Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (126)

Глава 125

Във въздуха се носеше ухание на сос маринара, когато тръгнах по пътеката към викторианската сграда на училището-общежитие. Направих козирка с ръка срещу последните слънчеви лъчи, отразяващи се в многобройните прозорци, и почуках на входната врата с месинговото чукче.

Около дванадесетгодишно тъмнокожо момче отвори и произнесе:

— Здравейте, госпожо полицай.

— Ти си Еди, нали?

— Еди-повреди — отвърна той ухилен. — Откъде знаете?

— Имам добра памет.

— Това е хубаво, щом като сте ченге.

При влизането ми в „мензата“, обширна трапезария с изглед към магистралата, екна шумно приветствие.

Кароли ме прегърна и каза да седна начело на масата.

— Това е мястото за „почетни гости“ — обясни. Почувствах се добре дошла и у дома си в това огромно „семейство“, когато Алисън побърза да сграбчи стола от лявата ми страна, а Фърн — дребно червенокосо момиченце — успя да се пребори за стола отдясно.

По масата се разнасяха чинии със спагети, а една огромна купа салата, подправена с оцет, олио и италиански кротони минаваше от ръце на ръце, докато децата ме отрупваха с въпроси и гатанки — на някои от тях отговарях успешно, други отбивах обратно.

— Когато порасна — прошепна Али, — искам да стана точно като теб.

— А знаеш ли какво искам аз? Когато пораснеш, да станеш точно като себе си.

Кароли плесна с ръце, смеейки се весело.

— Не досаждайте на Линдси — намеси се. — Оставете горката жена да си изяде вечерята. Тя е наш гост, а не десерт да го излапате.

Кароли се надигна, за да вземе литър кока-кола от бюфета, сложи ръка на рамото ми и се наведе към мен.

— Нали не те притесняват? Те те обичат.

— И аз ги обичам.

След като съдовете бяха разчистени, а децата се качиха на горния етаж да учат, с Кароли изнесохме чашите си с кафе на покритата веранда с изглед към игрището. Седнахме в два люлеещи се стола и се заслушахме в песента на щурците в притъмняващата вечер. Хубаво бе, че имам приятелка в града и тази вечер почувствах Кароли особено близка.

— Някакви новини кой е стрелял по къщата на Кет? — попита Кароли със загриженост в гласа.

— Никакви. Но помниш ли оня тип, на когото попаднахме в „Корморан“?

— Денис Агню?

— Да. Той ме преследва, Кароли. А началникът не крие, че е нарочил Агню за убийствата.

По лицето на Кароли се изписа изненада, дори шок.

— Така ли? Трудно ми е да си го представя. Тоест че е гаден, гаден е — произнесе тя и млъкна, — но не го виждам като убиец.

— Така казваха и за Джефри Дамър — засмях се аз.

Забарабаних с пръсти по страничната облегалка на стола, Кароли скръсти ръце пред гърдите си и двете потънахме в мисли за убийците, които дебнат някъде навън.

— Тук е много тихо, нали? — промълви Кароли накрая.

— Забележително. Харесва ми.

— Ще хванеш този психопат колкото може по-скоро, нали?

— Чуй, ако нещо, каквото и да е, те разтревожи, Кароли, дори и да смяташ, че просто си въобразяваш, обади се на деветстотин и единадесет и после на мен.

— Разбира се, благодаря. Ще се обадя. — След кратко мълчание добави: — Накрая винаги ги хващат, нали, Линдси?

— Почти винаги — отвърнах, макар това да не беше самата истина. Най-умните не само не ги залавят, но дори не ги забелязват.