Нелсън Демил
Обречен на мълчание (32)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА

Бен Тайсън бе седнал срещу Винсънт Корва от другата страна на бюрото му.

— Кафе? — попита го Корва.

— Да, благодаря.

Корва каза нещо на секретарката си по вътрешния телефон.

Тайсън огледа дребничкия мъж, осветен от лъчите на сутрешното слънце, проникващи през източния прозорец. Корва бе вероятно няколко години по-млад от Тайсън, много слаб, с бледи хлътнали бузи и изпъкнали очи, от което целият му облик създаваше впечатление за лошо хранене. Черната му коса бе зачесана назад от челото, а адамовата му ябълка бе толкова изпъкнала, че дори възелът на ризата му се мърдаше, когато говореше. Костюмът му страшно наподобяваше моделите от „Брукс Брадърс“, въпреки че Тайсън подозираше, че се е наложило да му се направят твърде много поправки, за да прилегне на изключително слабата фигура на притежателя.

Запали си цигара и я хвана непохватно с превързаните си пръсти. Корва погледна към бинтовете му, но не каза нищо. Наведе се напред, опрял ръце върху масата, и попита:

— Кой казахте, че ви е насочил към мен?

Тайсън забеляза, че гласът на Корва бе значително по-силен и по-дълбок, отколкото можеше да се очаква от човек, тежащ едва шейсет и няколко килограма.

— Не съм казал нищо — отговори Тайсън.

— Тогава откъде знаете за мен?

— Обадих се в адвокатската асоциация и те ми дадоха списък на хората, практикуващи в тази област.

— Значи избрахте Винсънт Корва, защото името ви е прозвучало добре.

— Нещо такова. — Тайсън огледа кабинета. Стаята беше боядисана в мръсно-бяло, таванът беше начупен, така че да осигурява добра акустика, а мебелите изглеждаха сякаш току-що са ги докарали от търг. Стените бяха украсени с кафеникави гравюри, които биха могли да бъдат наименувани „велики моменти от съдопроизводството“, и Тайсън с учудване отбеляза, че моментите бяха повече от два. На перваза на прозореца имаше само едно растение, което подозрително много наподобяваше марихуана.

— Босилек.

— Моля? — Тайсън погледна към Корва.

— Сладък босилек. Усещате ли миризмата му? Дори и в Ню Йорк човек не може лесно да намери пресен босилек. Обичате ли спагети?

— Много.

— Трябва да наберете пресен босилек и да приготвите соса не по-късно от петнайсет минути след това. Така той ще задържи аромата на босилека. А това е основното за вкуса му.

— Сигурно — за момент Тайсън изпита носталгия по Филип Слоун и облицования му в дърво и кожа кабинет.

— Баща ми имаше навик да си слага стръкче зад ухото — някакво суеверие. Въпреки че така и не разбрах точно смисъла му. — Корва се изправи и дръпна към себе си адвокатското си жълто тефтерче и си записа нещо.

Тайсън се почуди дали бележките му се отнасят за сладкия босилек или за някое убийство.

— Пресата съобщи, че ви е наложена мярка за неотклонение. Вярно ли е това? — попита Корва.

— Да. — Тайсън му обясни какви са условията на наложената мярка.

— Странно — замислено кимна Корва, — защото оттук започва отмерването на времето. Възможно е армията да не успее да подготви достатъчно добре обвинението си в убийство само за деветдесет дни. Но някой по-горе явно е заповядал да бъде наложена мярка за неотклонение, за да накара военните да се размърдат. Подозирам, че според правителството, колкото повече се проточва това дело, толкова повече вреда нанася.

— Аз също мисля така. А вие ще можете ли да подготвите защитата в оставащото ни време?

— Е, те водят с няколко месеца, но ще видя какво мога да направя.

Тайсън си дръпна от цигарата и погледна към стената над главата на Корва, където бяха окачени в рамки дипломите и многобройните му професионални удостоверения. Забеляза между тях и снимка на войници в маскировъчно облекло за джунглата, застанали сред опустошена равнина, в далечината на която се издигат кълбета дим.

— Били сте във Виетнам? — попита.

— Да. Накратко за миналото ми, господин Тайсън. Приеха ме за член на Нюйоркската адвокатска колегия през 1967 година, скоро след това се прехвърлих във военната прокуратура и постъпих в съответното училище в Шарлотсвил. Работих във военната прокуратура при щаба на армията във Форт Бенинг. Наблюдавах тренировките на момчетата от пехотата. Никога не съм виждал хора да бъдат подлагани на по-големи натоварвания. И един ден, докато вървях покрай огледалната стена във фоайето на прокуратурата, видях бледия си мършав образ, огънал се под тежестта на куфарчето с документи като килнат настрана кораб. И в момент на пълно безумие реших, че искам да стана офицер от пехотата. — Той погледна към Тайсън.

— Може би това е било прозрение на кристално бистрия ви здрав разум — отвърна с усмивка Тайсън.

— Никой не мислеше така. Както и да е, след няколко месеца борба с чиновниците и бюрокрацията, бях освободен от военната прокуратура и постъпих в школата за пехотни офицери в Бенинг. Имах чувството, че умрях шест пъти през първия месец от обучението. Но не допуснах да го разберат. Завърших, и съвсем скоро след това отплавах за Виетнам, където бях назначен в Двайсет и пета пехотна дивизия близо до Ку Чи.

Тайсън кимна.

— Бях командир на взвод — като вас — и участвах в истински сражения. Минах и през Тетската офанзива, като вас. Но за разлика от вас не ме раниха. Имате ли въпроси?

— Засега не.

— Добре. След завръщането си ме зачислиха към Пентагона, където изпълнявах различни юридически функции. Всъщност бях нещо като талисман на военната прокуратура и те обичаха да парадират с мен — юрист от тяхното ведомство с медал за бойни заслуги в пехотата, живо доказателство, че и адвокатите са способни на мъжество.

Тайсън се усмихна.

— Когато си висок един и шейсет, а освен това си и кльощав, пехотата има известна привлекателност, която мъж като вас не може да оцени. Надали бих могъл да бъда добър воин преди изобретяването на барута, но Господ ни даде автоматичните пушки М — 16 и леката полева артилерия, с което ни направи еднакво смъртни. Но тук горе — той почука с пръст по челото си, — все още има значителна разлика между хората. А тази битка ще се проведе именно тук, горе. — Той стана. — Ще отида до тоалетната, г-н Тайсън.

— Добре.

— Ако когато се върна и вие вече не сте тук, няма да се сърдя. — Винсънт Корва напусна кабинета си.

Тайсън изгаси цигарата си в пепелника. Изправи се и отиде да види отблизо поставената в рамка снимка над бюрото. Хората на снимката се бяха наредили пред фотографа като спортен екип, предната редица беше коленичила, а задната — права. Имаше около четирийсет мъже със стандартното артилерийско снаряжение на стрелковия взвод. Зад тях се простираше безкрайна равна пустош, покрита с пепел или сажди, губеща се в обгърнатия с дим хоризонт. Снимката беше цветна, но на нея нямаше много цветове.

В средата на задната редица стоеше лейтенант Винсънт Корва. Изглеждаше малко комично, притиснат от двете страни от двама огромни негри. Но когато се вгледа по-внимателно, Тайсън видя нещо в израза на лицето на Корва, нещо в очите му, което разбра. Не беше втренченият в далечината празен поглед, а взор на гладен хищник, който знае, че е опасен.

Тайсън отиде до прозореца и откъсна едно тъмнозелено листо от босилека. Стри го между пръстите си и помириса неповторимия му аромат.

Вратата зад гърба му се отвори и той чу Корва да казва:

— Миризмите стимулират паметта по странен начин. Ароматът на босилека винаги ми напомня за дома на родителите ми през ранна есен, когато консервирахме домати на огряната от слънцето веранда. — Той подаде на Тайсън чаша кафе. — Никой вече не ни носи кафето.

— А защо трябва да го носи? — попита Тайсън.

— Тя ми е жена.

— Още една причина, за да не го прави. Корва седна на стола си. Тайсън остана прав.

— След като ме освободиха от действителна служба, аз забравих за военните закони. Но после започна делото Коли, което проследих много внимателно. Има нещо неповторимо привлекателно във военния съд. Не мислите ли?

— Безспорно.

— Предполагам, че сте участвали в заседания на военния съд.

— В дванайсетина.

— Е, на мен това ми липсваше — занимавам се главно с имуществени спорове, затова опресних познанията си в областта на военния закон и получих диплома за правоспособност. Участвал съм в петнайсетина дела на военния съд към щаба на армията през последните петнайсет години.

— Чух за едно във Форт Джаксън. Подсъдимият е бил армейски капитан. Застрелял любовника на жена си.

Корва се усмихна. Тайсън го погледна и се почуди какво ли впечатление прави този човек на офицерския съдебен състав във военния съд. Поне нямаше шарещия поглед на Филип Слоун, помисли си Тайсън.

— Вижте, господин Тайсън, можем да си играем така цяла сутрин — наведе се напред към него Корва. — Аз ще се преструвам, че делото ви ме интересува, а вие ще се преструвате, че можете да го поверите и на друг. Ама нямам толкова време, вие също. Знам всички подробности по вашия случай, които са били публикувани, както и някои неща, които не са общоизвестни. Също така съм чел и книгата на Пикард — два пъти. И искам този случай. На Източния бряг има само двама правоспособни военни юристи, които са добри колкото мен, а аз дори не си спомням имената им. Така че имате късмет, че сте ме избрали сред имената в списъка, който ви е дала адвокатската колегия.

— Нает сте — каза Тайсън.

— Добре. Взимам по двеста долара на час. Двойно за времето в съдебната зала. Всичко това ще ви струва едно малко състояние.

— Разорен съм.

— Че кой не е разорен днес? Имате ли някоя богата леля?

— Хич. Но има фондове, учредени в моя полза тук-там.

— Знам — отговори Корва. — Ще се свържа с тях. Или по-вероятно те ще се свържат с мен. Не се притеснявайте за парите. Ако не стигат, ще пренебрегна разликата. Pro bono publico. Това е латински, не италиански. Означава „в полза на общественото благо“. — Корва се изправи. — Разбрахме ли се?

— Ясно.

Те си стиснаха ръцете.

— Нямам време да навлизам в подробности — каза Корва, — но първият съвет, който ще ви дам, е никога повече да не говорите с майор Керън Харпър.

Тайсън кимна.

— Бих искал да се свържа с личния ви адвокат. Слоун в Гардън Сити, нали така?

— Именно.

За момент Корва се замисли дълбоко, после добави:

— Между другото, познавам Ван Аркън. От Пентагона. Не лично, но съм чувал за него. След като случаят Май Лей се разчу, на няколко пъти се натъквах на името му. Той е един напълно безкомпромисен кучи син.

— Цялата армия, господин Корва, е съставена от безкомпромисни кучи синове. Но не бих искал да имаме друга армия.

— Нито пък аз. И в това отношение военната прокуратура почти не се различава от пехотата. За разлика от гражданските съдилища, там няма място за пазарлъци и празни пледоарии.

— Пазарлъците и пледоариите не ме интересуват.

— Мен също, господин Тайсън. Но понякога правителството минава през главата на армията и може да ви предложи сделка. С вас случи ли се такова нещо?

— Не.

— Ако се случи, моля, съобщете ми.

— Разбира се.

— Е, добре. Идете да се запознаете с жена ми, Динда. — Корва отвори вратата. — Тя е брюнетката с розовата рокля във външния кабинет. Мисли, че сте хубавец. Ще работи за вас със всички сили. По-нататък ще ни дойдете на гости за вечеря с жена си. През ранната есен, когато сладкият босилек е в разцвета си.

— Ако съм свободен, ще дойда.

— Ще бъдете, господин Тайсън.

Тайсън се спря на вратата и се обърна към Винсънт Корва.

— Надявам се разбирате, че на 15 февруари 1968 година е било извършено престъпление по Единния кодекс на военното правосъдие? Престъпление, за което няма срок за давност?

— Така ли е наистина?

— Разбирате и че по-голямата част от онова, което пише в книгата на Пикард, е вярно.

— Е какво?

— Вярно.

— Откъде знаете?

— Бях там.

— Виж ти. — Той се приближи до Тайсън и снижи глас. — Нека и аз ви кажа нещо. Нека ви разкрия една от големите истини за войната, господин Тайсън, а тя се състои в това, че абсолютно всички военни истории са чиста глупост. Както мемоарите на генералите, така и самохвалството на бившите редови войници в кръчмата, са пълна помия. Още от Омир и „Илиада“, та чак до интервенцията в Гренада, всичко е помия. Никога досега не съм чувал достоверна военна история, нито пък някога съм разказвал такава, същото се отнася и за вас. И ако все пак стигнем до съдебната зала, ние ще разхвърляме тези лайна по-бързо и по-надалеч от армията, така че когато тръгнем да излизаме оттам, всички ще бъдем затънали до ушите в помия и мърсотии. Не ме обременявайте с истината, господин Тайсън. Тя не ме интересува.

— Искате да кажете, че не искате да знаете…? — Тайсън се взря в очите на Корва.

— He. Какво, по дяволите, ме интересува какво се е случило там? Щом сте чули една история за войната, значи сте чули всичките. Запазете подробностите за себе си. И ако ми се наложи да ви попитам за някои подробности, докато подготвям стратегията на защитата, направете ми услуга и ми разкажете някакви глупости. — Корва насочи пръста си към Тайсън. — Единствената история, която искам да чуя от вас, приятелю, е измислената ви защитна история. Онази, която разказват господин Антъни Скорело и Пол Садовски. Виждате ли, господин Тайсън, аз не съм добър актьор в съдебната зала и когато Бранд и Фарли започнат да изливат своята помия от свидетелската скамейка, искам да изглеждам неподправено невярващ на ушите си. Знаете ли японската пиеса „Рашомон“? Прочетете я. Ще се видим утре. Във Форт Хамилтън. Ще ме черпите една вечеря, в седем часа. Ще пием кафе в жилището ви. Искам да се срещна с жена ви.

Тайсън не помръдваше от вратата.

— Веднъж чух един истински разказ за войната — най-сетне каза той. — Разказът на един офицер от армията на Юга за Гетисбърг. Той пишеше: „През лятото на шейсет и трета всички стигнахме до Гетисбърг, някои от нас се върнаха оттам. Това е всичко, ако не броим подробностите.“

— Да, без подробностите — усмихна се одобрително Корва. — Довиждане, господин Тайсън.

— Довиждане, господин Корва.