Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (140)

Глава 139

Кароли се канеше да извърши убийство. Умът ми се вцепени, докато се опитваше да асимилира невъобразимото. Щом се съвзех, се хвърлих в действие, изревах с пълно гърло командата:

— Отдръпни се от нея, Кароли! Вдигни ръце така, че да ги виждам!

— Линдси — произнесе тя с влудяващо спокоен глас. — Моля те, иди си. Тази жена е мъртва така или иначе. Не можеш да ме спреш.

— Давам ти последен шанс — предупредих я и издърпах спусъка. — Хвърли ножа или ще те убия.

Жената в леглото изхлипа, когато Кароли измери с поглед разстоянието помежду ни, преценявайки колко време ще й трябва да пререже гърлото на жената, преди да съм пуснала куршум в главата й.

Аз правех същите изчисления.

— Ужасно грешиш, Линдси — каза Кароли със съжаление. — Аз съм добрата. А това нещо, което виждаш тук, Мелиса Фарли, е измет.

— Хвърли ножа много внимателно — повторих, стискайки глока до побеляване на кокалчетата. Можех ли да застрелям Кароли ако се наложи? Наистина не знаех отговора.

— Ти няма да ме застреляш — каза тя тогава.

— Май забравяш коя съм.

Кароли понечи да проговори отново, но изписаната на лицето ми решителност я възпря. Щях да я застрелям и тя бе достатъчно умна, за да го схване. Усмихна се вяло. Сетне хвърли ножа на килима в краката ни.

Ритнах ножа под бюрото и заповядах на Кароли да коленичи.

— На колене! — изкрещях. — Ръцете отпред!

Свалих я на пода, наредих й да сключи пръсти зад врата си и да кръстоса глезени, обискирах я и не открих нищо друго, освен кожения ремък около кръста й.

После хвърлих поглед към жената на леглото.

— Мелиса? Добре ли си? Позвъни на деветстотин и единайсет. Кажи им, че се извършва тежко престъпление и един полицай има нужда от помощ.

Жената не сваляше очи от мен, дори когато се пресегна към телефона до леглото.

— Той държи съпруга ми — рече. — В банята има един мъж с Ед.