Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (55)

Глава 54

Кантората на Боб Хинтън се намираше на главната улица и беше голяма колкото кутийка, сплескана между луксозен магазин за кафе и сграда на банка. С надеждата, че може да работи и в събота, отворих със замах стъклената врата и видях Боб да седи зад голямо бюро, привел оредяващото си теме над „Сан Франциско Екзаминър“.

Той вдигна стреснато глава, при което лакътят му блъсна кафето и го разля по вестника. Мярнах снимката на първата страница, преди да се е превърнала в кафеникава цапаница. Едър план на русоляво момче в инвалидна количка.

Сам Кабът. Моят малък личен кошмар.

— Извинявай, Боб. Не исках да те стресна.

— Няма за к-к-к-акво — отвърна Боб. Намести очилата си с розови рамки и извади хартиени салфетки от бюрото си, за да попие кафето. — Заповядай, седни.

— Благодаря.

Боб ме попита как я карам в Залива на полумесеца и му отвърнах, че си намирам какво да правя.

— Тъкмо четях за теб, лейтенант — изрече, попивайки първата страница с топче хартиени салфетки.

— В свят на наносекунди няма скрито-покрито — отвърнах с усмивка. После го уведомих, че проявявам интерес към убийствата, станали само на няколко мили от вратата ми и се питам дали той може да ми каже нещо по въпроса.

— Познавах Лорелай О’Моли — заяви той. — Представлявах я по едно дело. Измъкнах я само с плясване през ръцете — рече със самоосъдителна усмивка. — Познавам Бен бегло. Хората приказват, че има нещо общо със смъртта на Лорелай, но аз не мога да си го представя да убие доведената майка на Кейтлин. Детето беше толкова травматизирано от смъртта на собствената си майка.

— Ченгетата винаги тръгват първо от съпругата.

— Определено. Зная. Имам приятели в полицейските среди. Израснал съм в Залива — обясни. — И започнах да практикувам тук веднага след университета. Обичам да съм малка рибка в малко езерце.

— Прекалено си скромен, Боб — махнах към снимките по стената, на които Боб се здрависваше с губернатора и други големци. Освен тях имаше и няколко грамоти в рамки.

— А, тези ли — каза Боб и отново сви рамене. — Е, изявявам се благотворително като служебно назначен адвокат на малтретирани или изоставени деца. Знаеш ги тия работи, представлявам ги в съда, за да съм сигурен, че правата им са защитени.

— Похвално — уверих го. Ставаше ми все по-симпатичен и забелязах, че и той започна да се чувства по-удобно с мен. След разливането на кафето вече не заекваше.

Боб се облегна назад в стола и посочи снимка от награждаване в залата на кметството. Ръкуваше се с някого, който му връчваше значка.

— Виждаш ли този човек? — запита, посочвайки ми един изтупан мъж на сцената, седнал в редица с други. — Това е Рей Уитъкър. Той и съпругата му Моли живееха в Лос Анджелис, но идваха тук за лятото. Убити са в леглата им преди две години. Линдси, знаеш ли, че всички тези хора са били бити с камшик и заклани?

— Чувала съм — отвърнах. Изключих за около минута, докато умът ми се опитваше да асимилира факта на още едно двойно убийство преди години. Какво означава бичуването? От колко време действа убиецът?

Мислите ми се върнаха при Боб, който продължаваше да разказва за семейство Уитъкър.

— … народни, много мили хора. Той беше фотограф, а тя малко нещо като актриса в Холивуд. Няма логика. Това са все добри хора и е трагично, че децата им завършват в домове за сираци или при роднини, които едва познават. Тревожа се за тези деца — той поклати глава и въздъхна. — В края на всеки ден се опитвам да оставя темата в кантората, но не се получава.

— Зная какво имаш предвид — доверих му. — Ако разполагаш с няколко минути, ще ти разкажа една история, която отнасям вкъщи всеки път след работа през последните десет години.