Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (137)

Глава 136

Форестърът на Кет бе паркиран зад експлоръра и блокираше пътя му. Ключовете на бонвила бяха на стартера, а големият му златист нос гледаше към пътя.

Тъй че положих Али на задната седалка, седнах зад волана и запалих двигателя. Моторът забръмча и потеглихме плавно. На магистрала №1 дадох сигнал за завой на север към училището под пукащото, осветено от ракетите небе. В този миг чух ужасения вик на Али „НЕ!“

Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях бледото лице и широко отворените й очи. Тя сочеше с пръст обратно, на юг.

— Натам ли искаш да карам?

— Линдси, моля ти се. Бързай!

Страхът и настойчивостта на Али бяха наелектризиращи. Не ми оставаше друго, освен да се доверя на детето и да подкарам на юг, докато Али не прошепна от задната седалка „Завий тук“, като посочи към една безлюдна отбивка.

Картечният пукот на четвъртоюлските фойерверки вливаше адреналин в и без туй пренапрегнатото ми тяло. Прекалено много стрелба ми се беше насъбрала през последните дни и всеки гърмеж отекваше в мен като експлозия.

Дадох газ и бонвилът се стрелна нагоре по криволичещ черен път, поднасяйки на завоите като талига по трева. В мислите си чух гласът на Кийт да ме гълчи: „Не бива така, Линдси. Това е луксозна кола.“

Навлязох в беззвезден тунел от евкалиптови дървета, който накрая ме изведе на открита планинска панорама. Отпред и вляво от нас, сгушена в хълма, изникна обла къща с гипсова мазилка.

Пак погледнах в огледалото за задно виждане.

— А сега накъде, Али? Колко още ще пътуваме?

Алисън посочи към кръглата кула на къщата. После закри очите си с ръце и произнесе едва чуто:

— Пристигнахме.