Нелсън Демил
Обречен на мълчание (41)

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА

Бенджамин Тайсън започна последната си обиколка от кроса на обширния открит стадион зад щаба на базата.

Стадионът беше забулен от легналата ниско по земята мъгла, типична за късните септемврийски вечери, която скриваше всичко, освен светлините на околните сгради. Тайсън тичаше бавно през лепкавата мъгла, осъзнавайки, че се е загубил в объркващата бяла пелена.

Видя високия бял пилон на знамето да се издига като корабна мачта над мъглата и промени посоката на движението си, минавайки от лявата страна на стълба. Пресече една бетонна пътека и се намери на Лий авеню. Намали крачка и се насочи към щаба.

Един патрулен джип намали и спря до него, а мъжът на дясната седалка до шофьора му извика:

— Още ли продължавате, лейтенанте?

Тайсън разпозна гласа. Той извърна глава към джипа, който караше до него.

— И на вас не би ви навредило, капитане. Капитан Галахър изръмжа нещо в отговор.

— След като така и така сте се насочили в тази посока — извика му той, — защо не минете да се разпишете в щаба? Вече е почти девет вечерта.

Тайсън не отговори. Той на няколко пъти смени темпото, карайки шофьора да намалява и да ускорява, за да бъде наравно с него.

— Тогава ще трябва да се върнеш в стаята си, синко — добави капитан Галахър. — Не се шегувам. Вие ни поставяте в доста неловко положение и затова решихме да вземем мерки срещу целонощните ви похождения.

Тайсън отново не отговори.

— Не ти ли липсва жена ти? — попита саркастично Галахър.

— Върви по дяволите.

— Внимавайте, лейтенанте. Ще ви ритна по задника. — След това добави с помирителен тон: — Опитвам се да ви помогна.

— Тук някъде май се подготвя някакво престъпление — каза Тайсън на капитана от военната полиция. — Защо като добро ченге не отидеш и да го разкриеш?

Капитан Галахър каза нещо на шофьора и джипът ускори надолу по пътя. Тайсън намали скоростта и премина в ходене, след което зави по пътеката към щаба. Изтри потта от очите си и бутна с рамо стъклената врата. Дежурният сержант зад прозорчето на пропуска беше известният му сержант Лестър от следствието по член 32. Той вдигна поглед от бюрото си в малката стаичка на дежурния.

— Хей, лейтенанте, как сте?

— Прилично за човек, който живее ден за ден.

— Дошли сте, за да се разпишете, нали? — разсмя се Лестър и се изправи.

— Не, сержанте. Търся си кучето.

— Забранено е да се държат кучета в базата.

— И аз така му казах. Къде е книгата?

— А… да… Да, сър. Тя е при полковник Левин. Той е горе и иска да се явите на рапорт при него.

— Да не би така да значи, че иска да ме види?

— Същите глупости. Само че трябва да направите и онзи смешен жест с ръката. — Лестър енергично козирува и се засмя.

Тайсън взе стълбите нагоре по три, направи няколко тренировъчни боксови движения докато вървеше по коридора за забавление на две служителки и влезе в приемната на адютанта. Пристъпи до вратата на полковник Левин и рязко почука.

— Влез — извика Левин.

Тайсън отвори вратата, приближи се до бюрото му и козирува.

— Сър, лейтенант Тайсън рапортува. Левин също козирува.

— Седнете. Изглеждате уморен.

— Да, сър. — Тайсън седна на стола срещу бюрото. Стаята беше почти тъмна, осветявана само от настолната лампа, която бе насочена към документите пред Левин и оставяше лицето му в сянка.

— Пропуснал си доста дни, в които е трябвало да се разписваш — обади се Левин от тъмнината.

— Да, сър.

— И отново си тичал — отбеляза Лени.

— Да, сър. Тренирам за бягството си.

Левин се разсмя. Той стана, отиде до един шкаф и се върна с бутилка вече приготвени коктейл Манхатън и две водни чаши. Наля две питиета и подаде едното на Тайсън.

Тайсън остави чашата си на края на бюрото на полковника. Загледа се в ръцете на Левин, останали в кръга светлина. Пръстите на лявата му ръка бяха оцветени от никотин. Тайсън почака, после сам наруши мълчанието.

— Работите до късно?

— Да, утре е празник. Утре е Йом Кипур. — Деня на изкуплението. Искам до обяд да съм свършил с работата си.

— Да. Утре синът ми не е на училище.

— Как вървят нещата вкъщи?

— Както може да се предположи. Грижите за детето и развлеченията му ни създават известни проблеми.

— Знам. Имам трима сина. Но вече пораснаха.

— И те ли са в армията? — усмихна се Тайсън.

— А, не. Нагледаха й се. Доста е тежко за семейния живот. Имах три тежки назначения. Едното беше за година и половина в Корея. Съпругата на военния трябва да бъде много особена жена. Иска се и доста голямо взаимно доверие, когато хората се разделят за толкова дълъг период от време.

Тайсън се зачуди дали в това нямаше и някакво послание за него. Пийна си от топлия Манхатън.

— Есента дойде — отбеляза Левин. — Преди харесвах този сезон, но с годините започнах да чакам с нетърпение пролетта и лятото. „Сега е есен, когато плодовете падат и започва дългото пътуване към забравата… построи ли своя кораб на смъртта, о, построи ли го?“

— Това въпрос ли е? — Тайсън довърши питието си.

— Не, това беше Д. X. Лоурънс. — Левин взе полуизгоряла пура от пепелника и я запали, като клечката кибрит за миг освети лицето му. Кълбетата пушек изчезнаха в тъмнината. — Това което действително ме ядосва — продължи той, — е, че армията всъщност не иска да има процес. Но се чувстват задължени да го направят заради пресата, Белия дом. Конгреса, който им одобрява бюджета, министъра на отбраната и главнокомандващия на армията и дори заради собствения си правен отдел.

Тайсън разгърна парче станиол, в което си носеше цигара и кутия кибрит. Запали си цигарата без да поиска разрешение.

— Има нещо непристойно в това да носиш цигари в екипа си за бягане.

Левин изглежда не го чу, погълнат от собствените си мисли.

— Ако този случай бе разкрит преди осемнайсет години, когато все още си бил на действителна военна служба, армията щеше да разполага с десетки възможни варианти за действия, както за тях, така и за тебе. Но по някаква зла ирония на съдбата времето е работило срещу теб. И възможностите са се ограничили до това да те подведат или да не те подведат под обвинение за убийство — добави той.

Тайсън загаси недопушената си цигара в пепелника на Левин.

— Предложих им възможността да ми се извинят публично.

— Армията не приема извинения от офицерите и хората си — слабо се усмихна Левин, — така че не смятам, че можеш да очакваш подобно нещо от тяхна страна.

— Странен обичай.

— Имаме да обсъдим някои делови въпроси с теб — каза Левин, извади един кафяв плик от дясното чекмедже и го остави на бюрото, след това извади от плика лист хартия. — Преди малко пристигна куриерът от форт Дикс. Това — той подаде на Тайсън един попълнен формуляр с приложени към него няколко машинописни страници, — е копие от заключението на длъжностното лице, натоварено с разследването. Ако погледнеш какво пише долу на страница трета, подточка седемнайсет, ще видиш, че полковник Гилмър е предложил да бъдеш изправен пред общ военен съд.

Тайсън остави документите на бюрото на Левин без да ги погледне.

— Генерал Питърс, следвайки мнението на юридическия си съветник, се е съгласил с тази препоръка — продължи Левин. — А това — Левин му протегна един-единствен лист, — е твоето копие от заповедта за свикване на военен съд от общ характер.

Тайсън приближи листа до лампата и прочете късия текст на документа.

„От името на генерал-майор Джордж Питърс, командир на база форт Дикс, Ню Джърси.

С този документ се свиква военен съд от общ характер. Заседанията му ще се състоят във форт Хамилтън, Бруклин, Ню Йорк, на 15 октомври, и той ще съди лицата, които могат да бъдат надлежно призовани от тази инстанция.

В съда ще вземат участие както следва:

Военен съдия: полковник Уолтър Спраул.

Членове на съдебния състав: полковник Амъс Муър, подполковник Стенли Ласки, подполковник Юджийн Макгрегър, майор Доналд Бауър, майор Вирджиния Синдъл, капитан Харбърт Морели, лейтенант Джеймс Дейвис.

Съдебни обвинители: полковник Греъм Пиърс, майор Джудит Уейнърт, капитан Салваторе Лонго.

Съдебен защитник: Винсънт Корва.

/Подпис/

Джордж Питърс, генерал-майор от армията на САЩ.“

Тайсън остави и този лист хартия върху другите. За момент се загледа в Левин, после попита:

— Кое мислите, че е лицето, което може да бъде надлежно призовано пред този военен съд?

— Можете да поискате отлагане на делото. Говорете с адвоката си — каза Левин.

— Датата 15 октомври звучи чудесно — поклати глава Тайсън.

— Обвинителният акт — Левин протегна на Тайсън надлежно попълнения правен документ.

— Имам вече няколко копия. Защо ми е още едно?

— Както се вижда — обясни Левин, — при всеки нов етап от процеса във формулира са зачеркнати все повече квадратчета и все повече от редовете са попълнени. Този екземпляр тук е подписан от полковник Пиърс, и той официално ще ти предаде копие от този акт утре някъде в някакъв час, който предстои да се уточни. Можеш да вземеш със себе си и адвоката си, но това не е необходимо.

— Значи това е то — Тайсън остави листа на бюрото на Левин. — Сега съм призован през съда, обвиняем и готов да бъда осъден. Всичко е уредено. Знам, че отлагането на правосъдието е равносилно на отричането му, но както каза Корва, прокурорският екип също би трябвало да си сложи защитните униформи за джунглата.

Левин не отговори. Тайсън се изправи и си разтри врата.

— Господи, а скоро бях нормален гражданин, живеещ в предградията на Ню Йорк. — Той се разсмя. — Добре че поне всичко става много бързо. Човек няма време много да се замисля над онова, което става.

— Има една точка в обвинителния акт, която ме смущава — каза Левин.

— За какво става въпрос, полковник?

— За допълнителните указания.

— Какви допълнителни указания?

— На втора страница — каза Левин. — Където пише „да следва настоящите инструкции“. В тази графа обикновено институцията, свикваща военния съд, дава конкретни указания на съда.

— Какъв вид указания?

— Обикновено става въпрос за ограничения на наказанието, което съдът може да наложи. Генерал Питърс, както и цялата командна йерархия до главнокомандващия, имат правото да посочат максималната присъда, която може да бъде дадена по делото. Например, когато става въпрос за престъпление, наказуемо със смърт, на това място — той посочи един ред в обвинителния акт, — обикновено пише нещо от рода на… не може да се наложи смъртно наказание…

Тайсън взе обвинителния акт. На мястото, предвидено за допълнителни инструкции по делото, не пишеше нищо. Той погледна към Левин.

— Искате да кажете, че могат да ме разстрелят?

— Ами… доста е невероятно. Всъщност е невъзможно… Но съм много смутен от факта, че генерал Питърс не е изключил смъртното наказание като възможност…

— Вие сте смутен? Аз пък съм оскърбен.

— Разбира се, че си. Това е заплаха. Наистина съм изумен… обикновено правителството, министерството на правосъдието, или изобщо някой предлага да даде на подсъдимия някакви гаранции при престъпление, наказуемо със смърт, естествено, в замяна на нещо друго. Но аз нямам право да говоря за това. Знам обаче, че никой състав на военен съд няма да наложи смъртно наказание.

— Как можете да знаете това, полковник? Ако командната йерархия не е инструктирала генерал Питърс да изключи възможността за налагане на това наказание, военният съд, свикан за това дело — Тайсън почука с пръст по заповедта на свикване на военния съд, — може да го приеме като знак, че командната йерархия иска да се наложи именно смъртно наказание.

— Интересна забележка — призна полковник Левин. След малко той добави: — Но всякакъв опит за въздействие от страна на командването, колкото и слаб или незабележим да е той, е незаконен.

— Колко успокоително. Сигурен съм, че препоръката на полковник Гилмър за призоваването ми пред съда се е основавала само на фактите. — Тайсън събра документите и ги напъха в плика. — Ако няма нищо друго, ще ви оставя да си вършите работата.

— Има още нещо — каза Левин, като се изкашля. — Отсега нататък нямаш право да напускаш жилището си. И това че нямаш право да го напускаш, означава, че нямаш право. Не можеш да го напускаш, освен в случай на спешен случай от медицински характер. Ако почувстваш, че наистина имаш нужда да напуснеш жилището си по каквато и да е причина, трябва да пуснеш писмена молба, адресирана до генерал Питърс във Форт Дикс.

— Това е човекът, който иска да ме разстреля. А аз дори не го познавам.

— Не е лично — Левин наля на Тайсън още едно питие. — Във всичко това няма абсолютно нищо лично.

— Точно това е ужасното, полковник.

— Да — Левин изпи наведнъж половината от питието си. — Да. Съжалявам за ограничението. Опитах се да се застъпя за теб, но когато пристигнаха ония бюрократи от Форт Дикс и видяха празните графи в присъствената книга. Всичко тръгна наопаки. — Левин допи чашата си. — Можеше да бъде и по-лошо. Можеха да те тикнат и в ареста.

Тайсън отпи от коктейла си.

— Мога ли да се разхождам в задния си двор? — тихо попита той.

Левин дълго гледа надолу към бюрото си.

— Сигурен съм, че никой няма да има нищо напротив. Домашният арест няма да продължи много дълго. Само до произнасянето на присъдата.

— След това се прибирам вкъщи — кимна Тайсън. — Където и да е това.

— Да, след това ще си отидеш вкъщи. — Левин се приближи до прозореца и се взря в бялата лепкава мъгла, покрила всичко под нивото на прозорците на втория етаж на сградата. — Видял съм толкова много прекрасни места през живота си — каза той. — Веднъж намерих покой в едно швейцарско селце. Покой, какъвто никога не съм изпитвал нито преди, нито след това. — Той си пийна от чашата и дръпна от цигарата си. — В края на Книгата Чиела, глава трийсет и пета, се споменава за създаването на шест града-убежища, където човек, заподозрян в убийство може да отиде и да живее в мир, докато страстите утихнат и може да се раздаде правосъдие. „И тогава събранието да съди между убиеца и отмъстителя за кръвта“. Да избира между убиеца и човека, убил поради основателни причини или в изблик на страст.

Тайсън не отговори. Левин се обърна, остави чашата си на бюрото, а пурата в пепелника.

— Паспортът ти се намира в средното чекмедже на бюрото ми. Ще се върна след пет минути. Дотогава ще си тръгнал, така че ти казвам лека нощ още отсега. Няма нужда да козируваш. — Той протегна ръка и Тайсън я стисна.

Тайсън напусна кабинета на Левин с плика с документи в ръка. Излезе навън в мъгливата нощ и тръгна към жилището си. Чифт фарове пробиха мъглата зад гърба му и осветиха пътя.

Колата караше до него, докато той вървеше бавно към къщите на офицерския състав. Той стигна до вратата си и колата спря до бордюра.

— Лека нощ, лейтенант Тайсън — чу се гласът на капитан Галахър във влажния въздух.

— Вървете по дяволите, капитан Галахър. Влезе в къщата и затвори вратата зад себе си, осъзнавайки, че няма да я отвори отново преди сутринта в деня на процеса си.