Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (81)

Глава 80

В седем часа същата вечер отворих вратата на „Индиго“ — чисто нов ресторант, открит на улица „Макалистър“, само на две преки от съда, което би трябвало да убие апетита ми. Подминах облицования с дървена ламперия бар и влязох в самия ресторант с високи тавани. Шефът на заведението ме отметна в списъка си и ме придружи до банкетна маса с покривка от син плюш, на която Юки прелистваше някакви документи.

Тя се изправи да ме прегърне и когато й отговорих със същото, установих колко съм щастлива, че виждам адвокатката си.

— Как я караш, Линдси?

— Направо разкошно, като изключим факта, че процесът ми започва в понеделник.

— Ще спечелим делото — успокои ме тя, — тъй че престани да се тревожиш за него.

— Глупаво е да се терзая — съгласих се.

Усмихнах й се, но бях много по-разколебана, отколкото ми се щеше да узнае. Мики Шърман беше убедил големите шефове, че за всички нас ще е най-добре, ако ме защитава жена адвокат и че Юки Кастеляно е „точното момиче за тая работа“.

Щеше ми се и аз да съм толкова уверена.

Макар че я хващах в края на дълъг работен ден, Юки изглеждаше свежа и пълна с енергия, но най-вече млада. Стисках замислено сребърния си медальон, докато заедно с двадесет и осемгодишната ми адвокатка си поръчвахме вечерята.

— И тъй, какво съм пропуснала, след като се махнах от града? — попитах Юки. Избутах специалитета на заведението — печен костур на тиган с пюре от пащърнак — в единия край на чинията и бодвах по малко салата от каперси с копър в сос винегрет от моркови и тарагон.

— Радвам се, че не беше тук, Линдси, защото акулите бяха настървени за плячка — осведоми ме Юки. Забелязах, че ме гледа право в очите, но през това време ръцете й не спираха да се движат. — Уводни статии и телевизионни репортажи за обезумелите родители ни заливат по двадесет и четири часа седем дни в седмицата… Гледа ли „На живо в събота вечер“?

— Не следя това предаване.

— Е, просто да знаеш, че даваха някакъв скеч, пародия, в която ти беше Мръсната Хариет.

— Явно се е вдигнала голяма пушилка — изрекох с кисела физиономия. — Звучи сякаш съм била новина номер едно.

— Ще става още по-лошо — предупреди Юки и подръпна една къдрица на дългата си до раменете коса. — Съдия Ачакозо е дала съгласието си за пряко излъчване по телевизията от съдебната зала. А аз току-що получих списъка със свидетелите на ищеца. Сам Кабът е един от тях.

— Е, това е добре, нали? Сам призна, че е извършил убийствата с електрическия ток. Можем да го използваме!

— Боя се, че не, Линдси. Адвокатите му са подали възражение това да се взема под внимание, тъй като родителите му не са присъствали, когато се е изтървал пред медицинската сестра от реанимацията. Виж — каза Юки, стискайки ръцете ми, явно в отговор на шока, изписан по лицето ми, — жив ще го разнищя, бъди сигурна. Но не можем да се позовем на неговото самопризнание. Имаме твоите показания срещу неговите, той е само на тринадесет години, а ти си пияно ченге.

— И ми казваш „не се тревожи“, защото…?

— Защото истината ще излезе наяве. Съдебните заседатели са човешки същества, повечето от които са вземали по някое друго питие в живота си. Смятам, те ще осъзнаят, че имаш право, дори от теб се очаква от време на време и ти да пийваш по нещо. Опитала си се да помогнеш на онези деца, Линдси. А това не е престъпление.