Нелсън Демил
Обречен на мълчание (3)

ГЛАВА ТРЕТА

Тайсън тръгна на изток по 42 — ра улица и се отби в една малка книжарница близо до Централната гара. На маса с надпис „Нови заглавия“ имаше голям куп от въпросната книга на червени, черни и бели ивици. Най-отгоре бе изваден един екземпляр, за да могат хората да виждат заглавието. Тайсън го взе и го прелисти. Тук-там между страниците бяха разположени коли със снимки, а на всеки няколко глави имаше класически военни картографски скици на Уей и околностите му. Книгата се отвори на титулната страница и той забеляза на нея автограф от Андрю Пикард.

— Авторът идва тук вчера.

Вдигна поглед нагоре и видя пред себе си млада жена, облечена в дънки и тениска, после каза:

— Ню Йорк е държава на книгите.

— Получихме ги миналата седмица — поясни тя. — Той купи един екземпляр лично за мен и ми написа автограф. Снощи я прелистих набързо. Опитвам се поне да попрехвърля основните книги, които получаваме.

Тайсън кимна с глава.

— Написана е в стила на големите битки. Видени през погледа на малките хора. — Тя се вгледа по-внимателно в него. — Вие били ли сте там? Искам да кажа, във Виетнам.

— Вероятно съм бил — отговори Тайсън. Тя се усмихна.

— Ами, препоръчвам ви я, особено ако сте били там. Но съвсем не е по моя вкус.

— В нея някъде би трябвало да пише за едно масово убийство във френска болница — предпазливо каза той.

Тя се навъси.

— Точно така. Доста отвратително е. — Замълча за момент. — Как можем да вършим такива неща?

Тайсън се зачуди как младите използваха първо лице, за да се включат и да се обвиняват и те самите заради разрушителната политика на правителството и на военните. — Беше много отдавна. Ще купя книгата — кимна той.

* * *

Тайсън отиде до ъгъла на 42 — ра с второ авеню и влезе в „Райън Макфадън“ — една доста прилична ирландска кръчма. Спря на входа, докато свикне с тъмното осветление, приближи се и седна на бара. Клиентелата беше доста разнообразна — чужденци от близката резиденция на ООН, местни журналисти, работещи в сградата на „Дейли Нюз“ отсреща на улицата и бръщолевещи литератори, чието присъствие тук озадачаваше собствениците, които не насърчаваха този тип занятие. Мястото не се посещаваше от бизнесмени и той не очакваше да срещне някой от себеподобните си. Един от съдържателите, Дан Райън, го поздрави сърдечно:

— Бен, как се отнася животът към тебе? Тайсън прехвърли през главата си няколко отговора и накрая каза:

— Не много зле.

Райън му поръча скоч и сода с традиционното за всяка ирландска кръчма „Наздраве“. Тайсън вдигна чашата си:

— Slainte.

Райън се отдалечи, за да посрещне група новодошли в бара.

За пръв път откакто сутринта отвори книгата на Пикард, мислите на Тайсън се насочиха изключително към жена му: Марси не бе от онзи тип жени, които показват по телевизията, застанали непоколебимо до известните си съпрузи, обвинени в политическа корупция, злоупотреби или любовни афери. Тя бе доста независима и проявяваше своята лоялност селективно, както и би трябвало да бъде.

Марси не би била добра съпруга за един служител в корпорация и всъщност си имаше собствена кариера, както и собствено мнение. Някога, а и сега, тя беше против войната, против военните и против всичко, което не се вместваше точно в собствените й възгледи за света. Реакцията й към книгата ще бъде съвсем категорична, помисли Тайсън.

Той отвори дипломатическото си куфарче и извади книгата. Сложи я на бара и набързо прегледа въпросната статия, защото всъщност нямаше никакво желание да я чете подробно, нито пък да вниква в нея; като някой, който е получил писмо, започващо със „Скъпи Джон…“ и известяващо за предстоящата ти смърт. Срещаше името си в различни варианти — Взвода на Тайсън, лейтенант Тайсън, хората на Тайсън, лекаря на Тайсън, радиосвръзката на Тайсън…

Затвори книгата, допи питието си и си поръча още едно. След малко я отвори там, където бе подгънал едно ъгълче и прочете следния параграф:

Когато взводът се приближил, бил посрещнат от три противоречащи си сигнални знаци: знамето на Виетконг, знамето на Червения кръст и един бял чаршаф. Чаршафът навярно ги заблудил, че могат безопасно да прекосяват откритото пространство пред сградата. Внезапно затракала картечница и Лари Кейн бил застрелян на място. Муди и Питърсън били ранени. Взводът се прикрил и отвърнал на огъня.

От двамата пострадали раната на Муди не била сериозна, но положението на Питърсън било критично. Духът на взвода, който от самото начало не бил много висок, съвсем паднал. Сред войниците се породило чувството на безпомощен гняв и безсилие, чувството, че са подведени и измамени.

Тайсън кимна с глава сам на себе си. Да, това описание на ситуацията бе съвсем точно. Гняв и безсилие. Бяха изиграни. Не само от врага, но и от преките си началници, от главнокомандването, от шефовете във Вашингтон. Търсеха нещо или някой, на когото да си го върнат. Разсъждавайки в ретроспекция, Тайсън осъзна, че онези хора в болницата нямаха никакъв шанс.

Той прескочи една страница.

С влизането си в болницата Тайсън поискал незабавна медицинска помощ за двамата пострадали от неговите хора.

Главният лекар, някакъв французин — д-р Жан Монту — доста безцеремонно на поносим английски обяснил, че болницата работи по системата, при която се дава предимство на тежко пострадалите, за които все пак има някаква надежда, т.е. пациентите са толкова много, а персоналът и оборудването не достигат, така че на онези, за които е почти сигурно, че ще умрат — като Питърсън — не се оказва първа помощ, а тези, които са леко ранени — като Муди — ще трябва да почакат. След това д-р Монту обърнал гръб на Тайсън и се заел с един виетконгски войник, чиято ръка била откъсната от шрапнел и който очевидно спадал точно към онази категория, която има право да получи медицинско обслужване.

Медицинското заключение на д-р Монту вероятно е било съвсем разумно, но преценката му по отношение на създалата се ситуация не би могла да бъде по-лоша.

Тайсън вдигна очи от книгата. „Съвсем правилно разсъждаваш, Пикард.“ Опита се да си представи лицето на д-p Жан Монту, но във въображението му се появи само ехидната физиономия на арогантния дребен французин. „Естествено, помисли си той, това се дължи на защитния механизъм на разума ми, който оправдава случилото се.“ Истинският д-р Монту се бе отнесъл към него с достойнство и учтивост. Онова, което тогава му се бе сторило безцеремонност, е било само умора. Отново се замисли, после, реши: „Не, Монту наистина беше един арогантен кучи син.“ Но не заслужаваше да умре заради това. Тайсън разклати питието си, после продължи да чете оттук-оттам:

Взводът на Тайсън, както споменах, от една седмица действал отделно от своята рота. Вече били понесли значителни загуби през предишните шестнайсет дни на офанзивата. От четирийсет души първоначално, сега били едва деветнайсет. Освен това вече седми ден не били ползвали почивка, нито пък получавали продоволствия.

Тези факти не целят да оневинят войниците за случилото се. Искаме само да дадем обективна картина на самата обстановка. Разбира се, някои войници са били поставяни и в много по-трудни ситуации, изпитвали са и много по-големи несгоди, излагани са на много по-жестока враждебност и са страдали много повече от ужасите на войната, отколкото този нещастен взвод, без да вземаме под внимание, че…

Тайсън рязко затвори книгата. Запали цигара и се загледа в издигащия се нагоре дим, после нервно погледна задната корица и се взря в портрета на Андрю Пикард. Снимката бе някак си странно замъглена, но той видя профила на мъж с брада приблизително на неговата възраст, облечен в светла риза с пагони. Виждаха се и някакви линии и Тайсън забеляза, че това всъщност са имена. Изведнъж разбра, че това е снимка на отражението на Пикард в тъмна лъскава повърхност и различи, че тази повърхност бе черната гранитна стена на мемориала в памет на Виетнам във Вашингтон.

Задържа погледа си върху необичайната снимка и се зачете в издълбаните в гранита имена на мъртвите, които изпълваха черната стена, преминаваха през отразения образ на Пикард — и продължаваха по обвивката на книгата. Сякаш излизаха извън времето и пространството, помисли си той; армията на мъртвите.

Отвори книгата и на вътрешната корица прочете: Андрю Пикард е завършил университета в Йейл. Бил е в морската пехота като офицер по обществената информация във Виетнам при Уей по време на офанзивата около Тет. Живее и работи в Саг Харбър, Лонг Айлънд.

Тайсън поклати глава. Йейл. Вероятно е изкарал някоя лятна школа за взводни командири, след като се е дипломирал в университета, но е успял да си уреди топло местенце като офицер по обществената информация и да избегне необходимостта да командва действащ пехотен взвод.

Саг Харбър. Малък град северно от Хемптънс. Преди няколко години Тайсън бе наел там лятна вила. Смътно си спомни една крайпътна пощенска кутия, покрай която често минаваше, с две имена на нея — Пикард и Уелс, но не можеше да се сети къде точно я бе виждал. Оказа се, че пътищата на живота му се бяха пресичали с тези на Пикард, без да се засичат: Веднъж през 1968 — а при Уей, сетне през лятото на 1976 — а и съвсем наскоро в една книжарница на 42 — ра улица. Сякаш съдбата иска да ги срещне един с друг.

След третото уиски Тайсън си спомни една случка отпреди почти две години: Вкъщи му се обади някакъв мъж, който му обясни, че събира материали за книга за Виетнам. Спомняше си, че даде колкото се може по-малко информация, без да се издаде, че се опитва да се измъкне. След няколко седмици мъжът отново се обади. Този път Тайсън бе груб с него и му затвори. Андрю Пикард. Тайсън поклати глава, спомняйки си името.

Отново прелисти книгата и заразглежда снимките. Както и в други подобни книги, видя снимките на военните командири: американците и техните съюзници — южновиетнамците от едната страна, виетконгците и северновиетнамците — от другата. Като снимки на футболни отбори, помисли си.

Следваха зрелищни снимки: неприбраните тела на убитите, камиони, транспортиращи прибраните тела на убитите, цивилни, които плачеха и ридаеха, коленичили пред безчувствените тела, зверски ранените и накрая — масовите гробове. Всичко бе в черно и бяло, което според него не бе много добре. Втората световна война бе в черно и бяло. Тази война бе цветна.

Тайсън спря да прелиства и се загледа в една снимка, заемаща половин страница. До разбития корпус на вражески бронетранспортьор бяха застанали членовете на Първи взвод, рота „Алфа“, Пети батальон, Седма кавалерия. Бяха около четирийсет. Една групова снимка за спомен преди започването на празниците около Тет, преди загубите да намалят броя им с повече от половината.

Според него те имаха доста наперен вид, изглеждаха спокойни и неустрашими. До голяма степен това, разбира се, бе поза. Но той си спомни, че се снимаха през декември, 1967 година, някъде около Коледа, преди онзи съдбовен ден в Тет — 30 януари 1968 — ма, когато една сутрин в боевете при село Пху Лай „Алфа“ загуби една трета от хората си.

Въпреки всичко декември бе добър месец. Не валеше силно, вятърът бе топъл, а слънцето не бе толкова жестоко. През онзи месец не дадоха нито една жертва, а прибавиха няколко убити врагове за своя сметка. Поне Коледа мина без кръв. На това именно се дължаха самодоволните лица на хората от „Алфа“.

Тайсън видя себе си, щръкнал от люка на вражеската машина — Вождът на войната на върха на кулата на порутения вражески замък, а около него — победоносните му подчинени. Разгледа лицата по-подробно и успя да разпознае онези, които бяха обречени да умрат, и онези, които щяха да бъдат ранени. Взря се още по-внимателно, сякаш разучаваше план-програмата на някоя гимназия пред предстоящ педагогически съвет.

После затвори книгата и я пъхна в дипломатическото си куфарче. Взе питието си и забеляза, че ръката му леко трепери. Остави чашата на масата и си пое дълбоко дъх.

Тръгна към изхода, излезе навън под яркото слънце и пое надолу по тротоара. Когато стигна Пето авеню, мислите му вече се бяха върнали в настоящето. Започна да обмисля последствията от това публично разкритие. Замисли се и за своето бъдещо поведение, за семейството си, за приятелите и за кариерата си.

Засега опасността изглеждаше далечна и нереална, но това бе най-коварният вид опасност: тази, която човек не може или пък не би посрещнал с главата напред. Тя отначало ти се струва аморфна и безтелесна, но постепенно придобива форма, докато се опитваш да отричаш нейното съществуване, а после се материализира.

Това състояние на нещата му напомняше много онова време, когато внезапно през нощта джунглата утихваше. Там нямаше никого. Сетне бамбукът изпукваше от вятъра, но всъщност не духаше никакъв вятър. По краищата на гората се движеха сенките на луната, но не грееше никаква луна и нямаше никакви облаци, които да хвърлят сенки.

След това изведнъж, когато вече сърцето ти ще се пукне от очакване, се появяват тихите и безформени сенки — облечени в черно в черната нощ, вече без изобщо да се преструват, че не съществуват, устремени към твоето малко убежище, където досега си си въобразявал, че си в безопасност.

Тайсън спря и изтри потта от челото си. Огледа се, сякаш да се увери, че наистина се разхожда по тротоарите на Ню Йорк. После мислите му отново се върнаха към онова дъждовно утро в Уей. Струваше му се, че всичко се бе случило на една друга планета, в един друг живот, на някой друг човек. Онзи Бен Тайсън бе на двайсет и пет години, мислеше си той, не бе женен, никога не бе държал бебе в ръцете си, нито пък бе виждал труп някъде другаде освен в погребалното бюро. Онзи Бен Тайсън имаше само някаква смътна идея за това какво са любовта, омразата, трагедията, състраданието и дори моралът. Нищо в спокойния му живот в Америка не го бе подготвило за Уей — 15 февруари 1968 — ма.

Въпросът, който стоеше пред него, все пак, бе следният: Готов ли е той сега да посрещне последствията от този ден?