Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (115)

Глава 114

Марта скочи върху предната седалка на „златистия кораб“. Закопчах колана и завъртях ключа. Моторът запали от втория път и аз насочих аристократичния нос на бонвила към града.

Тръгнах към деликатесния магазин на Главната улица, но докато шофирах из тесните пресечки в квартала на Кет, забелязах в огледалото за обратно виждане, че ме следва един син форд таурус. Нарочно се движеше бавно, но не се отлепяше от мен.

Отново ме полазиха тръпки от усещането, че ме наблюдават.

Следят ли ме?

Или съм в такова състояние, че все се чувствам като мишена под прицел?

Завих по „Магнолия“, която пресича магистралата и се влях в Главната, профучах покрай разни дюкянчета за музика, за вестници, за храни и гориво. Исках да се убедя, че просто си въобразявам, но, по дяволите, дори да загубех тауруса от поглед за една-две преки, на следващия завой отново се появяваше зад мен.

— Дръж се здраво. Ще има малко надбягване — казах на Марта, широко усмихната срещу вятъра.

Към края на Главната свих вдясно по шосе №92 — пъпната връв на Залива на полумесеца с останалата част на Калифорния.

Движението по този криволичещ двулентов път се носеше с висока скорост и аз се вмъкнах между две почти нанизани една зад друга коли с осемдесет километра в час при разрешена скорост за отсечката четиридесет. Пред мен се простираха пълни осем километра непрекъсната двойна жълта линия преди шосе №92 да пресече кръстовището и да се влее в магистралата.

Продължих да карам, без много да си давам сметка за обраслия с дървета и храсталаци стръмен склон вляво и шестметровата урва само на крачки вдясно от колата ми. През три коли зад мен синият таурус не ме изпускаше от полезрение.

Не си въобразявах. Имах опашка.

Дали не е тактика за сплашване?

Или стрелецът се намира в колата, изчаквайки удобна позиция?

Краят на шосе №92 пресече „Скайлайн“ и на близкия завой вдясно имаше отбивка с чакълест паркинг и пет маси за пикник.

Не сигнализирах, че правя завой, а просто извих волана надясно. Исках да се махна от пътя, да оставя тауруса да ме подмине, за да видя регистрационния номер и лицето на водача. И да се измъкна от него.

Но вместо сцепление с настилката, както щеше да реагира моят експлорър, бонвилът поднесе по чакъла, завъртя се обратно, при което излезе на шосе №92 и пресече с нос двойната жълта линия право в насрещните коли.

Таурусът сигурно ме подмина, но така и не успях да го видя.

Стисках кормилото на въртящия се автомобил, а светлините на таблото святкаха неестествено.

Кормилната система и спирачките сдадоха, генераторът за променлив ток свърши, моторът загря, а аз се въртях на място насред шосето.

Натисках спирачките, един черен товарен пикап изви рязко, за да избегне страничния удар в колата ми. Шофьорът натисна клаксона с тяло и избълва нецензурни ругатни през прозореца си, но аз бях толкова щастлива, че не ме улучи, та ми идваше да го разцелувам.

Поднеслата ми кола най-сетне спря встрани от пътя сред облаци прах, от които не виждах нищо през предното стъкло.

Излязох от бонвила с омекнали крака и се облегнах на него. Ръцете ми трепереха.

Поне засега преследването свърши. Но знаех, че в действителност не е приключило. Някой ме бе взел на мушката и нямах представа нито кой, нито защо.