наистина.

— Тук има ли електрическо осветление?

— Не се занасяй, Тайсън.

Той спря колата насред алеята и изключи мотора. Последва тишина, докато разглеждаха мястото, все още без да слизат от колата.

— Искаш да кажеш, че това тук струва девет хиляди долара за едно лято? — попита Тайсън.

Марси се сопна:

— Радвай се, че имахме късмет да го уредим за толкова. Нищо друго не бе останало по целия Ист Енд. — И след малко добави: — Необикновено е, при това е и на залива.

Дейвид отвори задната врата.

— Ще отида да поразгледам.

Той се измъкна от колата и изчезна зад гаража. Марси и Бен седяха в пълно мълчание. Моторът изтрака, а отнякъде запя щурче. Тайсън се обади:

— Права си. Тая вила не е много далече от оная, която бяхме наели преди две години.

— Преди осем години.

— Така ли? Как лети времето!

Той погледна къщата и дърветата и си спомни за онова лято. Всеки петък след работа вземаше влака от Пен Стейшън до Бриджхемптън и започваше едно тричасово пътуване, което не ставаше много по-приятно от факта, че убиваше времето си във вагон-ресторанта. Марси и Дейвид го чакаха на гарата. Обикновено вечеряха в една кръчма в Бриджхемптън, чието име не му идваше наум в момента. В понеделник сутрин, по изгрев, той се качваше на един скапан автобус заедно с много други мъже и жени, които като него се връщаха на предните линии, за да започнат новата работна седмица. Марси тогава си търсеше нова работа и прекара цялото лято в Саг Харбър с Дейвид.

— Къде се отнесе? — прекъсна мислите му Марси. Той я погледна.

— В онова лято. Тя кимна.

— Ти прекара тук почти целия август.

— Да, така беше. В „Перегрин“ нещата вървяха мудно. В оная година, струва ми се, никой не произвеждаше изтребители или военни хеликоптери. Сега всичко е различно.

— За нещастие, да.

— А ти? Никой ли не се нуждае от бърза реклама това лято?

— Казах ти, взех такава отпуска, че да мога да се върна на работа когато си поискам. Том се съгласи да ми я уреди по тоя начин. Бе много внимателен и прояви разбиране.

— Добрият стар Том.

Те помълчаха известно време, после Тайсън отвори вратата си.

— Е, хайде да видим каква къща на ужасите си наела това лято.

Тръгнаха през ливадата, обрасла в бурени, и Марси извади ключа. Влязоха направо в боядисана в бяло всекидневна, мебелирана според Тайсън доста луксозно за стандартите на къщите, давани под наем в Ист Енд: хром, стъкло, моделирана пластмаса и бежова кожа.

В другия край на всекидневната имаше пълзяща стъклена врата, от която се излизаше на дървена веранда. Марси отиде до вратата, отвори едното й крило и пое дълбоко въздух.

— Усещаш ли дъха на морето?

Тайсън отвори другото крило и излезе на верандата, покрита с червени дървени дъски. Марси го последва. Той се огледа наоколо. По края дворът завършваше със заплетени храсталаци от шипки и купчини камъни. Отвъд двора бе водното пространство, наречено Саг Харбър Коуб. Дейвид се катереше по камъните.

— Дано наоколо да се намерят и други хлапаци на неговата възраст, за да има с кого да се забавлява — каза Тайсън.

Марси се надвеси над парапета на верандата.

— Надявам се тук да намери това, от което се нуждае. — Тя се вгледа в един лъскав катамаран с жълти платна, плаващ на запад към пролива. — Платноходка в задния ти двор. Не е ли удивително, Бен?

— Да… но ще ти липсва Голямата ябълка. Може дори и Гардън Сити да ти липсва.

— Ще ми липсва Ню Йорк, но не и Гардън Сити. През последните седмици просто вече не се издържаше.

— Въпрос на психика. — Тайсън я изгледа с крайчеца на окото си. Вятърът вееше косите й, а слънцето огряваше лицето й. Бе притворила очи и изглеждаше с десет години по-млада от вчера.

Тайсън отиде в другия край на верандата и надникна в още една стъклена врата там.

— Кухнята изглежда доста прилична. Но… о, мили боже,… не виждам да има миялна машина. Няма и контейнер за боклука, нито пък микровълнова печка. Марси, да не сме сбъркали вилата?

— Не ставай нахален, Бен. Както и да е, снабдила съм се с листите с менюто на четиринайсет ресторанта, които осигуряват доставки по домовете.

— Умното ми момиче. Винаги ще изобрети нещо, когато сме на път да умрем от глад. Е, за Бога, та нали и ти трябва да се насладиш на почивката си.

— Това не е почивка, Бен. Ние просто се крием тук — отговори тя хладно.

Тайсън замълча.

Марси надникна през оградата в отвъдния двор. Двама младежи на около двайсет години се излежаваха на слънцето в шезлонги. И двамата бяха с жълти бански, които си подхождаха по цвят.

Тайсън проследи погледа й.

— Сигурно са педерасти.

Марси погледна отново морето и не отговори.

— Ами, да сваляме чантите и да разопаковаме багажа — предложи той.

* * *

Тайсън седеше на задната веранда в един дървен люлеещ се стол с чаша скоч в едната ръка и с пура в другата. Бе с протъркани дънки, сандали и тениска без ръкави, на която бе изрисувана прословутата емблема на Саг Харбър — кит. На една малка сгъваема кръгла масичка бяха разхвърляни остатъците от малко импровизирано барбекю. Отвъд заливчето, зад кедровите дървета слънцето залязваше и лодки със запалени вече светлинки се прибираха към пристана.

Тайсън слушаше радиото на съседите и бе доволен, че и те предпочитат софт пред хард рок. Отново се замисли за Андрю Пикард. Не бе много сигурен къде точно в Саг Харбър се намира той в този момент, но благодарение на неговата книга и на приложените в нея военни топографски карти знаеше много точно къде се е намирал през 1968 година при Уей. Нощта на Тет е заварила Пикард в щаба на Първа дивизия на южновиетнамската армия — В една местност в североизточния край на цитаделата. Взводът на Тайсън напредваше на изток и след малка отбивка при болница „Милосърдие“ стигна на няколко километра от стената на цитаделата. Задачата им бе да се свържат с останалата част от Първа дивизия на южновиетнамската армия, която се бе измъкнала от обсадата и бе тръгнала на запад през тесните улици на самата цитадела. Тайсън предположи, че ако бе осъществил своята задача, може би щеше да срещне Пикард, който бе един от десетината американци, които се бяха укрили при дивизията на южновиетнамската армия. Предположи също, че Пикард щеше да бъде много щастлив да срещне американци и навярно щеше да направи една снимка на Тайсън и да драсне няколко реда за него. Може би двамата щяха да си поделят канче японски джин. И ако Тайсън можеше да гледа в бъдещето, положително щеше да доближи автомата си до главата на Пикард и да му пръсне черепа.

Тайсън погледна скалата отвъд заливчето. В дворовете зад виличките светеха японски фенери, а скарите за барбекю изпускаха силна миризма на въглища и мъждукаха загадъчно в тъмнината. Някой, който нямаше търпение да дочака Четвърти юли, пусна ракета и тя озари черното небе на изток. Миризмата на въглища във влажната нощ му напомняше силно за онази миризма, която се простираше навсякъде из виетнамските села по обяд. Той се сети също и за цветните фенери, направени от хартия, които бяха провесени навсякъде преди Тет, и за небето през нощта, озарено от фойерверки, които всъщност не бяха никакви фойерверки. Въобрази си, че заливът при проливите бе река Пърфюм, а осветените лодки бяха сампани, понесли се надолу към Южнокитайско море. Нощем бе лесно човек да си представя разни неща, да изпада в различни настроения, да си фантазира или пък да му се привиждат кошмари, да намира спокойствие и мир или пък да се сражава отново на бойното поле. Но със сигурност знаеше едно нещо за онзи осветен от фенери бряг на отсрещната страна: там някъде живееше Андрю Пикард и някой ден преди края на лятото Тайсън щеше да почука на вратата му.

Тайсън дръпна от пурата си. Стъклената врата на кухнята се плъзна и се отвори и на верандата се появи Марси. Тя се доближи до перилата и се загледа в залива.

— Спомняш ли си, когато двамата с теб плувахме голи ей там? Имаше пълнолуние и туристическото корабче се доближи до нас, а хората на палубата настояваха да се качим и да пийнем по едно с тях.

Тайсън се усмихна и я погледна. Бе облечена в широки къси панталонки от син памучен плат, а отгоре имаше фланела с качулка в подходящ цвят. Забеляза, че е боса, само леко гримирана и без никакви бижута освен сватбената си халка. Метаморфозата бе почти завършена. Утре вече щеше да е със загорели бузи, а между пръстите на краката й ще има пясък. Ще мирише на море и на въглища, точно като онова лято. Но нямаше да бъде съвсем като онова лято.

— А спомняш ли си оная вечер, когато се любехме в гумената лодка и водата ни отнесе през пролива в другия край на залива? — запита я.

— Гребахме два часа, докато се преборим с прилива и се върнем обратно. — Марси седна на края на кръглата масичка, вдигна краката си на един стол и си наля чаша червено вино. — Как мина тая сутрин?

Тайсън разклати кубчетата лед в чашата си.

— Ами, опасявам се, че малко се разбеснях. За мое голямо нещастие. Вбесих Кимура-сан и Шимамура-сан.

— Стига си говорил в стил господин Мото, Бен. Уволниха ли те?

— Не… много странно, не ме уволниха.

— Да не би да ти предложиха повишение?

— Всъщност искат да подам молба да ме преместят в Токио.

Марси го погледна на слабата светлина на мъждукащата жълтеникава свещ.

— В Токио? — Тя се замисли за момент. — Аз си имам своя кариера и не разбирам защо трябва да се отказвам от нея.

Тайсън седна на края на люлеещия се стол и заговори доста строго:

— За да спасиш задника ми, госпожо. А освен това кариерата я правя аз. Ти си имаш работа, от която се чупиш за три месеца без никакви проблеми. А пък и някой да те е канил да идваш с мен?

Щурците свиреха, а водата се плискаше в скалите. Лек ветрец прошумоля в клоните на дивата ябълка.

— Извинявай — промърмори той.

Марси мълчеше.

— Не исках да те нараня.

— Добре, добре. — Тя си сипя последното вино в чашата. — Ще отидеш ли?

Нямаше никакво намерение да ходи в Япония, но установи, че няма и никакво намерение да й казва това.

— Все още премислям — отвърна.

Какъв е смисълът на една лъжа, мислеше си той. Бе му станало навик да лъже. Излъга своя адвокат, излъга началниците си, Браун, приятелите и семейството си, а сега излъга и жена си. Предполагаше, че по този начин се подготвя за голямото събитие — процеса пред военния съд. Той се облегна назад в стола.

— Къде е Дейвид?

— Намери си едни приятели на неговата възраст. Отидоха на нощен лов надолу по пътечката на китоловците.

Тайсън кимна.

— Напомни ли му, че името му е Андерсън?

— Да.

Той изпусна дим от пурата си в нощната задуха.

— Чувствам се като криминален престъпник.

— Така ли?

Тайсън я погледна на пламъка на свещта, но не каза нищо. Тя се обади:

— Но мисля, че агентът по недвижимите имоти позна коя съм, въпреки че използвах бащиното си име.

— Бащиното ти име и снимката ти, госпожо, са толкова известни, както моето име и моята снимка. Трябвало е да използваш псевдоним.

— Не мисля, че тук някой ще ни безпокои. — Тя го проследи с поглед, докато той прекоси тъмната ливада към скалите и храстите. Неочаквано я обзе безумен страх и тя скочи от масата. — И аз идвам с теб.

Вървяха заедно, без да говорят, по белите камъни, докато намериха една широка, гладка скала в края до водата. И двамата седнаха.

— Тук е доста студено — потрепери Марси.

— Върни се и вземи един пуловер.

— Прегърни ме.

Той я прегърна малко неохотно. Тя се сгуши по-близо до него. Доста помълчаха, преди тя да каже:

— Какво те притеснява?

— Това шега ли е?

— Не, това е въпрос. А аз ще ти кажа какво не те притеснява. Оная история с убийствата не те притеснява. Поне не и днес. През последните седмици доста добре се справяш.

Тайсън не отговори.

— Аз те притеснявам — продължи тя. — Или поне това, което пише скапаната булевардна преса за мен, а високоуважаваните масмедии й пригласят.

Той повдигна рамене.

— Това не е най-същественото в случая. Ако подредим нещата по важност от едно до десет, военният съд е номер едно. Твоето минало е чак на последното десето място.

— Не ти вярвам.

Тайсън махна ръка от рамото й.

— Е, да… Когато започнат да разпитват очевидно нескончаемия списък от твои бивши… гаджета… — Той метна пурата си във водата.

Марси подви крака под себе си и обви ръце около гърдите си.

— Срамуваш ли се заради мен? Той не отговори.

— Тая история нямаше да се появи отново, ако ти не се бе прочул. Но аз не те обвинявам.

— Добре. Ясно. Виж, не искам да те обвинявам заради моето нещастие. Аз бях този, който… — Тайсън си пое дълбоко дъх. — Но не можеш ли поне да разбереш, че тия скандални статии, снимката и всичките тия дрънканици поддържат интереса към мен? всичко това рикушира върху мен. Наясно ли си с това? А и Дейвид… Опитах се да му обясня… Искам да кажа, да му изясня моето място в цялата тая история. Ти никога не си се опитвала да му обясняваш, че… искам да кажа, че е имало такова нещо като сексуална революция или нещо такова, по дяволите. Всичко, което знае той, е онова, което чете във вестниците. А той чете тия глупости. — Той я погледна.

Марси подхвърли едно камъче във водата. Тайсън се заслуша в крякането на жабите. От близкия бряг изстреляха още една ракета. Марси се изправи.

— Добре. Аз ще се заема с Дейвид. Но как се чувстваш ти по отношение на всичко, което се изписа за мен?

Той също се изправи.

— Ти като че ли вярваш на всичко, което пишат за мен.

И двамата замълчаха, а след малко Марси каза по-спокойно:

— Предполагам има частица истина в това, което се изписа и за двама ни, Бен… но не е имало изневяра. Не и това.

Тайсън кимна.

— Разбирам.

Тя се усмихна насила и нежно го погали по ръката.

— Ей, Тайсън, някой ден трябва да се напием и да си разкажем най-интимните, най-опасните, най-съкровените и най-шокиращите тайни, които имаме един от друг. После ще подадем молба за развод. Или пък наново ще се влюбим един в друг. — Тя се засмя тихичко.

Тайсън също се засмя, но не се почувства по-добре. Съзнаваше ясно, че това, което е извършил през 1968 година, е много по-лошо от онова, което е направила тя през същата година. И въпреки това и той, и обществото като че ли бяха по-враждебно настроени към нея: Разпуснатата жена в очите на хората, курвата. Той си пое дълбоко дъх.

— Е,… както и да е, поне изглежда, че ти си се забавлявала много повече от мен. Май малко ти завиждам.

Тя стисна ръката му по-силно.

— Убедена съм, Бен, че и двамата взехме от онова време всичко, което искахме. — Тя се поколеба за миг. — Ти сам искаше да отидеш там.

Тайсън се вгледа в очите й.

— Да, и аз самият съм си мислил същото.

Тя го погали по ръката и стисна здраво китката му. Той се обърна към водата.

— Ще ми се да поостана малко сам тук. Тя се колебаеше, но попита:

— Да не скочиш във водата.

— Няма.

— Закълни се.

— Ще се видим по-късно.

— Закълни се!

Той изведнъж се стресна, после кимна бързо с глава.

— Заклевам се.

Тя се обърна и се заизкачва обратно към поляната.

Той я гледаше как се движи боса по скалите, а дрехите й — тъмни на фона на белите камъни, се поклащаха нежно на лунната светлина. Тая картина щеше да се запечата в съзнанието му и да се появи отново по-късно, когато те вече нямаше да бъдат заедно.

* * *

Беше малко студено, а парното като че ли не работеше. Марси бе заспала на кушетката. Дейвид си бе в стаята. Тайсън коленичи пред камината и доближи клечка кибрит до хартиите и кедровите подпалки под дъбовите цепеници. Огънят се запали и димът се изви нагоре към комина. Той се отпусна на стола и впери очи в пламъка. Извади още една цигара, драсна нова кибритена клечка и се вгледа във фосфора, който блесна в бял пламък.

* * *

Тайсън се измъкна от вратата и тръгна по късия коридор. Тони Скорело бе застанал на входа на детската болнична стая. Тайсън видя, че в стаята бе метната граната от бял фосфор. Ако я е бе хвърлил Скорело, сега, според Тайсън, на него му се искаше да я вземе обратно.

Но нямаше никакъв начин гранатата да се вземе обратно, нито пък да се изхвърли навън. Белият фосфор притежава особени свойства, когато се възпламени — започва да лепне като напалм и да гори при много висока температура, без да е необходим въздух за поддържане на горенето. Нищо не може да го загаси — нито вода, нито каквото и да е друго. Наричаха го Уили Питър просто защото военните трябва всичко да наричат с различни имена. Уили Питър се разплеска по белоснежните стени в препълненото отделение и Тайсън видя, че на отсрещната стена гори един голям кръст.

Тони Скорело се обърна към него — по мръсното му лице се стичаха сълзи, устата му мърдаше, сякаш искаше да каже нещо, но от нея не излизаше никакъв звук, а само някакво мучене. Автоматът на Скорело лежеше в краката му, а ръцете му се мятаха като на сърдито дете.

Тайсън отмести Скорело и прекрачи сводестия праг на болничната стая. Пет-шест от общо десетината легла вътре горяха, а мрежите против комари висяха разтопени на черни ивици като огромни паяжини. Повечето от детските люлки се бяха строполили на земята и горяха като купчина дрехи. Между леглата се влачеше една гола жена, но наоколо нямаше никакво друго движение. Леглото, най-близко до Тайсън, гореше, а между пламъците той съзря силуета на жена, която лежеше абсолютно неподвижна, като индийка, помисли си той, изпълняваща ритуалния танц, когато изгарят вдовицата заедно с трупа на мъжа й.

Тайсън забеляза, че капаците на прозорците без стъкла бяха отворени и отвън валеше дъжд. Някъде в агонизиращата болница все още някакъв генератор подаваше ток, защото трите вентилатора се въртяха и над мястото на медицинските сестри светеше крушка.

Внезапно Тони Скорело се затича вътре в горящата стая и Тайсън го последва. Вътре вонеше отвратително на горяща плът, коси, чаршафи, на фосфор и на обгорели кости, защото фосфорът проникваше дълбоко вътре в телата.

Тайсън намери Скорело седнал на пода, заровил лице в ръцете си. Той започна да хленчи:

— Дево Марийо! Света майко! Не съм го направил аз. Не съм аз.

Тайсън го остави там, където си бе и тръгна към вратата с надпис „Изолационна“, откъдето за пръв път бе влязъл. Отвори и влезе, като я затръшна след себе си.

Сестра Тереза, облечена в бяло, седеше на края на единственото легло вътре, с отпуснати в скута й ръце. На Тайсън му се стори, че тя изглежда много спокойна. Той се ядоса, че не се е скрила под леглото, както й бе наредил.

— Тук не сте в безопасност — каза й той.

Тя кимна в знак на съгласие, но не се помръдна от мястото си.

— Има ли изход на покрива? — попита я.

— Oui.

— Ой?

Тя му каза на английски:

— Не искам да бягам.

— Тук е същински ад.

Той я хвана под ръка и я повдигна от леглото. За няколко секунди бяха лице в лице и той видя, че в очите й напират сълзи.

— Защо правят това? — попита тя.

Можеше да й даде хиляди обяснения, но нито един точен отговор.

Сестра Тереза отпусна глава на рамото му и зарида.

Тайсън погледна нагоре и видя, че единственият вентилатор над главите им започна бавно да спира. През ботушите си усещаше топлината от пламъците на долния етаж. Шумът от куршумите проникваше през дебелата стена и познатата пареща очите миризма на горящи човешки тела се носеше навсякъде. Навън все още валеше и някакъв далечен гръм разцепи сивото мокро небе откъм Уей. В душата си Бенджамин Тайсън почувства тежест, каквато никога досега не бе изпитвал. Усети, че бе стиснал силно сестра Тереза и отново чу тихия й плач. — Господи — проговори той, — господи, мислех, че ги познавам. — А някакъв глас дълбоко в душата му отговори: „Ти ги познаваше. Винаги си ги познавал. Знаеше какво ще направят те един ден“.

* * *

— Не! — Тайсън изпусна кибритената клечка и погледна изгорените си пръсти.

— Какво не?

Той се вторачи в Марси, която се бе надвесила над него. Тя го попита:

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— О, не, благодаря.

— Изглеждаш така, сякаш едно питие ще ти дойде добре.

— Аз винаги изглеждам така. — Той отново се обърна към огъня и помълча няколко секунди, после каза: — По-късно през оная нощ в бункера той изглеждаше съвсем нормален.

— Кой?

— Тони Скорело. Е, не съвсем нормален. Мисля, че никой от нас не изглеждаше нормален, нито пък се държеше нормално седмици наред… но Скорело си вареше кафе. Ръцете му бяха бинтовани. Предполагам, че се бе изгорил. А по-късно игра карти. Наблюдавах го на светлината на свещта.

Марси го гледаше в недоумение. Тайсън помълча, после продължи:

— Знаеш ли, току-що ми дойде наум, че може отново да го видя. Може всички да ги видя отново.

Тя коленичи до него и хвана ръката му.

— Бен… моля те… — прошепна загрижено, — моля те, ела на себе си.

* * *

На следващата сутрин Бен Тайсън седеше на кръглата масичка на задната веранда и сърбаше чаша топло кафе. Масата бе мокра и той внимаваше да не намокри ръкавите на костюма си.

Утринта бе хладна и виждаше дъха си. Погледна към залива и забеляза лека мъгла над водата. Над моста Норт Хейвън се бе надвесило червено слънце, отчасти замъглено от един облак, а няколко чайки прелитаха през неподвижния въздух и издаваха онези внезапни крясъци, типични за ранните утрини.

През стъклената врата на кухнята излезе Марси, облечена в къса червена рокля.

— Станал си рано — каза тя с дрезгав глас. — Сигурно подът във всекидневната не ти е бил много удобен.

— Трябваше да ме събудиш.

— Само дето не те изритах.

Той отново се загледа към водата. Един открит китоловен кораб маневрираше между обвитите в мъгла шамандури. Приливът бе отминал и Тайсън видя някакъв моряк на носа да опипва дъното с рибарски прът.

— Не знаех, че ще тръгваш толкова рано. Смятах, че ще останеш с мен и Дейвид поне няколко дни — погледна го Марси.

Той сви рамене.

Тя крачеше боса по мократа веранда. Тайсън се вгледа в краката й и в тънкото кимоно, изпънато на гърба и ханша й.

Марси се обърна и го изгледа мълчаливо.

— Какво те притеснява тази сутрин? Твоята известност или моята?

— Твоята — отговори той, без изобщо да се замисля.

— О, Господи, още ли мислиш за това?

— Ами да, нищо не се е променило.

— Защо не можеш да си избиеш тия мисли от главата?

— Не знам защо. — Той се вторачи в чашата си с кафе, после каза по-спокойно: — Мислех, че ревността и чувството за собственост са ми чужди. Но сега, когато целият интимен живот на жена ми е обществено достояние на цяла Америка, се чувствам като глупак. Сигурно не съм нормален.

Тя го прекъсна:

— Ах, тия мъже! Господи, та ти самият си се мъкнел по колко… — тя си пое дълбоко дъх. — Хайде стига. Забрави. Няма да наливам масло в огъня.

Тайсън кимна.

— Ще се опитам.

Но той смяташе, че Марси отново бе престанала да обръща внимание на снимката и на историите около нея. Тайсън бе установил, че снимката бе изнесена в куп списания, без черна лепенка на онова място. А и още нещо, появиха се и няколко други статии за Марси Клуър. Те не бяха толкова сензационни като онази в „Америкън Инвестигейтър“ и претендираха, че са сериозни изследвания на живота и възгледите на една млада радикалка, която се е превърнала в провинциална съпруга и жена, издигаща се в кариерата си. И въпреки това, според Тайсън, тези статии не бяха нищо повече от умело прикрити подигравки. При това преди седмица Слоун му показа един плакат със снимката от „Лайф“, който някой му бе купил от едно от ония малки магазинчета в тяхното предградие. Надписът на плаката гласеше: ЩАСТЛИВИ ГОДИНИ.

Слоун му бе казал:

— Хората на осемдесетте често се шокират от онова, което са правели хората на шейсетте, въпреки че това много често са едни и същи хора.

Той съзнаваше, че миналото на Марси нямаше нищо общо с неговото минало. И въпреки това му бе ясно, че снимката и приказките ще ускорят неговото падение. Съзнаваше и това, че започва да се вманиачава в миналото на жена си и много му се искаше да се промени, но не можеше.

Тайсън се изправи и установи, че краката му треперят. Видя, че в очите на Марси се бяха появили сълзи. Тя изкрещя:

— Не съм направила нищо нередно! Ти знаеше за това, по дяволите! Ти знаеше всичко за мен, когато се запознахме. Никога не съм крила нещо от теб. Е, бях се чукала и с други преди това. И какво? Ти си убивал. Ти си убивал повече хора, отколкото аз съм чукала.

— Не съм много сигурен.

— Изчезвай оттук, по дяволите!

Тайсън влезе в къщата, взе куфарчето си и излезе през входната врата. Трябваше да измине три километра, за да стигне до Мейн Стрийт, откъдето щеше да вземе скапания автобус до Манхатън. Когато излезе от Бийчпойнт на крайбрежната улица, до него намали някакъв стар червен Форд мустанг и някакъв мъж му извика:

— Искате ли да ви откарам до центъра? Тайсън кимна и се метна в колата. Шофьорът бе на не повече от осемнайсет години и бе облечен в дънки и тениска, на която нямаше никакъв надпис. Тайсън реши, че е някой от местните жители.

— Благодаря ви. Можете ли да ме оставите при киното?

— Разбира се. Автобус ли ще взимате?

— Да.

Младежът подкара колата.

— Дошли сте тук да изкарате лятото ли?

— Да.

— Къде сте отседнали?

— В Бей Пойнт.

— Чудесно. Вас не са ли ви давали по телевизията? Тайсън кимна утвърдително с глава.

— А, да, сетих се. В едно информационно предаване. Нали така?

— Не, в едно предаване за кулинарни рецепти.

— Шегувате се, нали? — Той изгледа Тайсън накриво, после отбеляза: — Тук идват много известни хора. Миналата седмица видях Норман Рокуел.

— Той е умрял.

— Не е, аз го видях. Никога не съм чел негова книга, но съм го виждал по телевизията няколко пъти.

— Да не би да говорите за Норман Мейлър?

— А, точно така. Аз какво казах?

— Рокуел.

— А, не, той е бил нацист.

— Нацистът се казва Джордж Линкълн Рокуел. Но и той е умрял.

— Така ли? — Младежът като че ли се опитваше да подреди информацията в главата си. Той попита: — Как се казвате?

— Джак Абът.

— Да, сетих се. Вие водите едно предаване с интервюта.

— Не, предаване за кулинарни рецепти.

— Добре. Аз пък съм Чък.

Те прекосиха моста Роуд Хейвън и навлязоха в Мейн Стрийт.

— Може да ме свалите тук. Ще повървя малко — каза Тайсън.

Чък отби встрани.

— Имате време до следващия автобус. Нагоре по улицата се намира Парадайз Грил — там правят хубаво кафе.

— Благодаря.

— Защо отивате в Ню Йорк, за да правите ново предаване ли?

— Точно така — Тайсън слезе от колата.

— В колко часа ще го дават? По кой канал?

— Днес в дванайсет на обяд. По тринайсети канал. Пържена мексиканска риба с копър. — Той потупа куфарчето си: — Рибата е ей тук. Довиждане, Чък.

Тайсън затвори вратата и тръгна към кафенето. Чу клаксона зад себе си, но не се обърна. Колата все още се движеше бавно зад него и младежът продължаваше да бибитка. Хората по тротоара се обръщаха. Един старец му махна с ръка и му посочи колата. Тайсън продължаваше да върви. Чък бе последният човек, с когото му се искаше да пие кафе тая сутрин.

Някакъв глас се провикна:

— Тайсън, защо не се се обръщаш бе, задник такъв? Той се обърна. Марси му махаше към колата. Той се доближи до отворения прозорец от другата страна на шофьора и тя му кресна:

— Качвай се.

Той отвори вратата и се пъхна вътре. Марси потегли. Движеха се по Мейн Стрийт без да обелят думичка, а после излязоха от селото и колата се понесе по Бриджхемптън Роуд.

— Ще те откарам до гарата — каза тя.

— Искаше ми се да се возя в автобус.

— Ще се возиш във влак и ще ти хареса.

Тайсън сви рамене. Волвото се носеше на юг през покрайнините на селото, а след това навлязоха в горичка от борове и дъбове. Движението не беше натоварено толкова рано сутринта, а между клоните на дърветата се процеждаше лека мъгла и се стелеше върху самотния път. Пейзажът наоколо винаги предизвикваше лоши предчувствия у Тайсън.

— Съжалявам — каза той.

— За какво?

— За ония думи.

— За кои думи? Кои от многото?

— Ония за… забрави.

— Няма. За кои думи точно съжаляваш? За ония ли, дето ми намекна, че съм се чукала с повече от стотина мъже?

— Да, точно за тях.

— Е, ами ако наистина съм го направила? Поне съм ги оставила с усмивка на лице. А как остави ти твоите стотина души?

— Спри да сляза.

Марси настъпи газта и стрелката на таблото достигна деветдесет километра в час.

— Ей, намали.

— Курвите карат бързо.

— Стига с тия глупости и намали!

Тя настъпи още по-здраво педала за газта и зави в грешна посока. Тайсън се протегна, изключи захранването и издърпа ключовете. Колата започна да губи скорост. Погледна я и видя, че очите й бяха пълни със сълзи.

Волвото намали съвсем скоростта си по нанагорнището, а Тайсън завъртя волана и насочи колата към песъчливия банкет. След като спряха, той изскочи от колата и отиде откъм страната на Марси.

— Премести се.

Тя се премести на другата седалка. Тайсън се качи и запали мотора. Включи на първа и гумите превъртяха, после колата излезе на пътя и той го подкара към Бриджхемптън.

И двамата мълчаха докато не наближиха паркинга при гарата.

— Нужно ми е малко време, за да обмисля всичко — каза той.

Тя вече се бе успокоила и кимна.

— И на мен.

— Обади ми се, когато ти включат телефона. Тя продължаваше да гледа навън през предното стъкло.

Тайсън преглътна.

— Следващия уикенд няма да идвам.

— Добре.

— Причиних много болка и на двама ни.

Тя не отговори. Той се суетеше, после отвори вратата.

— Добре ли си вече?

Тя кимна и му подаде куфарчето. Той слезе от колата и затвори вратата след себе си, после надникна през отворения прозорец.

— Карай внимателно. Извини ме пред Дейвид, че не можах да му кажа довиждане.

— Влакът ти пристига.

Тайсън погледна назад и видя светлините на голямата дизелова машина да се задават по обвитите в мъгла релси. Той се обърна към нея. Тя го погледна и двамата останаха загледани един в друг, докато влакът не изсвири. Тайсън забърза към него.