Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Word of Honor, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Люба Енчева, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- crecre (2007)
- Сканиране и разпознаване
- ?
Издание:
Нелсън Демил
Обречен на мълчание
Първо издание
Делакорт & Матекс, София, 1999
ISBN 954-8415-47-х
История
- — Добавяне
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Ричард Фарли влезе с електрическа инвалидна количка през страничната врата, воден от сержант Ларсън. Пиърс собственоръчно отмести свидетелския стол и показа на Ларсън къде да настани количката на Фарли. Военният полицай обърна Фарли към зрителите.
— Така добре ли е, господин Фарли? — загрижено попита Пиърс.
— Да, сър — отвърна Фарли със слаб глас.
— Следващият въпрос е „Добре ли сте?“ — изръмжа Корва.
— Добре ли сте? — Пиърс попита Фарли.
— Да, сър.
Тайсън се втренчи в Ричард Фарли, облечен в син костюм, който не му беше по мярка, с дълга коса и нездрав цвят на лицето. Панталоните висяха около слабите му крака.
Полковник Пиърс изглежда се опитваше да измисли още някакъв въпрос, с който да прояви своята загриженост за свидетеля, когато полковник Спраул се обади:
— Свидетелят трябва да положи клетва. Пиърс нагласи микрофона така, че да бъде по-близо до Фарли, после каза:
— Моля, вдигнете дясната си ръка.
Фарли вдигна дясната си ръка и Пиърс започна:
— Закълнете се, че показанията, които ще дадете по този случай, ще представляват истината, цялата истина и нищо друго освен истината, и нека Бог ви бъде съдник.
— Заклевам се.
— Моля, кажете ни пълното си име, занимание и адрес.
Слабият глас Фарли едва ли чуваше дори и с помощта на микрофона.
— Ричард Фарли, безработен, живея на улица Бърджън в Нюарк, Ню Джърси.
— Бихте ли ни казали бившия си чин и бойната част, в която сте служил?
— Да… Бях редник в рота „Алфа“, Пети от Седма. Първа въздушна дивизия.
— Какви са били задълженията ви в тази част?
— Бях войник — отвърна Фарли, след като се замисли за момент.
— Стрелец? — подсказа му Пиърс. — Да.
Тайсън погледна към Фарли и и се приведе към Корва:
— Това е патетично. Корва кимна.
— Познавате ли подсъдимия? — попита Пиърс.
— Имате предвид лейтенант Тайсън?
— Да — каза търпеливо Пиърс, прикривайки раздразнението си. — Познавате ли го?
— Познавах го.
— Господин Фарли, бихте ли посочили обвиняемия и ни кажете името му?
Фарли погледна към Тайсън и го посочи.
— Лейтенант Тайсън.
Тайсън и Фарли за момент се загледаха един в друг, след това Фарли свали ръката си и извърна поглед.
— Ваша милост — изправи се Корва. — Сега, след като представлението приключи, бих искал да възразя. Показването и назоваването на лицето не са задължителни, освен ако не става въпрос за идентифицирането му.
— Възражението се приема. Полковник Пиърс, можете да пропуснете това, ако викате допълнителни свидетели.
Тайсън си помисли, че Пиърс има огорчения вид на човек, който се е опитал да измами някого, но са го хванали.
Пиърс зададе на Фарли поредица от подготвителни въпроси и Фарли сякаш започна да отговаря по-добре, след като свикна с обстановката.
— На сутринта преди въпросния инцидент — каза Пиърс на Фарли, — още преди да стигнете до селото Ан Нин Ха, видяхте ли виетнамци от гражданското население?
Фарли кимна още преди да чуе края на въпроса и Тайсън разбра, че тази част от свидетелските показания е репетирана предварително, въпреки че не разбираше защо Пиърс задава този въпрос.
— Имаше десетина цивилни лица на една могила — обясни Фарли.
— Какво правеха те? — попитах Пиърс.
— Погребваха жълти.
Пиърс погледна строго към Фарли и почти всички разбраха, че Пиърс е инструктирал Фарли да не използва тази презрителна дума. Но, помисли си Тайсън, жълтият си беше жълт и точка. Започваше да съжалява Фарли.
— Вие приближихте ли се до тези цивилни виетнамци? — попита Пиърс.
— Да, сър.
— Кой се приближи до тях?
— Аз, лейтенантът, свързочникът на лейтенанта Кели, и Симкокс.
— Вие, лейтенант Тайсън, Даниел Кели и Харълд Симкокс.
— Точно така.
— Бихте ли ни разказали със свои думи, господин Фарли, какво се случи, когато установихте контакт с тези десетина цивилни виетнамци?
— Изобщо не сме установявали контакт с тях. Те бяха цивилни.
Пиърс изглеждаше объркан и се опита да перефразира въпроса си, след това схвана, че свидетелят няма проблеми с паметта си, а със семантиката на зададения му въпрос.
— Имах предвид че сте се срещнали с тях.
— Да, сър.
— Господин Фарли, разкажете ни със свои думи какво се случи?
Тайсън се зачуди чии ли думи може да използва Фарли, освен своите.
— За какво става дума? — прошепна Корва на Тайсън, докато Фарли разказваше случката на погребалната могила.
— Не мога да разбера — сви рамене Тайсън.
— Нито Фарли, нито Пиърс споменаха за това по време на предварителната ни среща преди процеса — каза Корва.
— Аз почти не си спомням за този случай. Странно, че Фарли го помни.
Фарли продължи да разказва и Тайсън се наведе към Корва.
— Мисля, че се досещам до какво иска да стигне.
— И именно лейтенант Тайсън нареди на тези хора да съблекат дрехите си? — попита Пиърс Фарли.
— Да, сър.
— Това нормално ли беше?
— Ами… понякога. Въпреки че не по този начин. Обикновено ставаше в някоя барака. Пред фелдшера или някой офицер. Или пред някой по-възрастен човек. Или сержант. Един по един. В някоя барака.
— Но лейтенант Тайсън им заповяда да се съблекат там?
— Да, сър.
— На хора от различен пол.
— Да, сър.
— Какво стана след това?
— Каза ни да ги сложим легнали в гробовете и след това да ги застреляме.
Пиърс се изправи, сякаш беше изненадан и шокиран. Той бързо огледа смълчаната съдебна зала, после отново се обърна към Фарли.
— И вие направихте ли го?
— Не, сър. Те не бяха сторили нищо лошо, освен че погребваха телата на войници от северно-виетнамската армия.
— Никой ли не се подчини… Никой ли не изпълни тази заповед?
— Не, сър.
— Но вие ясно чухте лейтенант Тайсън да дава такава заповед?
— Да, сър. Той каза нещо като „Сложете ги легнали в гробовете и ги застреляйте.“ Селяните разбраха за какво става въпрос, страшно се изплашиха и започнаха да ни се молят.
Пиърс продължи да се задълбочава във въпроса:
— И така, след като никой не откликна на заповедта, какво стана?
— Лейтенант Тайсън ни заповяда да тръгваме и ние се върнахме обратно при взвода.
— Накъде се насочихте?
— Не съм съвсем сигурен. Някъде към околностите на Уей.
— Каква беше задачата ви?
— Просто да стигнем до Уей — отвърна Фарли, като сви рамене. — Морските пехотинци водеха там тежки боеве.
— Селото Ан Нин Ха и болницата бяха ли някаква междинна цел за вас? — попита Пиърс.
— Да, сър. Жълтите на могилата ни казаха за болницата. И лейтенант Тайсън издаде заповед, че това е следващата ни цел. Той каза на един от хората… мисля, че беше Симкокс, че там ще има мадами.
— Жени. В болницата.
— Да. И душове, и топла храна. Всички се изпълнихме с огромно желание да стигнем там.
— Имахте ли чувството, че лейтенант Тайсън възнамерява да завземете болницата?
— Ами, предполагам, че да. Обикновено взимахме онова, което искахме.
— И вие сте напълно сигурен, че лейтенант Тайсън и всички останали знаеха, че се насочвате към болница?
— Да, сър. Както казах, всички ние бяхме нетърпеливи да стигнем дотам. Но след като веднъж стигнахме, ни се прииска никога да не бяхме ходили на това място.
Пиърс остави казаното от Фарли да потъне в няколко мига тишина, после продължи:
— Господин Фарли, бихте ли ни разказали със свои думи какво се случи, когато наближихте селото Ан Нин Ха. Не ни спестявайте подробностите, независимо че биха могли да ви се струват маловажни.
— Добре. — Фарли започна дългия си и несвързан разказ. Изглеждаше объркан и несигурен, но Пиърс не го прекъсна нито веднъж, въпреки че често го окуражаваше с „Продължавайте“ и „Какво стана след това?“. Тайсън си помисли, че Пиърс е достатъчно умен, за да остави свидетеля, който не беше в състояние да се изразява ясно, да разказва по свой начин.
Когато Фарли започна да говори за избиването на хората, Тайсън огледа съда и зрителите на пейките. Хората просто се бяха навели напред и слушаха с такова внимание, каквото не бе успял да привлече нито един свещеник, равин или духовник, говорил от същото място.
Фарли се объркваше, търсеше си думите, забравяше имена, противореча си десетина пъти, не прояви никакви угризения и дори по невнимание отбеляза точки за защитата. Но цялостният ефект от първите свидетелски показания беше отрицателен за Тайсън. Нещо повече, когато Фарли свърши, Тайсън си помисли, че в залата едва ли има човек, който да не е стигнал до извода, че първи взвод на рота „Алфа“ е избил цяла болница, пълна с хора. Час и петнайсет минути, след като бе започнал, Фарли каза:
— До сутринта вече бяхме уточнили всичко. Тогава едно от момчетата — мисля беше Луис Калейн — накара всички да седнем в кръг и да подадем ръцете си… нали знаете… Ние протегнахме ръце и се заклехме, че ще се подкрепяме взаимно. Те бяха добри момчета. Винаги сме се подкрепяли един друг. — Фарли избърса с ръка потта от челото си.
Пиърс се загледа в свидетеля си, разкъсван от желанието дали да попита за настоящето му умствено и физическо състояние, или за по-важни въпроси, които ги очакваха.
— А обвиняемият сложи ли ръката си при вашите — най-накрая попита той, — и закле ли се, че ще прикрие истината за избиването на хората?
— Да, сър. Именно той съчини историята. Беше много сведущ по тези въпроси.
— Така ли? — Пиърс си позволи да се усмихне. Беше доволен и попита: — Искате ли вода?
Съзнанието на Фарли още не се беше върнало към настоящето и той смръщи вежди, за да се съсредоточи върху въпроса.
— Искате ли да си починете? — запита Пиърс. Фарли кимна.
— Ваша милост — обърна се Пиърс към Спраул, — нямаме нужда от официално прекъсване. Може би просто пет минути пауза, нищо друго.
— Ще получите това, което искате — отвърна му Спраул.
Пиърс направи знак на капитан Лонго, който донесе на Фарли чаша вода.
— Имаш ли някакво обяснение за епизода на могилата? — наведе се Корва към Тайсън.
Тайсън си помисли, че тонът на Корва е леко рязък.
— Да — отговори той. — Виетнам.
— Това няма да свърши работа. Заповяда ли да застрелят тези селяни?
— Да.
Корва несъзнателно се отдръпна от него.
— Виж, Винс — каза Тайсън. — Ще ти кажа какво се случи, така че да можеш сам да решиш дали защитаваш чудовище или не. Съгласен ли си?
Корва кимна.
— Разкажи ми го преди да го разпитам. Сигурен съм, че има някакво обяснение — добави Корва. — Нали разбираш какво прави Пиърс?
— Да. Внушава им, че в този ден съм бил склонен да давам заповеди за избиване на хора. — Тайсън се замисли за момент, после попита: — Фарли звучи достоверно, нали?
— Свидетелите, които не могат да говорят свързано, ме плашат — отвърна Корва. — Но при ответния разпит те никога не издържат. Ще разбия Фарли на парчета, къс по къс.
— Притеснението на този човек не ми доставя удоволствие — каза Тайсън, поглеждайки към Фарли.
— Не се грижи за него. Може да те вкара в затвора. — каза Корва. — Ако трябваше да му припиша някакъв мотив, бих казал, че Бранд държи по някакъв начин този нещастник в ръцете си… Може би с наркотици. Но не вярвам, че някога ще разберем това.
— Спомних си нещо, когато ме попита за мотив — отвърна му Тайсън. — Никога не съм знаел много за отношенията между хората във взвода ми. Офицерите обикновено не знаят тези неща. Но сега си спомням, че Фарли и Кейн бяха първи приятели. Странното е, че след инцидента никога не съм свързвал двете неща. Но сега всичко започва да придобива смисъл. Въпреки това Фарли никога нищо не ми е казвал след случилото се. После може би Бранд пак му е пуснал мухата, Фарли изглежда и говори като човек, който не е имал близък приятел от деня, в който шрапнела е увредил гръбнака му. Може би намира някаква романтика в миналото, въпреки че, Господ ми е свидетел, там нямаше нищо романтично.
— Има, ако в миналото си можел да ходиш на собствените си два крака. — Корва се замисли за момент, после каза: — Ще имаме предвид този мотив. Междувременно, искам по време на обедната почивка да ми дадеш достатъчно информация, с която напълно да го разгромя. Искам така да го разгромя, че Пиърс да не го извика за повторен разпит, за да може, както се казва, да реабилитира свидетеля.
— Добре.
— Мисля, че сме готови, ваша милост — каза Пиърс на полковник Спраул. Пиърс се обърна към Фарли: — Господин Фарли, казахте, че сте били в операционната зала на болницата, когато лейтенант Тайсън се е спречкал с френскоговорещия индоевропеец, когото сте взел за лекар. Спречкването се е породило от отказа на лекаря да лекува един от ранените ви, Артър Питърсън. Така ли е?
— Да, сър.
— И вие лично видяхте как лейтенант Тайсън удря този лекар през лицето?
— Да, сър.
— Казахте също, че след това сте ударил лекаря с пушката си.
— Да, сър — отвърна Фарли, след като малко се поколеба.
— Защо ударихте лекаря с пушката си?
— Ами… помислих си, че може да замахне срещу лейтенант Тайсън. Лейтенантът не го повали, а само го раздразни. Затова го ударих с пушката си.
— Къде го ударихте?
— В корема.
— С пушката си М — 16? Носели сте пушка М — 16?
— Да, сър. Беше наистина лека. Имаше пластмасов приклад. Аз само леко го ударих. Накарах го само леко да се поприсвие.
— Повалихте ли го?
— Не, сър. Той остана на крака и продължи да говори няколко минути по-късно.
— Мислехте, че този човек може да нападне лейтенант Тайсън?
— Да, сър. Доста се беше разгорещил. Затова аз малко го охладих. — Фарли изглежда си спомняше времето, когато бе в състояние да направи такова нещо.
— Редно ли беше според вас да ударите този човек с пушката си? — попита Пиърс.
— Никога не трябва да удряш човек без причина. Но аз си мислех, че имам доста основателна причина, защото лейтенантът пръв го удари.
Пиърс кимна, след което бавно и отчетливо каза на Фарли:
— Споменахте, че след инцидента лейтенант Тайсън е наредил на Ернандо Белтран да свали един от пациентите от операционната маса — в обширната операционна е имало близо шест легла — и да положи Артър Питърсън върху него.
— Да, сър. Лейтенантът се грижеше за хората си, но това доведе до сериозно скарване с другите лекари, които бяха там. Тогава този лекар, който говореше английски, тръгна към едно от нашите момчета, и той просто реагира като натисна спусъка и лекарят падна на земята.
— Лейтенант Тайсън направи ли или каза ли нещо в този момент?
— Не, сър.
— Не е казал нищо на човека, убил английско-говорящия лекар?
— Да, сър.
— Казвате, че след това някой е застрелял френско-говорещия лекар?
— Да, сър.
— И не си спомняте кой е застрелял тези лекари, освен че мислите, че е бил един и същ човек?
— Ами… — Фарли облиза устните си. — Не бих искал да кажа, че някой е застрелял човек, без да го е направил, но мисля, че беше Симкокс.
— Харълд Симкокс?
— Ако съдът ми разреши — намеси се Корва, — бих искал в протокола да се впише, че Харълд Симкокс е мъртъв и очевидно не може да се защити срещу това обвинение.
— Запишете това в протокола — каза полковник Спраул. — Продължете, полковник Пиърс.
— Защо смятате, че човекът, застрелял първия лекар, после е застрелял и втория?
— Не знам. Първият си го просеше. Вторият беше французинът, който не искаше да помогне на Питърсън.
— Лекарят, когото лейтенант Тайсън е ударил.
— Да, сър.
— Какво каза или направи лейтенант Тайсън, когато убиха втория лекар?
— Нищо.
— Одобри ли го? — попита Пиърс. — Каза ли, „спрете“? Изобщо каза ли нещо?
— Не сър. Изглежда не го интересуваше. Разбирате ли, Бранд беше извикал, че Питърсън е мъртъв.
Затова не мисля, че лейтенант Тайсън вече го беше грижа за лекарите. Смятам, че беше много ядосан.
— Казахте, че в определен момент лейтенант Тайсън е дал заповед — непосредствена заповед — да откриете ранените и болните противникови войници в болницата и да ги застреляте. Казал е „Разкарайте ги“.
Устните на Фарли се изкривиха в усмивка, която сякаш беше изпълнена с радостно очакване.
— Да, сър. Това имаше навик да казва. „Разкарайте ги“.
— И какво означаваше това?
— Убийте ги.
— Лейтенант Тайсън ви нареди да разкарате противниковите войници, които са били в болницата, защото са били болни или ранени.
— Да, сър. Няколко души излязоха и го направиха.
— Вие видяхте ли това?
— Не, сър. Аз останах в операционната зала. Е, видях как разкараха двама от тях. Някой извади пистолет 45 — ти калибър и откри, че двамата от пациентите на операционните маси бяха войници от северновиетнамската армия — единият от тях всъщност беше на земята, където го беше оставил Белтран — и ги застреля и двамата в главата.
— Лейтенант Тайсън видя ли това?
— Разбира се. Той беше точно там.
— Той каза ли нещо? Направи ли нещо?
— Не, сър. През повечето време той просто си стоеше там.
— По-рано казахте, че не е имало никаква съпротива, въоръжена или каквато и да е, вътре в болницата.
— Да, сър.
— Тогава какво според вас е довело до застрелването на други пациенти, които не са били болни или ранени от армията на неприятеля? И до избиването на другите членове на обслужващия персонал, след убийството на двамата лекари? С други думи, господин Фарли, как започна общото избиване на хората, което ни описахте?
— Всички просто се понесоха по течението — отвърна Фарли. — Намериха седем или осем противникови войници в леглата и ги застреляха. След това някои лекари и сестри започнаха да бягат, и момчетата почнаха да стрелят по тях. Всяко нещо водеше до друго. Не знам. Не съм напускал операционната зала. Всичко, което видях, беше онова, което стана там.
— Вие самият стреляхте ли по някого в болницата?
— Само няколко изстрела — отвърна Фарли, след като облиза устните си, — но… Само по онези, които се опитваха да избягат.
— След като вашите хора започнаха да стрелят по другите пациенти и по персонала, след като отидоха отвъд заповедта на лейтенант Тайсън да застрелят ранените и болни неприятелски войници, лейтенант Тайсън направи ли нещо, за да ги спре?
— Не, сър.
— Вие близо до него ли бяхте, през по-голямата част от времето?
— Да, сър. Бяхме в операционната зала почти през цялото време. Излязох оттам само веднъж, и то за няколко минути. След като стрелбата спря и аз се върнах там, него вече го нямаше. Не го видях повече, преди да изляза навън. Момчетата бяха заобиколили сградата. Вече казах, че някои от момчетата бяха хвърлили запалителни гранати и постройката гореше. Така че ние всички излязохме навън. Някои от хората, останали вътре, се опитаха да излязат, но момчетата ги застреляха. Лейтенант Тайсън изчака докато покривът се срути във вътрешността на сградата, след което ни заповяда да тръгваме. След това стигнахме до един бункер близо до Уей и се настанихме в него, за да прекараме нощта. Лейтенант Тайсън се свърза на няколко пъти с капитан Браудър и му каза, че сме завързали сражение. Е, като се има предвид, че снайперистът уби Питърсън и рани Муди, наистина имаше сражение. Лейтенант Тайсън докладва за десет или дванайсет убити, поне така ми се струва.
— И Кейн е бил убит от снайпериста, нали? — напомни му Пиърс.
— Точно така. Мисля че именно това бе причината за всичко. Този снайперист, който стреляше по нас от болницата. Всички се разгорещиха. А когато влязохме вътре, всички малко превъртяхме. Искам да кажа, че там бяха тези войници от северно-виетнамската армия и другите, легнали на леглата, и тези лекари — бели момчета — които казваха, че не могат да ни помогнат, и че съжаляват за това. Така че естествено, ние се поразгорещихме. И бих искал да заявя, че аз всъщност не обвинявам лейтенанта за това, че каза „разкарайте жълтите“. Но мисля, че много от момчетата не разбраха заповедта му.
— Заповедта да убият войниците от северно-виетнамската армия, които са били пациенти на болницата, така ли?
— Да, сър.
— А лейтенант Тайсън направи ли нещо, за да поясни заповедта си?
— Не, сър. Но не мисля, че той искаше всички тези хора да бъдат избити. Ала след като всичко вече започна веднъж, той като че ли се изплаши и просто го остави да продължи. Така и така беше дошло време да си връщаме.
— Време да си връщате?
— Да, сър. Това, което наричахме връщане. Нещо като да изравним сметките. Като веднъж — още преди лейтенант Тайсън да стане командир на взвода — загубихме няколко момчета в едно минирано поле близо до Кунг Три. Тогава събрахме жълтите от най-близкото село и ги подкарахме пред себе си през минираното поле. Това е да си връщаме. Но то е друга история.
Пиърс се извърна настрани и вдигна вежди, за да покаже на всички с израза на лицето си, че макар Фарли да бе негов свидетел, той в никакъв случай не бе негов приятел.
— Значи, това беше връщане заради снайпериста — каза Пиърс, след като се изкашля.
— Да, за снайпериста. И за картечния огън от предната нощ. И за Пху Лай. И за всичко. И защото отивахме към Уей. И понеже хората в тази болница се отнасяха с нас като с отрепки. Извинете.
— И затова лейтенант Тайсън заповяда да застреляте войниците от северно-виетнамската армия и не спря никого, който прекрачи заповедта му? — попита Пиърс, опитвайки се да се върне към интересуващия го въпрос.
— Да, сър. Точно затова.
— И затова ли лейтенант Тайсън измисли версията за прикритие на случилото се?
— Да, сър.
— Заради връщането.
— Да, сър.
— Благодаря ви. Ваша милост, нямам повече въпроси, но си запазвам правото отново да извикам свидетеля.
Полковник Спраул погледна към Корва.
— Има ли защитата въпроси към свидетеля?
— Да, ваша милост — каза Корва и стана. — Но тъй като наближава време за обед, бих искал да предложа да направим почивка сега.
— Не бих желал да ви лишавам от обеда ви, господин Корва — отвърна му Спраул. — Можете ли да изчакате само минутка, докато дам инструкции на свидетеля?
Няколко души се разсмяха, включително и Пиърс, Уейнърт и Лонго. Съдебните заседатели, хванати неподготвени от шегата, също се усмихнаха. Корва се ухили добродушно, но отговори малко отсечено:
— Ваша милост, аз съм напълно готов да се лиша от обеда си в интерес на правосъдието. Ако свидетелят, който изглежда леко замаян и объркан, е в състояние да продължи, ще започна разпита си незабавно.
Полковник Спраул се взря внимателно в Корва за няколко секунди, после каза:
— Ще направим прекъсване за обед, господин Корва. — Спраул погледна надолу към Фарли: — Господин Фарли, благодаря ви, че се явихте да дадете показания. Временно сте свободен. Моля ви, докато трае този процес, да не разисквате показанията си или информацията, с която разполагате по случая с никого, освен с присъстващия тук прокурорски екип и подсъдимия. Не бива да допускате никой от свидетелите по случая да разговаря с вас за показанията, които той или тя са дали или ще дадат. Ако който и да е друг освен прокурорският екип или обвиняемият се опита да говори с вас за показанията ви по делото, уведомете полковник Пиърс, майор Уейнърт, или капитан Лонго. Разбирате ли указанията, господин Фарли?
Фарли явно не ги бе разбрал, но вече се пресягаше към бутона за включване на мотора на количката.
— Да, сър.
— Свидетелят е свободен. Подлежи на повторно призоваване — каза Спраул.
Инвалидната количка на Фарли издаваше типичното бръмчене на електрически уред, докато се придвижваше напред. Пиърс бе принуден да отстъпи встрани, когато Фарли зави покрай него и продължи покрай съдебния състав към страничния изход. Спраул изчака, докато той изчезне зад вратата.
— Съдът обявява почивка до четиринайсет часа — заяви той.
Тайсън и Корва станаха. Корва си събра документите.
— Потискащо е — отбеляза Тайсън.
— Никой не е казвал, че ще бъде ободряващо. Къде искаш да обядваме?
— В Париж.
* * *
Колата на военната полиция ги остави пред жилищата за несемейни, които се намираха в северната част на базата. Тайсън разпозна модерната триетажна постройка от червени тухли.
— Има ли живот в това място?
— Всъщност да. Веднъж работих до късно вечерта и от всички страни се чуваха стереоуредби и женски смях.
Те влязоха в семплия вестибюл и се качиха по стълбите на третия етаж. Корва отвори вратата, означена „ЗФ“ и покани Тайсън в просторна всекидневна, преминаваща в трапезария и обзаведена с приемлива съвременна шведска гарнитура. Червеникавият мокет на земята напомняше за пода на гимнастически салон, а по стените нямаше нищо, освен бележки — бележките, на Корва, закачени по цялата трапезария.
— Става — каза Тайсън.
Корва го покани да седне на кръгла маса от светло дърво, върху която бяха струпани книги, жълти бележници и купища изписани машинописни страници. На пода лежаха връзки вестници, още книги и картонени папки.
— Мислех, че работиш на импровизации — каза Тайсън.
— Дадоха ми това за жилище. Отсега нататък ще се срещаме тук, за да обсъждаме положението. Казах на командира на базата, че не можем да подготвим защитата както трябва, ако трябва да работим в твоето жилище в присъствието на жена ти и сина ти. Така че ти е разрешено да идваш направо тук по всяко време, когато те повикам. Става ли?
— Става.
— А ако обстановката у вас се пообтегне, обади ми се в кантората или вкъщи и ще се срещнем, за да се поохладим малко.
— Благодаря.
Корва отиде до едно малко барче-хладилник и се върна с две бири и два пакетирани сандвича, после седна на другия край на масата. Тайсън отвори бирата си и разгъна сандвича. Корва захапа сандвича си и каза дъвчейки:
— Връщане.
— И вие ли го наричахте така? — попита Тайсън.
— Предполагам, че да. Не бяхме го институционализирали, но си спомням идеята.
— Предполагам, че наистина си връщахме. Как го наричаха нацистите? Репресии?
— Точно така. Репресиите са забранени със същия Боен устав на пехотата, за който говореше Пиърс. Радвам се, че има правила за водене на война. Можеш ли да си представиш колко опасно щеше да бъде без тях?
Тайсън си запали цигара.
— Единственото нещо, което Фарли изглежда е успял да схване с размътения си мозък, е че хората в болницата не ни харесваха. И наистина не се отнасяха с нас така добре, както несъмнено се бяха отнесли с неприятеля, който е бил там преди нас. Не знам дали са симпатизирали на противника или просто са се страхували от него повече, отколкото от нас. Но те не се страхуваха от нас. Което предполагам беше добре. Нямахме чак толкова лоша слава. Но тази проява на пренебрежение от тяхна страна… Те не разбираха, че ние изпитвахме непреодолимо желание да си върнем за онова, което ни се беше случило през последните няколко седмици. — Той погледна към Корва. — Звучи като самооправдаване, нали?
— Ще си спестя моралните сентенции — сви рамене Корва и отпи малко бира. — Разкажи ми за случая на погребалната могила.
Тайсън разказа случая както си го спомняше и заключи:
Фарли беше прост човек, както и сам си забелязал. Взимаше всичко буквално. Веднъж, когато се оплакваше за нещо, аз му казах, че ако не иска да бъде стрелец, ще помоля командира на батальона да го вземе в разузнавателната служба. На другия ден той действително ме помоли за това. Беше много подтискащо да работиш с хора, които не разбират шегите ти.
Корва се усмихна.
— Но като се замислям отново върху случката — добави Тайсън, — ми се струва, че той разбра, че им казвах да го направят или да млъкнат. Бях се уморил от идиотските им заплахи към виетнамците. Естествено, нямаше да ги оставя да го направят.
— Няма нужда да ми го казваш. Извинявай, че се притесних малко в залата. Въпросът е, че тази история не е добра за теб. Показва те в лоша светлина. Хайде да обсъдим разпита на Фарли.
— Няма да има разпит — каза Тайсън.
— Какво?
— Не искам да го разгромяваш.
— Защо не?
— Защото ако разбиеш неговите показания, преди да се изправиш срещу Бранд, Пиърс ще промени онези части от разказа на Бранд, които види, че няма да издържат. Фарли е жълтият на минното поле, Винс. Пиърс иска той да му покаже къде са мините, къде е трудното, за да може да начертае картата за Бранд. Capice?
Известно време Корва мълчаливо дъвка сандвича.
— Capisco. — Той захапа още парче от сандвича и започна да го дъвче замислено. — Например ако се опитам да накарам Фарли да признае, че си убил Лари Кейн, мъчейки се да спреш избиването на хората, то Бранд ще знае предварително, че ще го разкрием и ще може да се подготви.
— Точно така.
— И колкото повече разбивам показанията на Фарли, толкова повече Бранд ще бъде в състояние да излезе с версия, която се приближава повече до истината, дори ако на места противоречи на показанията на Фарли, а ти всъщност не желаеш това, защото искаш да изобличиш Бранд като пълен лъжец. Нали така?
Тайсън не отговори.
— Добре, основанията ти може да са малко смахнати, но тактиката е разумна — каза Корва. — Не искам да помагам на Пиърс да помогне на Бранд. А ти искаш да си върнеш. Ясно. Ще пропуснем разпита на Фарли, като ще си запазим правото да го извикаме отново. Що се отнася до случая на погребалната могила, бих могъл да го разпитвам цял месец но пак няма да мога да втълпя на съдебния състав това, което ми каза току-що и в което аз вярвам. Ще оставя този въпрос настрана докато или ако решим да го извикаме отново за разпит. Можем да ги оставим да спечелят този рунд. Единственият въпрос, който си задавам е: къде, кога и как ще изобличим Стивън Бранд като убиец?
— След като застане на свидетелската скамейка и излъже.
— Мога да го направя, докато го разпитвам или чрез някой от нашите надеждни свидетели. Или пък мога да се опитам да го направя чрез твоите показания.
— Ще видим. Бъди готов за импровизации.
— Да, за импровизации — изсумтя Корва. Той се приведе над масата, облегнал ръце на купчина книги и каза на Тайсън: — Искам само да ти напомня, че подсъдимият си ти, а не Стивън Бранд. Ти си онзи, когото наричаме обвиняем. Аз често се съобразявам с желанията на клиентите си, поради което много от тях са в затвора. Ти си човекът, който ще трябва да живее с резултата от този процес. Ако виждаш в процеса заклинателен ритуал, и ако би се чувствал по-добре, докато бележиш чертички на стената на килията си, ще се опитаме да го направим така, както ти искаш.
— Добре. Радвам се, че мненията ни съвпадат.
— Чудесно. Искаш ли сандвич?
— Не.
— Нито пък аз.
* * *
Съдът се събра отново в два часа следобед и полковник Спраул каза на Корва:
— Свидетелят е ваш, господин Корва.
— Защитата няма въпроси към свидетеля, ваша милост — отвърна Корва.
В залата настъпи раздвижване и полковник Спраул погледна строго към зрителите. След това се обърна отново към Корва.
— Не искате ли да го разпитате? — попита той.
— Не, ваша милост. Запазваме си правото да извикаме отново свидетеля по-късно.
Полковник Спраул сякаш подтисна желанието си да свие рамене, след което се обърна към полковник Муър.
— Има ли въпроси от съдебния състав?
— Съдебният състав има въпроси, Ваша милост.
— Понякога идеята за съдебни заседатели, които могат да задават въпроси, ми харесва — каза Корва, навеждайки се към Тайсън. — А понякога не ми харесва. Да видим дали този път ще ми хареса или не.
Полковник Спраул даваше указания на съдебните заседатели:
— Формата, под която реших, че ще можете да задавате въпроси, вече ви беше обяснена в указанията, дадени преди процеса. Можете да задавате въпросите си лично или чрез председателя на съдебния състав, полковник Муър. Освен това ви напомням, че въпросите към свидетеля не трябва да бъдат подвеждащи, не трябва да показват предупреждение, трябва да се отнасят до показанията на свидетеля и да служат за изясняване на някакъв проблем, трябва да бъдат кратки и ясни. Ако имате някакви съмнения в допустимостта на въпросите си, можете да ги напишете и да ми ги представите. Ако зададете въпрос, който намирам за недопустим, няма да разреша на свидетеля да отговори. Полковник Муър?
Полковник Муър погледна в бележките си и каза:
— Майор Синдъл ще зададе първия въпрос към свидетеля.
— Господин Фарли, помнете, че все още сте под клетва — каза Пиърс на Фарли, след като се изправи.
— Да, сър — отговори Фарли от инвалидната си количка.
Тайсън изпитваше ясното усещане, че дори след близо две десетилетия Фарли все още се смущаваше от авторитета на военната униформа и порядки. Тайсън изпитваше силното желание да го разтърси и да му напомни, че е цивилен.
Майор Вирджиния Синдъл се наведе към Фарли и го попита:
— Господин Фарли, вие казахте, че сте изстреляли няколко куршума към хората, които са се опитвали да избягат. Уцелихте ли някого от тях?
Известно време Фарли предъвкваше долната си устна, после каза:
— Не, госпожо.
— Благодаря ви. Имам още един въпрос. Няколко пъти казахте, лейтенант Тайсън нищо не е направил и нищо не е казал в отговор на най-различни събития. Казахте също, че е бил изплашен. От какво е бил изплашен?
Фарли се замисли за момент.
— Беше изплашен от нас — отговори той.
— Благодаря ви.
Тайсън погледна към майор Синдъл. Беше на около четирийсет години с тъмноруса коса и сини очи. Очите й излъчваха интелигентност, а в гласа имаше някаква нотка топлота от юга. Имаше хубави ръце и си играеше с молива по почти чувствен начин. Не беше привлекателна, но Тайсън реши, че има достатъчно чар, за да бъде желана.
— Господин Фарли — попита подполковник Макгрегър, — вие казахте, че лейтенант Тайсън е дал заповед да бъдат избити всички болни и ранени неприятелски войници в болницата. Съзнавам, че оттогава е изминало изключително много време, но бихте ли могли да си спомните какви думи използва?
Фарли почука с пръсти по двете облегалки на инвалидната си количка.
— Нещо като… — най-накрая отговори той, — „идете да намерите жълтите“… не, каза „Войниците от северно-виетнамската армия“, или може би „Виетконгците“… „Идете да ги намерите и ги разкарайте“.
— Имал е предвид северно-виетнамските войници и виетконгците в леглата?
— Да, сър.
— Той каза ли това?
— Мисля, че да.
— Откъде знаете, че е имал предвид северно-виетнамските войници и виетконгците в леглата?
— Нямаше други северно-виетнамски войници и виетконгци наблизо.
— А вътре или в околностите на болницата нямаше ли противникови войници?
— Не, сър. Те избягаха.
— Благодаря ви.
— Господин Фарли — попита капитан Морели, представителят на адютантския корпус, — имам само един езиков въпрос. Думата „жълти“. Това противниковите войници ли означаваше? Или цивилните? Или и двете?
Фарли изглежда се зарадва, че някой най-сетне му задава толкова лесен въпрос.
— Жълтите можеха да бъдат и двете. Дръпнатите очи бяха цивилните. Дребните можеха да означават и двете. От голямо значение беше къде си и какво правиш. Чарли винаги беше противника, най-общо.
— А Чарли винаги ли беше жълт? И нали жълтите невинаги са били Чарли?
— Човек никога не можеше да разбере дали един жълт не е Чарли — усмихна се за пръв път Фарли.
— Разбирам. Благодаря ви.
— А в болницата — попита полковник Муър, — лейтенантът даде ли ви изобщо някаква непосредствена заповед?
— Не, сър — поклати глава Фарли. — Той даде само тази единствена заповед. Да се убият болните и ранените. Крещеше го на всички.
— И не е наблюдавал непосредствено изпълнението на заповедта си?
— Не, сър. Той остана в операционната зала.
— Вие видяхте ли лично как се изпълняваше заповедта му?
— Не, сър. Аз бях в операционната зала.
— Но в операционната зала е имало двама неприятелски войници и вие сте видели как ги застрелват.
— Точно така. Това го видях.
— Какво стана първо, господин Фарли — убийството на двамата лекари в операционната зала или заповедта на лейтенант Тайсън да убиете болните и ранени неприятелски войници?
— Мисля, че първо бяха застреляни двамата лекари — отвърна Фарли. — Не мога да си спомня. Беше твърде отдавна.
— Как бихте могли вие или хората от вашия взвод да определите кои от пациентите са били неприятелски войници?
Фарли се замисли за известно време.
— Не зная — отговори той.
— Лейтенант Тайсън даде ли някакви указания на хората за методите за разпознаване?
— Не, сър. — Изглежда, че Фарли реши да се възползва от възможността и каза: — Точно затова заповедта му беше безумна. След като я даде, всеки от нас можеше да застреля когото си иска. Жените също бяха виетконгци. Както и възрастните мъже.
— Но жените и бебетата от родилното отделение не са били такива.
— Предполагам, че не.
— И болничният персонал не е бил нито от северно-виетнамската армия, нито от виетконгците.
— Не, сър. Но те се грижеха за тях.
— Забелязахте ли някой от вашия взвод да се опитва да спре стрелбата?
— Не, сър. Някои момчета не стреляха. Или поне аз не ги видях да стрелят.
— Можете ли да назовете някого, който не е стрелял?
— Единственият, за когото съм сигурен, е доктор Бранд. Той не стреля нито веднъж.
— Благодаря ви. — Полковник Муър се обърна към полковник Спраул: — Съдебният състав няма повече въпроси.
Полковник Спраул погледна надолу към Ричард Фарли.
— Свидетелят е свободен, подлежи на повторно призоваване. — Спраул погледна към часовника си и каза на Пиърс: — Искате ли да призовете следващия си свидетел?
— Не, ваша светлост. — Пиърс се изправи. — Показанията на следващия свидетел могат да отнемат много време. Бих предпочел да започнем следващата сутрин.
— Съдът ще поднови заседанието си утре в десет часа сутринта — обяви полковник Спраул.
Всички станаха, когато полковник Спраул слезе от амвона и напусна залата на съда.
— Група аматьори — каза Корва на Тайсън.
— Според мен те зададоха много добри въпроси. Какво ти подсказват въпросите им?
— Че са повярвали в историята за избиването на хората. Глупак като Фарли не може да сътвори показания в продължение на час и половина за нещо, което изобщо не се е случило. Утре Бранд ще довърши обрисуването на картината. Всичко, което съдебният състав иска да разбере, е каква точно е била твоята роля, ако си имал такава, в това избиване. Те не искат да чуват за престрелки и схватки в стаите. — Корва вдигна куфарчето си. — Усещах, че това може да се случи. И още щом Фарли започна разказа си, почувствах как всички разбраха, че написаното в книгата на Пикард е в основни линии вярно.
— Ами да — каза Тайсън.
Корва се вгледа в изпразващите се пейки и забеляза, че Марси не е останала да ги чака. Той се обърна обратно към Тайсън:
— Къде искаш да отидем сега?
— В Париж.
— В моето ергенско жилище или в твоя апартамент?
— У вас. — Тайсън огледа вече празната църква, ако не се броеше очакващия го полицай и полковник Пиърс, който маниакално подреждаше книжата си. Тайсън се приближи до него и Пиърс погледна нагоре от стола си.
— Да? — каза Пиърс.
— Да, наистина — отзова се Тайсън.
— Мога ли да направя нещо за вас?
— Да, можете. Можете да кажете от мен на Ричард Фарли, че не му се сърдя. Ще го направите ли?
— Да.
— И да кажете на доктор Бранд, че е дошло време да си връщаме. Ще го направите ли?
— Мисля, че доктор Бранд го знае — отвърна Пиърс все така седнал на стола си.
Корва сложи ръка върху рамото на Тайсън и го дръпна встрани. После каза на Пиърс:
— Доста си напреднал, Греъм. Много съм впечатлен.
— Най-доброто още предстои — усмихна се Пиърс със стиснати устни.
— Май ще трябва да прекарате нощта, държейки доктор Бранд за ръката — каза Корва. — Два аспирина и до утре сутринта. Приятен ден. — Корва се обърна и излезе с Тайсън през страничната врата в коридора.