Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (135)

Глава 134

Сложих пистолета на масата и сграбчих Кет и Мередит в свирепа прегръдка.

— Съжалявам — казах, — толкова съжалявам.

— Аз ти се обаждах безброй пъти — произнесе Кет на рамото ми. Сетне се отдръпна от мен. — Хей, не ме арестувай!

Вдигнах Бриджит на ръце и я притиснах до себе си, като я целувах по мократа бузка и придържах скъпата й главица.

— Марта и аз не искахме да те изплашим, миличка.

— Ще останеш ли при нас, Линдси?

— Само за тази нощ, съкровище.

Кет светна лампите и се огледа наоколо. Забеляза дупките в стената.

— Ти не вдигаше — каза, — а телефонният ти секретар даваше заето.

— Заето за репортерите — уточних с все още разтупкано сърце. — Моля те да ми простиш, че ти изкарах ума.

Сестра ми се пресегна, притисна главата ми със свободната си ръка и ме целуна по бузата.

— Знаеш ли, че си дяволски страшно ченге?

Влязох с нея и още подсмърчащите деца в детската стая и там се успокоихме взаимно. Облякохме им пижамите и ги завихме в леглата им.

— Слушах новините — каза Кет, след като затвори вратата зад нас. — Вярно ли е? Заловила си престъпника и той се е оказал Кийт? Познавам Кийт. И го харесвах.

— Да, аз също го харесвах.

— А каква е оная кола в алеята? Прилича на колата на чичо Дъглас.

— Зная. Подарък е за теб.

— Стига бе. Наистина?

— Домашен подарък, Кет. Искам да я имаш.

Отново прегърнах силно сестра си. Искаше ми се да й кажа „Вече всичко е наред. Хванахме кучия син.“ Но вместо това обявих:

— Утре отиваме на пробно каране.

Пожелах лека нощ на сестра си, докато пускаше крановете на ваната. Поведох Марта по коридора и отворих вратата на спалнята. Запалих лампата и замръзнах на прага.

Всъщност за втори път едва не изпищях.