Нелсън Демил
Обречен на мълчание (20)

ГЛАВА ДВАЙСЕТА

Бен Тайсън отиде до барчето, изля миниатюрната бутилка шотландско уиски в пълната със сода и лед чаша, и огледа стаята. Висящата лампа обгръщаше ниската масичка и дивана до нея в мека светлина. Настолната лампа осветяваше огромното легло, но той я изгаси и остави леглото скрито в тъмнина.

Някой почука силно на вратата три пъти и той се приближи към камината.

— Парола?

Последва кратко мълчание, после я чу да отговаря:

— Близалка.

Усмихна се и отвори вратата.

За момент тя остана на прага, после безмълвно влезе.

Покани я да седне на дивана в другия край на стаята. Тя пристъпи близо до него, но остана права.

Тайсън извади малка бутилка вино от хладилното барче, напълни винена чаша и я остави на ниската масичка пред нея.

— Да изоставим официалния тон, съгласна ли сте?

Тя не отговори.

Той взе питието си и седна на креслото срещу дивана. След цяла минута безмълвно мълчание тя каза: — Не би трябвало да съм тук.

— Нито пък аз.

— Трябва да го впиша в доклада си. Искам да кажа, че трябва да посоча мястото, където провеждаме разговора.

— Можете да си отидете.

— Мисля и за вашите интереси — продължи, като че ли не го е чула. — Вие сте женен…

— Това е най-малкият ми проблем. Слушайте, майор Керън Харпър, не съм искал да ми дават жена следовател. Желая да окажа съдействие на разследването. Предпочетох да проведем този разговор в стаята ми за повече удобство и дискретност, но ако се чувствате притеснена, можем да го отложим за друго място и време. Но не бих могъл да ви обещая, че ще бъда също така склонен да говоря, а може да доведа и адвоката си.

Тя сякаш се поколеба за момент, после седна на дивана.

— Докъде бяхме стигнали?

— Долу във фоайето на болницата, Фарли и аз. — Тайсън се облегна назад в креслото си.

— Да. Фарли е паралитик. Бил е ранен сериозно в гръбначния стълб около два месеца след като сте напуснал Виетнам. Знаехте ли?

— Май си спомням, че някой ми писа за това. Няколко месеца, след като се върна в Америка, беше поддържал връзка с взвода си. Но след това по силата на нормалния ход на нещата — смърт, ранявания, болести, връщане обратно в Щатите и прехвърляне на нови местоназначения — във взвода не бе останал никой. Първи взвод от рота Алфа се бе метаморфозирал в друг взвод, като, подобно на колежанска общност, бе запазил само името си, приемайки свежи попълнения и изхвърляйки вече старите, изтощени и мъртви тела… Цяла поредица от нови офицери и нови войници, които се превръщаха в стари, ако преживееха повече от деветдесет дни. Разказите за деянията на старите бойци от ротата се превръщаха в митове и се предаваха по-нататък: истории за проява на смелост или малодушие, които се променяха при всеки преразказ; повестта за историята на взвода се съхраняваше като синтезирана епическа поема сред американските войници. Често си задаваше въпроса каква ли следа е оставил в тази поема той.

Керън Харпър прекъсна хода на мислите му.

— Фарли сега живее в Джърси Сити. Прекарва голяма част от времето в болници за ветерани от войната. Той е наркоман и страда от нервно разстройство…

— Много подходящ свидетел за обвинението. Но съжалявам, че му се е случило всичко това — добави.

— Проведох кратък телефонен разговор с него. Разказът му изглежда потвърждава версията на Бранд.

Тайсън събу обувките си и разтърка краката си върху дебелия килим.

— Разположете се удобно.

— Аз се чувствам удобно. — Тя огледа меко осветената стая. — Много е хубаво, фирмата ви явно добре се справя с държавните поръчки.

— Тази забележка съвсем не е случайна, нали?

— Не.

— Работих много, за да постигна онова, което съм и което бях.

— Не исках да ви засегна — кимна тя.

— Не, не мисля, че сте имала такова намерение. Ние сме от различни светове, майоре. — Той се замисли за момент, после добави: — Или, както казват влюбените, просто не ни върви.

Преди да отговори, тя го изгледа продължително.

— Хайде да се опитаме да направим нещо, за да ни потръгне.

Той сви рамене.

— Ричард Фарли е потенциален свидетел на обвинението — поясни тя. — Имате правото да го подложките на кръстосан разпит, ако…

— Как го е намерил Пикард? Как Пикард е намерил и Бранд?

— Интересен въпрос. Изглежда, че след случайната си среща със сестра Тереза, Пикард е поместил обява в рубриката „Издирвани лица“ на вестника на Първа кавалерийска дивизия. — Отвори чантата си и му подаде фотокопие от рубриката за издирвани лица с дата отпреди две години.

Тайсън погледна оградената обява и я прочете: „Историк издирва ветерани от рота «Алфа» на Първи батальон на Седма кавалерия, служили във Виетнам през първите три месеца на 1968 година. По-специално искам да се свържа с някого от втори взвод, участвал в битката при болница «Милосърдие» край Уей. Друго частно лице също проявява интерес към този въпрос. Обещавам, че получените отговори ще бъдат използвани строго поверително. Гарантирана анонимност.“

Което, помисли си Тайсън, беше пълна глупост. Забеляза че адресът на пощенската кутия бе в Саг Харбър. Той остави обявата на масата.

— От Първа кавалерийска дивизия ми съобщиха, че са ви изпратили този вестник — добави тя.

Той кимна. Единственото нещо, което изобщо бе преглеждал в този вестник, бе твърде интересната понякога рубрика за издирвани лица: хора, търсещи изгубените си приятели; жени, търсещи неверните си мъже; историци, търсещи материал за изследванията си — и други подобни неща. Но очевидно бе пропуснал тази обява. А Бранд не я бе пропуснал. Съдба.

— И Бранд, и Фарли, са отговорили на тази обява? — запита той.

— Всъщност отговорил е само Бранд. А известно време по-късно, по настояване на Пикард, Бранд му е предоставил още един свидетел в подкрепа на разказа си, в лицето на Ричард Фарли.

Тайсън кимна.

— А откъде Бранд е знаел адреса на Фарли? И защо Бранд се е отзовал на обявата първи?

Тя сви рамене.

— Когато говорих с него, той разказа само за видяното в болница „Милосърдие“. Но ако бъде призован пред съда, ще трябва да отговори и на другите ви въпроси.

— Може би именно Бранд е бил лекарят, който е оказал помощ на Фарли след раняването му?

— Интересно, аз също зададох този въпрос. Според Фарли наистина е бил той.

— Интересно. Какво друго ви каза Фарли?

— Повечето от казаното от него не беше много разбираемо. Изглеждаше доста разстроен. Всъщност дори плака.

Тайсън срещна погледа й и тя извърна очи. Той се изправи.

— Искате ли още едно питие?

— Не съм се докоснала до първото. Отиде до хладилника и го отвори.

— Ей, тук има бутилка шампанско. — Той изстреля тапата на малка бутилка „Мъо“ и наля две чаши, след това ги отнесе на ниската масичка. — Заповядайте. Присъединете се към моя тост.

Тя вдигна чашата си.

— За какво ще пием? Тайсън също вдигна своята.

— За Ричард Фарли и другите два милиона и седемстотин хиляди души, които се завърнаха, за да загрозят обществото ни с откъснатите си крайници, увредените си хромозоми и болния си разсъдък.

— Няма да пия за това — остави питието си тя.

— Аз пък ще пия. — Вдигна чашата си, след това неочаквано я захвърли и тя се разби в стените на барчето. Той бързо прекоси стаята, влезе в банята и затръшна вратата след себе си.

Керън Харпър остана да седи неподвижно, заслушана в течащата вода. Забеляза, че ръцете й треперят. Протегна ръка към чантата си, но я остави, после отново я взе и се изправи.

Тайсън се върна в стаята, покани я с жест да седне отново и безмълвно се отпусна в креслото си.

Тя забеляза, че е наплискал лицето си с вода и е сресал косата си. Долови слабия мирис на хубав одеколон.

— Продължете — помоли я той. Тя се изкашля, после попита:

— Бихте ли ми дали една цигара?

— Но вие не пушите.

— Понякога пуша.

Протегна й пакета цигари и тя си взе една. Тайсън запали цигарата, отбелязвайки, че я държи непохватно и дърпа така, сякаш пие нещо със сламка.

Керън Харпър издиша дима и продължи:

— Както ви казах при първата ни среща, открих някои хора от вашия взвод. По-точно двама. И след последната ни среща говорих и с двамата по телефона.

Той не каза нищо.

— Единият — продължи тя, — е бившият командир на отделение на име Пол Садовски, който живее в Чикаго, а другият е Антъни Скорело, който живее в едно от предградията на Сан Франциско. Спомняте ли си ги?

— Смътно.

— Мислех, че мъжете помнят хората, с които са воювали рамо до рамо.

— Мъжете само се хвалят.

Известно време Керън Харпър се взира в него, после попита:

— Искате ли да знаете какво ми казаха Садовски и Скорело?

— Естествено — Тайсън усети как сърцето му започна да бие, а устата му пресъхна. — Разбира се. Какво ви казаха те?

Тя се наведе напред и впери поглед в него, без да се преструва, че не забелязва притеснението му. Той й отвърна с гневен поглед, ядосан, че тя се държи така.

— Е, какво казаха те, майоре? — рязко я попита.

— Те ми казаха абсолютно същото, каквото ми казахте и вие — отвърна тя с безизразен глас.

Погледите им се срещнаха и никой не отклони очи. Тайсън отново се облегна в креслото си.

— И така, значи вече го имате.

— Какво имам?

— Потвърждението на моята версия за случилото се. Двама срещу двама. И ако и аз дам показания под клетва в подкрепа на моето твърдение…

— Нито съдебните заседатели, нито военният съд гласуват за свидетелите, лейтенанте. Те обаче определено ще искат да разберат кой дава лъжливи показания.

Тайсън почувства как си възвръща самоувереността и й отговори рязко:

— Аз бих искал да разбера защо Бранд и Фарли дават неверни показания.

Тя кимна с разбиране, дръпна си от цигарата, после я загаси.

— Независимо дали показанията им са истински или неверни, господин Тайсън, мисля, че в крайна сметка само вие можете да ми кажете защо те са разказали тази версия на Пикард. Само вие можете да ми кажете защо Садовски и Скорело ми разказаха друга версия. — Впери поглед в него, но той не отговори. Тя се наведе през масичката и понижи глас. — Лъжите са пагубни и също като злословието засягат както виновните, така и невинните. Аз искам да спрем с лъжите. Искам вие да ги спрете, ако не заради себе си, то в името на невинните и на страната ни. Трябва да сложите край на този всеобщ кошмар. Кажете ми какво стана на 15 февруари 1968? Какво се случи?

Тайсън й отговори с равен глас.

— Ако знам истината, но не съм ви я казал, значи не съм убеден, че вие, страната ни, армията, или който и да е друг, заслужава да я узнае.

— Какво мога да направя, за да ви убедя, че това е необходимо?

— Може би нищо. Може би просто трябва малко по малко да достигнете сама до истината. До нея трябва да се достига с усилия. Тя може да бъде разпозната като истина само след като бъдат казани и отхвърлени всички лъжливи твърдения. Вие няма нито да оцените, нито да проумеете истината, ако не поемете по дългия и трънлив път към нея.

— Но вие ще ми я кажете? — кимна тя. — Искам да кажа някога, когато всичко това свърши? Ще ми я кажете на мен, лично и поверително, ако не пожелаете да я кажете публично?

— Може би. Може и да го направя.

— А сега трябва да работя упорито.

— Да. И аз трябваше да работя упорито.

— Така е — тя се облегна на дивана.

Тайсън я погледна на слабата светлина на лампата. Внезапно го обзе чувството, че този случай я е погълнал повече, отколкото би трябвало. Хрумна му, че ако успее да разбере защо е толкова погълната от него, ще успее да надхитри и нея, и армията.

Като всеки добър специалист по провеждане на разпити, тя внезапно бе преминала от задаване на въпроси към ролята на търпелив изповедник. Това понякога минаваше пред самодоволните патриоти и религиозните фанатици, или пък пред малоумните, които не схващаха какви са последствията от една изповед. Но тъй като той не принадлежеше към нито един от тези типове, реши, че няма защо да се изповядва. А и те не искаха да чуят истината. Истината щеше да представи в по-лоша светлина тях и системата, а не него. Това, което те искаха, беше едно последно жертвоприношение пред Марс, още едно последно късче плът, защото дадените 57 939 жертви изглежда не бяха достатъчни, а пророците бяха предсказали, че 57 940 ще успеят да задоволят бога на войната за известно време. Но след като не си спомняше той да е започвал войната, Тайсън реши, че няма основателна причина да се принесе в жертва, за да я приключи. Осъзна, че Марси би одобрила разсъжденията му.

— Аз оцелях — изрече на глас, но не на Керън Харпър. — Сега съм застанал на изходната база. И не можете да ме преследвате. Каква давност има за подлагане на преследване?

Керън Харпър се изправи и се приближи да големия широк прозорец. Хвърли поглед нагоре по Пенсилвания авеню към ярко осветения Бял дом.

— Там, в онази сграда, живее човек, който знае вашето име — каза тя, — и на чието бюро лежат доклади, в които се говори за вас.

Тайсън погледна към тъмния й профил, открояващ се на фона на прозореца.

— Този човек се занимава ежедневно с проблеми от световно значение и с въпроси, касаещи сигурността и оцеляването на нацията — продължи тя. — От време на време, поради структурата на нашето законодателство, му се налага да се занимава лично и с делата на някои отделни граждани. Той е главнокомандващ на въоръжените ни сили, и следователно ваш и мой началник. Може да ви гарантира снизхождение, имунитет и опрощение. Може да ви върне на служба в армията, както и да ви освободи от нея. И в определен момент ще трябва да вземе решение по вашето дело; преди, по време, или след военния съд. — Тя обърна главата си към Тайсън. — Скоро, в близките няколко дни, той ще даде пресконференция. Там ще се спомене и вашето име. Той или неговите помощници са подготвили кратко изказване по вашия случай. Имам сериозни подозрения, че на него му се иска никога да не бе чувал името ви и се надява, че след пресконференцията вече никога няма да му се налага да го чуе.

— Значи ставаме двама, споделящи това желание.

— И нацията, господин Тайсън, би искала никога да не бе чувала името ви.

— Тогава значи желанието е всеобщо. — След това попита: — А вие?

— Радвам се, че се запознах с вас. Вие сте забележителен човек… Човек, който може би ще се превърне в критерий, според който в бъдеще ще съдят другите — добави малко смутено тя.

За момент той се загледа в нея, след това отбеляза:

— След като казахте това, сигурно искате да си отидете.

— Необходимо ли е?

Той замислено потърка брадичката си:

— Не. Не мисля. Не мисля, че ще имаме друга възможност да си говорим без свидетели и адвокати. Така че и двамата трябва да се възползваме максимално от нея.

— Да, а когато двама души са сами, се пораждат известни напрежения… Когато има още един, всичко става сложно и неестествено. Не бихме могли да говорим така.

Тайсън постави десния си крак на ниската масичка и рязко дръпна нагоре крачола на панталона си, като оголи пищяла и коляното си.

— Елате тук. Погледнете. — В гласа му имаше нещо, напомнящо за тона на офицер от пехотата, което я накара да му се подчини незабавно и без да мисли. — Погледнете. Това е нещо, което не бих направил при официален разпит. Елате по-близо.

Тя пристъпи по-наблизо и погледна надолу към дебелия изпъкнал червен белег.

— Не е кой знае какво като рана, майоре. Но когато ти се случва на тебе, започва да ти се гади и кожата ти настръхва.

Тя продължи да се взира в старата рана, сякаш я изучаваше, за да открие някакъв скрит смисъл.

— Веднъж един психоаналитик ми говори в продължение на два часа за възбуждащия ефект, който телесната рана оказва върху умствените травми. Великата истина, която ми разкри, беше: „Обезобразяването и болката се превръщат в ежедневно напомняне за преживяната травма.“ — Тайсън смъкна панталона си надолу. — И наистина е така.

— Психоаналитик? — попита тя, като погледна нагоре към него.

Тайсън осъзна, че не биваше да и казва това.

— Просто един приятел — отвърна той. — Веднъж се заговорихме на един коктейл.

Тя кимна, но той забеляза, че не му е повярвала.

— Бранд лекувал ли ви е?

Тайсън хвърли поглед нагоре към нея, но не отговори.

— Бранд лекувал ли ви е?

— Не.

Той стана, направи няколко крачки към центъра на стаята и се обърна към нея.

— Защо не? Нали е бил фелдшер на взвода?

Тайсън не отговори.

— Беше ли там, когато ви раниха?

— Попитайте него.

— Аз питам вас.

— Питайте него.

За момент тя се смути, после се окопити:

— Добре, ще го питам — след това продължи: — Освен в главата, посветена на инцидента при болница „Милосърдие“, Пикард ви споменава в още две глави в книгата си. — Наведе се, извади книгата от чантата си и я остави на ниската масичка в кръга светлина, очертан от висящата лампа. — В една предидуща глава — каза тя, — във връзка с престрелката във Пху Лай през първия ден от Тетската офанзива. След това ви споменава в края на книгата, където се говори за резултатите от Тет. — Все така коленичила, отвори книгата на мястото, което си беше отбелязала, и прочете:

„Битката бе официално обявена за приключила на 26 — и февруари, а във военните комюникета се заговори за «операции по прочистване на терена». Но битката не беше свършила, въпреки че американската армия я беше обявила за приключила. За морските пехотинци и за войниците. Все още продължаващи престрелките с въоръжените сили на комунистите във и извън града, съществуваше малка, но много съществена разлика между понятията обикновено сражение и «операция по прочистване на терена». По някаква ирония на съдбата една от последните жертви, дадени от американска страна край Уей, бе един от първите, влезнал в бой с противника по време на Тетската офанзива — лейтенант Бенджамин Тайсън. След значителните загуби, понесени на пазарния площад във Пху Лай на 30 — и януари, взводът на Тайсън продължил към болница «Милосърдие», където стигнал на 15 — и февруари, след което бил прехвърлен с хеликоптери до безопасна зона в района на крайбрежната ивица за почивка и възстановяване. Но битката за Уей продължавала с пълна сила и едва поелия си дъх взвод бил прехвърлен с хеликоптери, заедно с останалата част от рота «Алфа» от Пети батальон на Седма кавалерия, до позиция на два километра северно от Уей. Ротата, все още под командването на капитан Рой Браудър, поела на юг към града. На 21 — ви февруари рота «Алфа» се озовала на северния бряг на река Пърфюм. От другата страна на реката се простирал квартал Гиа Хоп на Уей, триъгълно парче земя, скътано в острия завой, който прави там реката. По-голямата част от квартал Гиа Хой все още бе под контрол на комунистите. Изглежда по своя собствена инициатива, капитан Браудър се сдобил с няколко вехти лодки от местните селяни и по здрач прекосил реката. След като стигнали на отсрещния бряг, ротата влязла в сражение с бойна част на врага, укрепила се на високия бряг. Двете страни разменили огън в сгъстяващата се тъмнина. Няколко души от рота «Алфа» били ранени, а двама от първи взвод на лейтенант Тайсън, Питър Сантос и Джон Манели, били убити. Капитан Браудър също загинал. На зазоряване Тайсън, последният останал офицер в ротата, получил заповед по радиотелефона, с която бил назначен за командир на рота Алфа. Врагът изчезнал по време на нощта и Тайсън се отдалечил с ротата от реката към зона, известна под името Ягодовото поле. Това е една полуселска част от предградието Гиа Хой на Уей, което днес бихме описали като присъединило се към града сателитно селище. И там, на Ягодовото поле, рота Алфа се натъкнала на хиляди окаяни бегълци. Също там те открили първия от масовите гробове, в които били заровени близо три хиляди жители на Уей, избити от виетконгците и северновиетнамците. Междувременно един южновиетнамски боен батальон също прекосил реката и се насочил на юг. На 26 — и февруари тази част, с помощта на артилерийски огън от рота Алфа, атакувал последното укрепление на противника в Гиа Хой, една камбоджанска пагода, разположена срещу местната гимназия. Но това се оказало прибързано. Неизвестно дали предумишлено или по случайно съвпадение, стотици неприятелски войници останали в основното предградие на Уей, Гиа Хой. На 29 — и февруари рота «Алфа» участвала в оказване помощ на бегълците и в издирване на виетконгци, укриващи се сред тълпите напуснало домовете си население. Тайсън разположил постове по пътя, водещ към източната порта на стената на цитаделата. Хората му проверявали картите за самоличност на преминаващите граждани, раздавали пакети с храна и организирали медицински пунктове. Внезапно близката горичка от плодни дръвчета се оказала под ракетен обстрел. Няколко войници и цивилни били ранени от хвърчащите шрапнели, а лейтенант Тайсън бил ранен в коляното. След като бежанците се разбягали, врагът започнал да обстрелва американците с автоматично оръжие, а те се скрили в отточна канавка и отвърнали на огъня. След десет-петнайсет минути неприятелят прекратил престрелката. Ранените от рота «Алфа», включително и последният и офицер, лейтенант Бенджамин Тайсън, били евакуирани с хеликоптери на медицинската служба до кораб на медицинската служба в Южнокитайско море. Другият ироничен момент в тази история е, че лейтенант Тайсън, чийто взвод извършил такива безчовечни действия в болница «Милосърдие», бил ранен по време на изпълнение на милосърдна акция. Останала без нито един офицер, рота «Алфа» получила заповед да се оттегли, след като повече от половината от личния й състав били ранени или убити. Оцелелите били извозени с хеликоптери до лагера Ивънс на Първа въздушна кавалерия, където им била възложена относително безопасната задача да патрулират периметъра на лагера. Нови попълнения офицери, сержанти и войници, заели местата на загиналите в ротата, а старите воини измисляли все по и по-изобретателни начини да избягат от тази прокълната бойна част. Сутринта на първи март в Уей, този горящ и пушещ казан, в който загинаха толкова много хора, беше тиха и спокойна. Птиците се бяха завърнали и за пръв път от повече от месец никъде не се чуваше артилерийски огън. Но гордият град, често определян като «перлата на Виетнам», лежеше опустошен, населението му бе напълно отчаяно, а някога легендарният му дух бе сломен завинаги. Въпреки всичко избиването на хора още не беше приключило. Все още имаше да се отмъщава. Авторът на тази книга лично е наблюдавал как «Черните отряди» на Националната полиция арестуват стотици мъже, жени и ученици, обвинени от съседите си, че са подпомагали комунистите-окупатори. Тези нещастни хора бяха отвеждани на различни места в околностите на града и вероятно екзекутирани, защото никой вече не чу нищо за тях. Като млад офицер от морската пехота, аз стоях на една от кулите на цитаделата и наблюдавах безкрайните погребални процесии, които се извиваха по покритите с чакъл улици. Уей, който се бе отнесъл с пренебрежение към войната, вече никога нямаше да бъде същият, както и американските войници, които се сражаваха там. Най-известният по онова време виетнамски автор на песни, млад човек на име Трин Конг Сън, също се намираше там по време на битката. И през март, когато виетнамската пролет бе в разцвета си, той написа балада, един куплет от която е преведен тук:

«Когато отидох на Ягодовото поле аз пях, стъпил на куп от тела и видях, аз видях, да видях стар баща да прегръща на пътя вкочанения труп на детето си.

Когато отидох на Ягодовото поле един следобед, аз видях, аз видях, да, видях кладенци и окопи, пълни с тела, телата на моите братя и сестри.»“

Керън Харпър затвори книгата и погледна нагоре към него. В стаята беше тихо и нито един от тях не продума.

— Току-що осъзнах, че вероятно Пикард е бил също така потресен и измъчен от написването на тази книга, както аз от прочитането й — продума накрая Тайсън. — Той е дишал същия зловонен въздух, който вдъхвах и аз.

Керън Харпър кимна.

— Бих искала да знам какво ви се е случило по време на онези десет или петнайсет минути на престрелката — запита тя.

— Кървях.

— Разбира се, че сте кървял. И ви е боляло. И някой лекар трябва да ви е оказал помощ. Но… — Тя се изправи. — Вижте, вие ми казахте, че между вас и Бранд не е имало неприязън, но аз определено подозирам, че е имало такова нещо.

Тайсън седна на ръба на леглото.

— Ако подозирате, че Бранд не е казал на Пикард всичко, което се е случило на Ягодовото поле, защо вярвате на субективните му спомени за случилото се в болница „Милосърдие“?

— Никога не съм казвала, че му вярвам. Какво всъщност е направил, или не е направил Бранд на Ягодовото поле?

— Това трябва да откриете вие. След това ще ми кажете какво сте открила. И аз ще ви кажа дали наистина е така.

— Добре. — Тя замълча, после рече: — Пикард живее в Саг Харбър в Лонг Айлънд. Знаехте ли това?

— Пише го на корицата на книгата.

— Да… И фактът, че вие и семейството ви прекарвате лятото там, е доста странно съвпадение.

Тайсън стана от леглото, отиде до ниската масичка и взе питието си:

— Донякъде съвпадение, а донякъде и съдба. В известен смисъл именно адресът на корицата ми напомни за това място. Някога често ходехме там… много отдавна.

— Бихте могли да го срещнете някъде там — каза тя.

— Точно така. — За момент той се замисли: — Хората по тези места имат изключително прегледни пощенски кутии, подредени покрай пътя, с фамилните им имена върху тях. — Погледна я. — Предполагам, че знаете как изглеждат пощенските кутии в провинцията. Както и да е, там можете да прочетете редица прочути имена. Но съществува някакъв неписан закон за зачитане на личния живот. Е, виждал бях името Пикард, но никога не го бях свързвал с Андрю Пикард, писателя, може би защото никога не бях чувал за него. Както и да е, близо до къщата, която бях наел преди години, на същата улица, имаше пощенска кутия с името Алгрин. Установих, че това е Нелсън Алгрин, онзи, който е написал „Човекът със златната ръка“. Имах книгата, защото много ми харесваше. Исках да почукам на вратата и да му поискам автограф. Но не желаех да нарушавам неписания закон за неприкосновеността на личния живот. Няколко месеца по-късно прочетох, че човекът е умрял. Така си и останах без автограф. Но имам и тази, другата книга, на Андрю Пикард, и мисля, че искам да получа автографа му преди да му се е случило нещо и на него.

— Не правете нищо, което… което може да ви създаде проблеми — повдигна вежди тя.

Тайсън седна на страничната облегалка на креслото и се загледа през прозореца.

— Разделихте ли се? — Внезапно го попита тя. Въпросът й го изненада, но отговори:

— Да.

— Има ли надежда да се сдобрите?

— Предполагам… Не мисля, че… Искам да кажа, че според мен сме разделени само докато всичко това свърши. Не официално. Защо?

— Просто полюбопитствах.

— Интересува ли ви? — Той си запали цигара.

— Съжалявам — каза Керън Харпър. — Съжалявам за брака ви. И за работата ви.

— Е, такъв е животът. Не може да те обвинят в масово убийство, без това да доведе до някои допълнителни неприятности.

— Лесно е да бъдеш саркастичен…

Тайсън рязко скочи на крака. Разговорът за убийството го уморяваше, ядосваше и отегчаваше.

— О, Господи, майоре, нямам нужда от проклетото ви състрадание. Стига ми толкова за днес.

— Съжалявам…

— Ако съм масов убиец, то не заслужавам състрадание. Ако не съм, ще дам всички под съд и ще замина за Швейцария. Знаете ли къде още бях днес? — продължи той. — Ходих на мемориала… Мога да стоя тук цяла нощ и да ви разказвам какво ми мина през главата през десетте минути, които прекарах там. Но всичко това вече е казано. Просто всичко е там, в тази проклета огромна черна стена. Направете ми една услуга. Идете там. Погледнете отражението си върху стената. Вземете проклетия списък на рота „Алфа“ и намерете имената им там. Вижте, не става въпрос за мен. Но как, за Бога, може правителството да продължава да петни имената на тези нещастници? Идете там, майоре, и поговорете с мъртвите, обяснете им гледната си точка.

— Ще отида — бавно кимна тя.

Внезапно Тайсън се почувства уморен и се свлече обратно в креслото си. Затвори очи.

Керън Харпър се изправи до прозореца и се загледа навън. Накрая се извърна към него:

— Да ви сипя ли едно питие?

Той я погледна на слабата светлина и кимна. Тя отиде до бара и му наля шотландско уиски и сода, след това се върна до креслото и му го подаде.

— Не се чувствам много добре — въздъхна. — Може ли да продължим някой друг път?

— Не. Ще довършим всичко сега.

— Сигурен ли сте?

— Ще го довършим. Тази вечер.

Тя кимна и седна на дивана срещу него.

— Не съжалявам вас. Съжалявам себе си.

— Добре. Продължете, майоре.

Керън Харпър погледна към Бенджамин Тайсън през ниската масичка, след това извади от чантата си лист хартия и хвърли поглед към напечатаното върху него.

— Въз основа на книгата на Пикард, на документи от архива на армията, както и на показанията на Бранд, Фарли, Садовски и Скорело — започна тя, — съставих списък от още пет души, които са се намирали в болницата, и които смятаме за живи. Дан Кели, Ернандо Белтран, Лий Уокър, Харълд Симкокс и Луис Калейн — прочете, после протегна листа на Тайсън: — Можете ли да добавите още имена?

Тайсън взе списъка и го прегледа.

— Не…чакайте, да. Холцман и Муди.

— Кърт Холцман е загинал при катастрофа с мотоциклета си преди петнайсет години. Робърт Муди е умрял от рак преди две години — отговори тя. — Затова и ги няма в списъка.

— Разбирам… — Той остави листа на ниската масичка.

Пикард бе споменал в книгата си имената на повечето от хората във взвода, но не бе приложил обичайния анекс „По-нататъшна съдба“. Очевидно не е знаел къде са, иначе би се опитал да се свърже с тях, както се бе свързал с Бранд и Фарли, и както се бе опитал да говори и със Тайсън. Но може би, когато си беше правил снимката пред стената, също си бе дал труда да прочете имената зад гърба си.

— Всъщност едва днес разбрах, че Бронтман и Селиг са загинали в сражение след като напуснах Виетнам — каза той.

— Така е. Как разбрахте?

— Видях имената им.

— Да, разбира се — кимна тя. — Между другото, намерихте ли дневника си, или дневника на взвода, или както и да наричате онова, което сте водел? — попита тя.

— Не съм водил дневник.

Веждите й се повдигнаха в израз на недоверие.

— Казаха ми, че всички офицери са водили дневник или поне някакви записки. Как сте могъл да запомните радиочестотите, списъка на личния състав, повишенията, реда на дежурствата, скалата на координатите и всичко останало, без да си водите записки?

Тайсън се облегна и се загледа в една точка някъде над главата на Керън Харпър. В сандък в мазето на къщата си, където държеше повечето от военните си спомени и трофеи, той вече бе намерил парцаливия си, повреден от водата дневник, увит в сива мъхеста кожа, за която китайският амбулантен търговец, който му я беше продал, твърдеше, че е от слон, но той подозираше, че загиналото животно трябва да е било плъх. Водил бе записки всеки ден, нанасяйки ги със синя служебна химикалка, която с времето бе придобила бледовиолетов цвят. Въпреки това записките бяха достатъчно четливи, за да възбудят спомени в паметта му, и докато прелистваше страниците му, пред него изникнаха отново имена, места и случки и то така, както книгата на Пикард не бе успяла да съживи.

Записките му за 15 — ти февруари започваха по начин, напълно наподобяваш, всички останали дни: РУЗ (Ранна утрин на зазоряване) 6.32 мин., вали, студено, ветровито. Следваше списъкът на взвода, болните, бележки за снабдяването, промените в радиочестотите, координатите на целите и други малки подробности от пехотинския живот на бойното поле. Имаше само една негова лична бележка, която гласеше: „Бойният дух е ужасно нисък.“

Следващата записка на същата дата беше написана в почти пълна тъмнина, някъде след залеза на слънцето и буквите се извиваха през близо две страници. Тя гласеше: „Взводът е на ръба на метеж. Дочух заплахи, че искат да ме убият. Изпратих фалшив доклад по радиотелефона за сражение при болницата тази сутрин. Проучете случая. Господи…“.

И там записките свършваха. Господи какво? помисли си той. Господи, прости ни? Господи, помогни ни? Вече не помнеше какво бе искал да напише.

Беше мушнал дневника в колана си, защото някой се бе приближил до него в тъмнината и го бе заговорил, можеха да не се сетят да претърсят тялото му за дневника.

Проучете случая. И те го проучваха. Но за съжаление за много хора посмъртно. Самата бележка също не подсказваше особено много, но в светлината на развиващите се в настоящия момент събития, беше достатъчно уличаваща, точно колкото да го хвърли зад решетките. Въпреки всичко той не бе намерил сили да унищожи дневника и го бе изпратил по пощата на сестра си Лори в Атланта за съхранение.

— Лейтенант Тайсън? Водехте ли дневник? Той погледна към нея.

— Всъщност, да. Но доколкото си спомням той се загуби след като ме евакуираха на кораба на медицинската служба.

— Изгуби се.

— Да, заедно с повечето от личните ми вещи. След като те пренесат с хеликоптер на кораба, там те посрещат красиви медицински сестри, които те събличат, измиват и ти слагат инжекция, а всички лични вещи, които имаш, поставят в малко найлоново пликче. Вещите ти, които са държавна собственост, слагат в друго найлоново пликче. Кесарю кесаревото. Ти си просто парче повредено пушечно месо, което трябва да се обработи и поправи. А ако това се окаже невъзможно, тогава и теб те слагат в найлонов плик. Богу божието. Разбирате ли?

Тя изглежда не можеше да следва добре мисълта му.

— Значи… дневникът се загуби… — каза накрая тя.

— Вероятно е бил сложен в плика с държавните вещи, след което е бил преработен или изгорен, или каквото там правят с окървавените дрехи и вещи. Забелязах, че дневника липсва, когато ми върнаха плика с личните вещи — часовник, портмоне, писма и запалка.

Тя кимна и Тайсън остана с впечатлението, че Керън Харпър оцени добре измислената лъжа.

— Жалко, това щеше да е добър сувенир от войната, който можеше да залегне като основа на мемоарите ви — каза тя.

— Мисля, че никой не се интересува от мемоарите ми.

— Напротив.

Тайсън си запали цигара.

— Значи още не сте влезнали във връзка с тези петимата — Кели, Белтран, Уокър, Симкокс и Калейн? Керън Харпър кимна.

— Но ги издирваме. — Тя извади още един лист от чантата си. — Ще ви разкажа докъде сме стигнали. — Тя погледна надолу към написаното върху листа. — Смятаме, че сте били деветнайсет души, когато сутринта на 15 февруари 1968 сте се приближили към тази болница. Това отговаря ли на истината?

— Предполагам. Само дето не знаехме, че това е болница.

— Постройката — тя явно се подразни. — Сградата, съоръжението. — Да.

— Ние сме във връзка с пет от тези деветнайсет души — Бранд, Фарли, Садовски, Скорело и вие. Артър Питърсън е бил ранен с куршум в гърдите по време на… приближаването или щурма на болницата — продължи тя, — където и е загинал. Така ли е?

— Да.

— Муди е бил леко ранен и се е върнал в бойната си част след едноседмично лечение.

— Да.

— Според вашите думи, Лари Кейн е бил убит по време на сражението вътре в болницата. Смъртният акт в архивите на армията посочва като причина за смъртта куршум в сърцето. Това вярно ли е?

Тайсън не отговори.

Керън Харпър се взира в него в продължение на няколко секунди, после повтори:

— Куршум в сърцето. Тайсън кимна.

— Други двама — Питър Сантос и Джон Манели — продължи тя, — са били убити в Уей, по време на престрелката, описана в книгата на Пикард. Така ли е?

— Да.

— Това се е случило в същия ден, когато е бил убит и капитан Браудър и вие сте станал командир на ротата.

— Точно така.

— А Майкъл Де Тонг е изчезнал в град Уей на 29 февруари, в същия ден, когато са ви ранили. Оттогава няма никакви сведения за него.

Тайсън не отговори.

— Били сте евакуиран същия ден, оставяйки в взвода си тринайсетте души, които са били на мястото на сражението — добави тя. — Както знаем, по-късно, след като сте се върнали в Щатите, са били убити и Бронтман и Селиг. Както казах, Холцман и Муди са загинали вече като цивилни, и така ни остават пет възможни свидетеля, чието местонахождение знаем: Вие, Бранд, Фарли, Садовски и Скорело, и пет свидетеля, за които вярваме, че са още живи, но чието местонахождение още не знаем: Кели, Белтран, Уокър, Симкокс, и Калейн. Възможно е да има още един свидетел — Майкъл Де Тонг, който официално се води като безследно изчезнал по време на бойни действия и се предполага, че е загинал. Така ли е?

Тайсън погледна към своето копие на списъка.

— Звучи правдоподобно.

— Били ли сте някога във връзка с някой от хората, за които нямаме сведения?

Тайсън поклати глава. Понякога хората, които са били заедно на война продължават да поддържат връзка и след това. Всъщност, имаше и срещи, организирани от Дружеството при Първа кавалерийска дивизия. Но, помисли си той, ние преживяхме заедно не едно такова, че надали бихме искали да присъстваме на подобни сбирки или да си изпращаме коледни картички.

— Какво според вас се е случило с Майкъл Де Тонг?

— Откъде бих могъл да знам?

— Смятате ли, че е възможно да е дезертирал?

— Води се безследно изчезнал. Защо да петним паметта му?

— Ако е дезертирал, честта му вече е опетнена.

— Защо да причиняваме болка на семейството му? — рязко отговори Тайсън.

— Защо болка? Ако е дезертирал, може да е жив. Това ще им даде известна надежда.

— Надеждата е просто една отсрочка пред отчаянието. Забравете за това.

— Но то е много важно — каза тя. — Той би могъл да свидетелства, възможно във ваша полза. Комисията на армията за безследно изчезналите ще разследва статута му и ако открие и най-малкия намек за доказателство, че Де Тонг може да е жив… например ваши показания, посочващи евентуална причина за дезертирането му, които да се противопоставят на официалното заключение за безследно изчезнал, и вероятно загинал.

— Дори ако наистина е дезертирал, не вярвам да е преживял падането на Виетнам.

— Може да е успял да се върне в Щатите преди това. Ако е така, може да се е върнал при своите близки някъде из полята на Луизиана. Освен това срокът за давност за дезертиране вече е изтекъл.

— Така ли? Кой пише тези закони? А и на кого изобщо му пука за всичко това? Не и на Майкъл Де Тонг. Нито на мен.

За момент тя сякаш се замисли дълбоко.

— Е, тогава нека да приемем, че всяко зло е за добро. Съгласен ли сте? След като нищо друго не може да се направи, помогнете на армията да намери някаква информация за един от безследно изчезналите си войници. Кажете ми нещо, което да мога да предам на Комисията на армията за безследно изчезналите.

Тайсън замислено подпря брада на ръката си, след това отвърна с отсъстващ глас:

— След като ме раниха, докато хеликоптера, който трябваше да ме откара, се снижаваше за кацане, Майкъл Де Тонг коленичи до мен, запали ми цигара и каза: „Днес войната за теб свърши. За мене също. Ще се срещнем пак в цивилизования свят. Адио, мон ами…“

— Мога ли да го запиша — наведе се напред Керън Харпър.

— Да.

Тя взе бележник и химикалка от чантата си, записа казаното и му го прочете.

— Съгласен ли сте с това? — Да.

— И от онова, което той ви е казал, и вероятно от начина, по който ви го е казал, сте останал с впечатлението, че се кани да дезертира?

— Да.

— Благодаря ви. Обратно там в цивилизования свят — добави тя, — беше войнишкият жаргон за обратно в Щатите. Искал е да каже, че възнамерява да се върне в страната.

— Всички мислеха така.

— Възнамерявате ли да призовете публично тези хора — Де Тонг, Ернандо Белтран, Дан Кели, Лий Уокър, Харълд Симкокс и Луис Калейн — да се явят, за да свидетелстват?

— Не.

— Защо? Те няма ли да потвърдят вашата история? Ако успеете да намерите достатъчно свидетели на защитата, може и да няма военен съд. Казах, че ще ви помогна да издирите такива хора. Това ми е работата — добави тя.

— Направете го тогава. Работете усилено.

— Ще го направя. Защо и вие не ми помогнете? Тайсън се втренчи в чашата си уиски със сода и натисна надолу парчето лед с върха на пръста си.

— Мислих върху предложението ви — най-накрая каза той. — Реших, че няма да е честно от моя страна да призова публично тези хора. Всеки един от тях трябва да бъде издирен от вас, или сам да реши да сътрудничи на разследването. — Той погледна към нея. — Разбирате ли ме?

Тя кимна.

— Но няма ли поне да ми дадете някакви отправни точки? Малко информация?

— В определени граници.

— Добре. Тогава да продължим. Чували ли сте нещо за Дан Кели?

— Това започва да прилича на среща на бивши съученици, на която присъстваме само ние двамата — отбеляза Тайсън. — Само че вие не сте от моя клас.

— Колко дълго е бил Кели ваш свързочник?

— Искате ли още една цигара?

— Доколкото разбрах, той е бил ваш свързочник в продължение на седем месеца. Разбрах също, че сте били доста близки. Затова се чудя дали не сте се чували наскоро.

— Не.

— А по-отдавна?

Тайсън осъзна, че колкото повече се разширяваше обхвата на разследването, с колкото повече хора говореше тя, толкова повече неща научаваше, или твърдеше, че е научила, и толкова повече се увеличаваше риска да го хване в лъжа. Защото беше твърде възможно Кели да е изпял всичко и да са го записали, при което Керън Харпър можеше сега да извади касетофона и касетата от чантата си с лоши изненади и да му пусне записа.

— Вие говорихте ли с Кели? — попита той.

— Не. Длъжна съм да ви кажа, ако говоря с някого.

— Но аз трябва първо да попитам.

— Вие трябва да ми помогнете да ви задавам нужните въпроси — сви рамене тя.

— Аз имам повече права от вас. Аз съм заподозреният.

— Аз пък трябва да работя повече.

— Точно така.

— Чували ли сте се с Дан Кели?

— Всъщност, да. Някъде през август 1968 — а, след това още веднъж преди седем или осем години.

Тя чакаше.

Тайсън си запали — нова цигара.

— На Кели му харесваше да бъде войник. Харесваше и войната. Винаги има и такива хора… Както и да е, той ми писа през август 1968 — а, за да ми каже, че след уволнението си ще получи назначение в една американска база в Етиопия, вместо да се върне обратно в Щатите. Вероятно знаете от личното му досие, че се е преместил там, без да се връща в Америка.

— Да, знам, че всеки войник може да отиде да работи навсякъде, където има американска военна база. Учудва ме само, че е избрал Етиопия, вместо например Рим.

— По това време в Рим не е имало война. Но имаше война в Баафра. Спомняте ли си? Както и да е, той ми писа, за да ми каже, че ще се присъедини към наемниците в Баафра. Предполагах, че там са го убили. След това… да, беше през 1976 — та… по време на честването на двестагодишнината, спомняте ли си?… Той ми писа отново, от Португалия…

— Извинете, как е могъл да има адресите ви след толкова много години?

— Ами, спомена, че работел за някаква гражданска организация. Във Виетнам това означаваше ЦРУ. А те имат адресите на всички, не е ли така?

— За какво ви писа втория път? — попита тя.

— Предложи ми да замина при него в Португалия. Искаше да отидем на малка разходка до Ангола, за да видим как върви гражданската война там. Предлагаше ми хиляда долара седмично, превеждани по банкова сметка в Швейцария, плюс заплащане на всички разходи.

— Съблазнихте ли се?

Тайсън за момент се замисли, после отговори:

— Бях женен… Имах вече и син. Спомням си, че се замислих над това, че армията ми плащаше осемдесет долара седмично като офицер от пехотата във Виетнам, а ЦРУ даваше хиляда и двеста процента повече за същата мръсна работа. — Той се усмихна мрачно, после добави: — Освен това съм готов да се обзаложа, че ЦРУ никога не задава на хората си въпроси от рода на тези, които армията ми задава сега. Ако искате да разследвате подозрителни смъртни случаи, попитайте ЦРУ за операция Феникс във Виетнам. Те убиха, или предизвикаха смъртта на близо пет хиляди цивилни лица, които може би бяха, но може и да не бяха симпатизанти на виетконгците. Идете довечера в Лангли, майоре, и ги попитайте. Те работят и през нощта. Аз ще дойда с вас.

— Отговорихте ли на писмото на Кели?

— Не.

— Обаждал ли ви се е пак?

— Не. Спомням се, че видях публикувани имената на американските наемници, заловени и екзекутирани от лявата фракция в Ангола, след като спечелиха войната. Но името на Кели не беше сред тях.

— Навярно мога да проверя това.

— Добре. Идете да попитате тези призраци дали знаят нещо за него и за местонахождението му. И ако мислите, че аз съм експерт по укриване на информация, почакайте докато видите тези играчи. От тях може да научите нещо ново за законите.

— Случаят се отразява във всички средства за информация в национален мащаб, и ако в резултат на това влезете във връзка с някого от тези хора, ще ми се обадите ли?

— Може би. — Тайсън изгаси цигарата си.

— Аз ще ви съобщя незабавно, ако открия някого от тях.

— Малко по-незабавно, отколкото ми съобщихте за Садовски и Скорело, нали?

— Имам право първа да разпитвам предполагаемите свидетели.

— Аз също, стига пръв да ги намеря. — Той си погледна часовника.

— Само още едно-две неща — Керън Харпър погледна към Тайсън и меко каза: — Естествено има и още един евентуален свидетел, чиито показания биха били според мен напълно неопровержими.

— И кой би могъл да бъде това, майоре?

— Знаете за кого говоря, френското правителство ни сътрудничи в издирването и. Както и Ватикана. — Керън Харпър изпи глътка от виното си и продължи: — Откриването на монахиня от френско-виетнамски произход не би трябвало да представлява особена трудност, но се оказа, че е. Ние вярваме, че тя наистина съществува, не само защото вие и Пикард твърдите това. В регистрите на Католическата агенция наистина има сестра Тереза, която се е намирала на това място по същото време, като основните данни за възрастта и произхода й също съвпадат. Какво си спомняте за нея? На колко години беше, например?

— Монахинята от евроазиатски произход; която познавах, беше на около двайсет и пет години. Тя бе потресаващо красива, независимо, че този факт може да не фигурира в регистрите на Католическата агенция. Работеше в диспансера към училището „Жана Д’Арк“. Живееше в един манастир наблизо.

— Как разбрахте, че е монахиня?

— По редица дребни нещица. Като например монашеските й одежди. Кръстчето на врата й. Това, че живееше в манастир. Не излизаше често.

— Саркастичен сте. Попитах ви, защото във Ватикана нямат сведения дали е дала обет.

Тайсън си спомни нещо, което сестра Тереза му беше казала. „Ако извършваме грях, то той не е толкова голям, колкото си мислиш“.

— Знаете ли — каза той на Керън Харпър, — Във Виетнам никой не проверяваше документите особено внимателно. След като тази жена е отгледана от католици в манастир, и след като е успяла да придобие задоволителни медицински умения, тя спокойно можеше да се представя за монахиня и медицинска сестра, независимо дали в действителност е била монахиня или медицинска сестра.

Керън Харпър кимна.

— Следователно… ако тя е била измамничка, когато сте се запознали и ако е продължила да бъде, когато Пикард я е срещнал във френската болница, то е твърде вероятно, че може да излъже и сега.

— Възможно е — сви рамене Тайсън. — Но нямате право да употребявате презрителни думи като „измамничка“. Трябва да проумеете, че виетнамското общество не приема евроазиатците. Естествено е жена като нея да потърси в католическата църква защита, утешение и средства за съществувание. Сигурен съм, че честно си е печелела хляба.

— Убедена съм, че е било така — отвърна Керън Харпър. — Всичко това не е лесно за разбиране, нали? Да се родиш в общество, където от момента на рождението си се превръщаш в парий с ограничени възможности и перспективи. И си принуден да се представяш за монахиня… и да водиш живот, лишен от възможности за лична изява…

— И безбрачие. — Да.

— Вижте, повечето жени-евроазиатки, родени от връзките на френски войници с виетнамки, имат избор между манастира и публичния дом. Публичният дом предлага сходни възможности за защита и утеха, естествено без изискването за безбрачие.

— Очевидно. Познавахте ли сестра Тереза още отпреди този инцидент? — попита тя.

Тайсън не искаше да лъже за нещата, които нямат пряко отношение към случая, но и не желаеше да даде възможност на армията да го обеси заради малките частици истина, които казваше. Колкото по-малко кажеше за сестра Тереза, толкова по-добре. От друга страна, тя също като всички останали можеше да се яви всеки момент.

— Да, познавах я още отпреди този ден — каза той.

— Как се запознахте с нея?

— Срещнах я за малко в едни по-щастливи времена, преди Тетската офанзива.

— Как стана това?

— Случайно. На литургия в катедралата в Пху Кам.

— Какво правехте там?

— Търсех си кучето.

— Питах ви, защото не сте католик.

— Отидох там с един офицер-католик. Главно за да разгледам катедралата.

— Кога я видяхте отново?

— Седмица преди Коледа. Закарах колети с помощи до манастира. Тя беше там. Ден-два по-късно в училището „Жана Д’Арк“ в Уей имаше коледно тържество. Офицерът, отговарящ за връзки с обществеността в щаба на командването на контингента американски военни съветници търсеше човек, който да може да свири на пиано.

— Вие свирите ли на пиано?

— Толкова, колкото говоря френски. Но знам някои коледни песнички. Някой ден ще ви посвиря.

— Ще почакаме до Коледа. Значи сте я срещнали на Коледното тържество и сте говорили с нея?

— Да. Разговорът ни беше кратък.

— На какъв език говорехте?

— Френски, виетнамски, английски.

— За какво говорихте?

— За нищо, което би могло да има отношение към това дело. Говорихме си за войната, за децата, за Божията милост… и други такива неща.

— Християнин ли сте?

— Да, сега това е на мода. Освен в моята служба. Там съм будист от девет сутринта до пет следобед.

— Бяхте ли християнин и тогава, през 1968 — а, когато това не беше чак толкова модерно?

— Опитвах се да бъда. Защо? Тя сви рамене, после попита:

— Виждахте ли се със сестра Тереза отново и след коледното тържество?

— Да.

— Често ли?

— Може би четири пъти.

— При какви обстоятелства?

— Какво искате да кажете?

— Служебно ли се виждахте? Случайно? Преднамерено? На обществени прояви? Как се виждахте?

— По всички изброени от вас начини. Но какво значение има това?

— Опитвам се да установя доколко можем да вярваме на показанията й. Сега, когато вече знам, че сте се познавали, съм склонна да допусна, че тя няма да бъде непредубеден свидетел, както първоначално си мислех. Затова се опитвам да установя характера на отношенията ви.

Тайсън мълчеше.

— Кога и как се виждахте с нея след коледното тържество? — попита Керън Харпър.

— Видях я още два пъти по Коледа. Имаше временно примирие, прекратяване на огъня. Изглежда съм имал голям успех на коледното тържество, защото от щаба ме помолиха да се заема временно с обществената дейност в Уей.

— Възможно ли е сестра Тереза да е имала нещо общо с тази молба от страна на щаба?

— Аха, интригата се заплита, така ли?

— Е?

— Възможно е — сви рамене Тайсън.

— Значи я видяхте още два пъти по време на коледното примирие. А после?

— Да. В средата на януари. Помолиха ме да отида в Уей, за да обсъдя възможностите за назначение в щаба.

— Предложили са ви работа? — Да.

— Приехте ли?

— Да. Честно казано, вече се бях наситил на бойните действия.

— Тогава как е станало така, че сте останал командир на взвод от пехотата?

— По стечение на обстоятелствата. Трябваше да се явя в поделението на щаба към 30 януари, за да поема новите си функции за спечелване на сърцата и съзнанието на хората. Един от офицерите в щаба каза, че очакват да пристигна за виетнамската Нова година. Той спомена думата Тет, но аз не знаех какво значи. Както и да е, на 30 януари рота „Алфа“, както обичайно, бе на бойното поле. Реших да не се качвам на сутрешния хеликоптер, който ни доставяше продоволствия и боеприпаси от базовия лагер, а да използвам вечерния полет. Май бях малко гузен, че ще изоставя ротата и взвода си. Браудър ми се подиграваше, че искам да стана тилови подлизурко. Така че сутринта на 30 януари излязох на дежурство, смятайки, че това ще е последният ми патрулен обход.

— Така значи се озовахте на пазарния площад във Пху Лай — кимна тя.

— Да. И докато лежах там в очакване на смъртта, си мислех, че може би щеше да бъде по-добре, ако бях взел сутрешния полет. Но по волята на съдбата аз оцелях, а на 31 януари поделението на щаба в Уей бе обградено от хиляди войници на комунистическата армия. Те не успяха да си пробият път, и много американци загинаха пред стените на поделението, защитавайки позициите си по време на Тетските празненства, а други по-късно бяха намерени с ръце, завързани на гърба и куршум в главата. — Той си запали цигара. — Така че… всичко е било предначертано от Божията воля, не е ли така? 30 януари — сутринта — Тайсън изпуска полета. Вместо това се натъква на виетконгци във Пху Лай. Куршум одрасква ухото му. — Следобед. — Вечеря с рота „Алфа“. Раздаване на походни дажби на гробището. Начало на Тетската офанзива. — Той се загледа в дима, издигащ се от цигарата му. — Но не ми е било съдено да умра във Пху Лай, нито в поделението на щаба, нито в болница „Милосърдие“, нито на Ягодовото поле. За сметка на това, съдбата ми е разпоредила тази вечер да седя тук с вас.

Керън Харпър замислено наведе глава, и Тайсън забеляза, че преценява казаното от него. Накрая тя вдигна поглед и продължи да му задава въпроси с безизразен глас.

— Значи по времето, когато сте били в Уей в средата на януари за разговорите около бъдещата ви работа в щаба, вие отново сте имал възможност да видите сестра Тереза. Колко пъти се срещнахте?

— Не си спомням точно. Един или два пъти. Бях там само за два дни.

— И изобщо не сте я виждал повече след това чак до 15 февруари в болница „Милосърдие“?

— Точно така.

— Вероятно сте били много изненадан да я видите там.

— Меко казано.

— Не знаехте ли, че работи там?

— Изобщо не знаех, че това място съществува, майоре.

— Разбира се. Но никога ли не ви е споменавала, че работи и в друга болница?

— Не. Знаех само, че работи в католически диспансер близо до училището „Жана Д’Арк“ и църквата.

— Къде точно се виждахте с нея при срещите след коледното тържество? Къде се ходи в Уей? Искам да кажа, къде може американски офицер да заведе една монахиня?

— Опитвате се да бъдете саркастична, или просто любопитствате?

— Заинтригувана съм.

— Може би наистина трябва да напиша мемоари.

— Събитията се разиграват в екзотична страна, нищо неподозиращият град е в навечерието на катаклизъм. Вие сте млад войник, който трябва да се върне на фронта. Срещате невероятно красива жена, монахиня…

— Ако го представите така, започва да звучи като мелодрама. Като дамско четиво.

— Не се правете на женомразец. Къде я водехте?

— Не ви засяга.

— Добре. Как предполагате се е оказала в болница „Милосърдие“ извън стените на града?

— Главата ми не го побира.

— Съдба?

— Да, съдба.

— И тогава сте я видял за последен път? — кимна майор Харпър.

— Да.

— Задавали ли сте си някога въпроса какво е станало с нея?

— Често.

— Значи книгата на Пикард ви е донесла и добри новини.

— Да, това беше добрата новина.

— Искате ли да я видите отново?

— Не.

— Защо не?

— Поради същата причина, поради която не посещавам и срещите на випуска си.

— И какво е тази причина?

— Нямам какво да правя там.

— Ще се върнете назад към спомените.

— Младите имат мечти, които никога няма да се осъществят, а възрастните се връщат в спомените си към неща, които никога не са се случили.

— Кой го е казал? — Аз.

— Наистина ли?

— Вече не си спомням.

— Тогава, в болницата, говорихте ли с нея?

— Разменихме само няколко думи.

— И какви по-точно?

— Не си спомням. Можете сама да си представите, разменени набързо думи, думи на утеха. След това някой я отведе. Болницата гореше.

— И тогава я видяхте за последен път, нали?

— Вече ви казах, че е така.

— Но къде е отишла? Нормално би било тя да остане с вас до края на престрелката. Да потърси закрилата ви, или закрилата на взвода ви. Те са предлагали защита на хората, не е ли така?

— Не — тихо каза Тайсън. — Те не бяха… Тя почака да продължи, после попита:

— Те не бяха какво?

— Искам да кажа… Те не бяха в състояние… Очите й срещнаха погледа му и го задържаха.

— Потърсихте ли я след края на престрелката?

— Ами, да, разбира се. Но трябваше да продължим напред. Да преследваме противника. Мислех, че е загинала.

— Значи преследването на противника е било по-важно за вас от това да предложите закрила на оцелелите в болницата?

— За съжаление беше точно така. За това си има думичка. Война.

— Но там е имало европейци, католици от виетнамски произход, ранени…

— Не правихме разлика между различните видове бегълци.

— Така ли? Често ли срещахте европейци? А католически монахини? Извинете, но ако бяхте спасили тези хора и ги бяхте закарали до някоя американска база, щяхте да се покриете със слава. Къде са изчезнали оцелелите след престрелката?

Тайсън забеляза, че беше уморена и започва да става заядлива. Стори му се, че се чувства разочарована, а въпросите за случилото се в болницата натрапчиво я преследват.

— Къде са изчезнали, лейтенанте? — извика му тя.

— Избягаха.

— Защо са избягали от вас?

— Те не избягаха от нас. Просто избягаха.

— И ранените ли избягаха?

— Ранените бяха изнесени… от другите оцелели.

— Изобщо не е имало оцелели, лейтенанте! — повиши глас Керън Харпър. — Всички са били избити. Точно това е казала сестра Тереза на Пикард. Вашият взвод е избил всички. Това е. Точно затова католическата агенция води тези лекари и сестри като безследно изчезнали. Те са загинали в болница „Милосърдие“.

Тайсън се изправи и почти й кресна:

— Убивали са ги проклетите комунисти преди, по време и след сражението. Те изпаднаха в паника и избягаха, след което са били убити от противниковите войски във и извън селото.

— Не! Загинали са в болницата. — Керън Харпър също се изправи. — Въпросът е дали изпадналата в истерия сестра Тереза е била свидетел на прибързана и необмислена атака, довела до избиването на невинни хора и опожаряване на болницата? Или е присъствала на хладнокръвно клане, последвано от умишлено опожаряване на болницата с цел да се скрият уличаващите доказателства? — Тя го погледна в очите. — Ако просто сте направили глупава грешка, за Бога, кажете го, и ще забравим за убийствата. Оставете настрана самолюбието и гордостта си, и ми кажете, че сте направили страшна грешка, която е довела до смъртта на тези хора. Има срок на давност за този вид престъпления — непредумишлено убийство — и той е изтекъл. Хайде, говорете.

— Ако ви кажа това, ще впишете ли в доклада си, че съм признал убийство по непредпазливост, но не и предумишлено убийство, и че вие сте стигнали до същото заключение?

— Да, ще го направя.

— А това ще сложи ли край на всичко това? За мен? И за хората ми.

Тя се поколеба, после му отговори:

— Ще направя всичко по силите ми.

— Така ли? Защо?

— Писна ми — поклати глава тя.

— На вас ви е писнало? На всички им е писнало. Но какво ще стане с истината и с правосъдието?

— Да вървят по дяволите. — Тя по детски потърка очи с опакото на ръката си, след това се овладя. — Извинете. Уморена съм. — Погледна към него и се изкашля. — Естествено че ще продължим да работим по делото с цел или да възстановим напълно доброто ви име, или, ако се наложи, да ви предявим съответните обвинения пред свикан за целта военен съд.

Тайсън видя, че мигът е отлетял и за момент съжали за тона си.

— Мисля, че е по-добре да си вървите.

— Да. — Тя си събра нещата и тръгна към вратата. Тайсън я наблюдаваше, докато прекоси дългата стая. Тя отвори вратата, обърна се, погледна го за момент и излезе.

Бен Тайсън огледа безпорядъка на ниската масичка — пепелника, чашите, книжата. Погледът му се отклони към барчето, пред което на пода лежеше счупената чаша за шампанско. Огледа и стаята, като детектив, който се чуди какво се е случило там.

Приближи се до прозореца и погледна навън към светлините на града. Сведе очи към тротоара шест етажа по-надолу и я видя да върви по Пенсилвания авеню. Загледа се внимателно в нея и дори от това разстояние забеляза, че походката й не беше бодра и решителна. По-скоро отговаряше на душевното й състояние — потисната и неуверена. Зарадва се, че вече не е сам.