Уилям Дийл
Еврика (1)

ПРОЛОГ
1945 г.

Ако си ченге, най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да работиш с човек като Скай Агаси. На това и на хубава жена, която да те обича. Мислех си и за двамата, докато лежах в болницата и гледах как морфинът се стича капка по капка в ръката ми. Първо се образуваше мъничко мехурче, после то се превръщаше лека-полека в капка, която тихо се търкулваше в тръбичката. Питах се колко ли време ще мине, докато капката се добере по вените ми до мозъка, когато в стаята влезе лекарят.

Казваше се Мийзъл — дребосък с будни очи и прошарена коса, падаше си веселяк, което при така стеклите се обстоятелства бе добре дошло. Спомнях си смътно, че съм го видял предната вечер, когато ме приеха в болницата в Лос Анджелис. Стискаше под мишница голям плик.

— Добро утро, сержант Банън — поздрави той. — Как сте?

— Изтръпнал съм целият.

— Чудесно. Ако това ви притеснява, повикайте сестрата — тя ще врътне кранчето и ще спре тая чудесия тук.

— Благодаря.

— Между другото, как ви е малкото име?

— Зий.

Той кимна.

Ето как стоят нещата, Зий. В Уолтър Рийд са се справили — левият ви крак, общо взето, е добре, наместили са костите и на десния. Глезенът още е в окаяно състояние, но когато му дойде времето, ще оправим и него. Добрата новина е, че сте попаднали точно на когото трябва, ще ви вдигна на крака, дори няма да куцате. Лошата новина е, че ще отнеме време.

— Добре…

— Към шест месеца. Какво ще кажете?

Не знаех какво да отвърна. Бях на легло от три месеца, още шест ми се струваше цяла вечност.

Лекарят не изчака да му отговоря. Извади от плика рентгенова снимка и я лепна върху стъклото на прозореца. Посочи костите на десния ми крак. Изглеждаше много по-добре в сравнение с първия път. Тогава костите приличаха на шепа разбъркани, начупени клечки за зъби. Пищялът беше натрошен най-малко на пет-шест места, глезенът бе обърнат наопаки.

Костите още наподобяваха клечки за зъби, но поне бяха прави и бяха прихванати с метални пирони. Ходилото изглеждаше така, сякаш е сложено допълнително.

— Предстоят ни още три операции. Една, за да наместим костта на пищяла, и още две за глезена. После още два — три месеца ще ви учим да ходите отново. В началото ще се клатушкате като пиян щърк.

— По-добре, отколкото да пълзя — отвърнах. Мийзъл кимна и грейна в усмивка.

— Добре понасяте изпитанията. Сега ако не друго, пак сте си в Калифорния. Имате ли роднини? Женен ли сте?

Поколебах се и рекох:

— Не, не съм.

— Посочили сте като най-близък Скай Агаси.

— Мой колега отпреди войната, когато бях ченге… Всъщност доста отдавна не поддържам връзка с него. Лекарят придърпа един стол и седна до мен.

— Прегледах картона ви, Зий. За мен е важно да знам как сте бил ранен.

— Бях в транспортни войски, докторе. Натъкнах се с джипа на пехотна мина.

— Останали сте да лежите под джипа с натрошени крака, но въпреки това сте обезвредили с базуката германски танк „Тигър“.

— Озовах се на неподходящо място в неподходящо време.

— Никой не раздава ордени „Сребърна звезда“ и медали „Алено сърце“ само за това, че сте се натъкнали на пехотинска мина. Вижте какво, лекувал съм много ранени войници. Знам, че който оцелее, изпитва чувство на вина. Колко бързо ще се възстановите, до голяма степен зависи от душевното ви състояние. Можете да разчитате на мен, но се нуждаете и от подкрепата на приятелите.

— Още не съм готов…

Замълчах — беше ми трудно да довърша изречението.

— Е, моето момче, героизмът не е нещо, което си избираш, или се раждаш герой, или не. Няма смисъл да се срамувате от него. Все ми е едно какво ще разправяте на другите, ако искате, им казвайте, че сте си счупили краката, докато сте карали ски в Алпите. Но имате нужда от подкрепа. Предстои ви да се възстановявате дълго и мъчително. Само това оставаше — да ми хлътнете в някоя депресия.

— Той се шляпна по коленете и се изправи. — Пък и грешите, ако смятате, че ще обременявате хората, които ви обичат. Ще ги обремените повече, ако не ги допускате до себе си.

— Докторе! — провикнах се аз, когато той се отправи към вратата.

— Да?

— Какъв ден сме днес?

— Десети август.

— Майко мила, изгубил съм всякаква представа за времето. Последното, което помня, е как ме качиха на влака. Кога ли беше… сигурно преди половин месец. От морфина е.

Мийзъл спря и ме погледна с любопитство.

— Във влака са ви давали болкоусшжояващи — заради крака.

— Сигурно. Не помня нищо от пътуването. Помня само, че снощи ви видях. Благодаря ви.

Лекарят заобиколи леглото и се надвеси над мен.

— А за бомбата не знаете ли? — Каква бомба?

— Божичко! — възкликна мъжът. — Преди пет дни хвърлихме над Япония нещо, на което му викат атомна бомба. Унищожила е цял град, казва се Хирошима. Вчера пуснах ме втора над Нагазаки. Очакват Япония да капитулира до седмица.

— Хайде де, друг път ще капитулира. „Всичко е от тоя морфин“, помислих си.

— Войната свърши, Зий.

— А аз съм го проспал.

Лекарят прихна. Аз също се засмях — за пръв път от доста време. Той тръгна към вратата, като клатеше глава.

— Оттук нататък, Зий, двамата с вас трябва да се съюзим, за да се преборим с този крак. Започваме утре в осем сутринта. След полунощ никаква храна, никакви напитки. Мислете му, да не вземете да ми повърнете насред операцията!

Четири дни по-късно дойде и Скай.

 

Появи се на вратата — не мъж, а канара. Беше с червена копринена вратовръзка, бяла риза и тъмносин костюм — от скъпите, дето вървят само с един чифт панталони. Носеше черно куфарче. Помнех го по-едър, може би малко по-висок, малко по-млад и много по-разпасан. Това е то паметта. В съзнанието ти всичко си остава непроменено, както си го видял за последен път, а аз не бях виждал Скай от цели четири години.

— Псето, което те е ръфало, явно е било доста голямо — рече той и кимна към гипсирания ми крак.

— А ти приличаш на нафукан борсов посредник — отвърнах му аз. — Сигурно защото са те произвели лейтенант.

— Това ми е официалният костюм. Вече съм с по-висок чин от теб и реших по този случай да се издокарам.

Думите му ме жегнаха. Някои неща не се променят. Скай притегли един стол, седна до леглото и ръката ми изчезна в огромната му лапа.

— Беше ми мъчно за теб, мой човек — рече ми той едва чуто. — Бива ли да не драснеш поне един ред!

— Нямах какво да ти съобщавам, всичко го пишеше по вестниците. Как ме откри?

— Аз съм ченге, забрави ли? Освен това съм ти най-близкият човек. Държат ме в течение.

— Мийзъл ти се е обадил. Скай се усмихна.

— И това също.

— Прави се на психоаналитик — изръмжах аз.

— Не е зле да си имаш някого, на когото му пука за теб — отбеляза Скай. — Обаждал ли си се на някого, откакто си тук?

Погледах го, поклатих глава и това сложи край на въпросите и отговорите. Следващия половин час Скай ми разказа какво ново — старо в отдела. Лейтенант Мориарити се бил пенсионирал и се бил изнесъл във Флорида — да лови риба. Някой си Манкуза, голям смотаняк, който не можел да си обуе и чорапите без пътна карта, станал капитан. Един от колеги те в отдела — Джери Фаулър, загинал при катастрофа, като се връщал една вечер от някаква кръчма. След напускането ми произвели Скай сержант, а сетне, след повишението на Манкуза, и лейтенант.

— Не се занимавам с нищо друго, освен да вися по заседания и да потупвам този и онзи по гърба. Това, ще знаеш, не е живот! Мъчно ми е за доброто старо време.

— Жалко, че се пилееш така. Добро ченге беше — вече завалях думите. — Нашият мислител!

Агаси бе специалист по убийствата, едно от най-кадърните ченгета, което съм срещал някога. Двамата с него се бяхме сработили чудесно. Аз събирах уликите, а той мислеше. Това му беше стихията — да мисли. Сядаше, вторачваше се пред себе си, прехвърляше наум всички улики и доказателства и ги подреждаше като мозайка. После на сцената се появявах аз, за да запълня празнотите. Навремето имаше един случай когато Скай се досети кой е убиецът, докато лежеше в болницата с куршум в хълбока, въртеше телефона и мислеше. Всъщност и досега имаше някои празноти във въпросния случай.

— О имам предостатъчно време за мислене — възкликна той. Пресегна се, вдигна дипломатическото куфарче, сложи го внимателно на леглото, щракна ключалките и го отвори. Беше пълно с папки.

— Четири години съм мислил върху това — поясни Скай. — Нарекъл съм го „Досието Еврика“. Докторът твърди, че през следващите два-три месеца си щял да разполагаш с много време. Тъкмо да не скучаеш.

Морфинът вече ме поваляше, очите ми се слепваха.

— Тоя случай ти е влязъл под кожата — изпелтечих аз.

— Има нещо такова — усмихна се Скай. — Ще наминавам всяка седмица. Това е най-малкото, което мога да направя. Потупа ме по ръката, но още преди да е излязъл от стаята, се унесох.

 

След няколко дни, когато главата ми, общо взето, се проясни, отворих куфарчето, прехвърлих сведенията в папките и направо се втрещих. Вътре имаше копия от съдебни протоколи, изрезки от вестници, стенограми на разпити, откъслечни исторически факти, за да е ясна хронологията на събитията, а също записки с мнението и наблюденията на самия Скай. Всичко бе подредено хронологично и започваше от началото на века: изумително ясен архив по случай, който не ми даваше мира още от есента на 1941 година, когато на пуснах полицията и се записах доброволец в армията. Още помнех някои от фактите, но не така подробно и осмислено, както ги бе подредил Скай.

През следващите няколко месеца, докато се запознавах с документите — понякога с размътена от наркотика глава, друг път с ясно съзнание, случаят Еврика придоби свой осмислен живот, който, знаех, отново ще ме привлече като с магнит към хора, врязали се дълбоко в паметта ми, и към място, което смятах, че съм напуснал завинаги.

 

Всичко бе започнало в началото на века, по време, когато осемнайсет милиона души още са се придвижвали с коне, когато по черните пътища, наричани шосета, е имало само осем хиляди автомобила и хората са си светели главно с газеничета…