Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (37)

Глава 36

Залязващото слънце багреше небето, докато Джо, Марта и аз вечеряхме на верандата с изглед към залива. За пилето направих сос барбекю по една мамина рецепта, после си засладихме с няколко вида сладолед.

Седяхме часове сгушени един до друг, слушахме щурците и музиката по радиото и съзерцавахме пламъците на свещите как танцуват мамбо в лекия зноен бриз.

По-късно спахме на пресекулки, будехме се да се прегърнем, посмеем и да правим любов. Ядохме шоколадови курабийки, разказвахме си сънищата и пак заспивахме с преплетени крайници.

На разсъмване мобилният телефон на Джо ни върна с трясък към останалия свят. Джо произнесе:

— Да, сър. Добре. — И изключи телефона.

Разтвори обятия и ме прегърна. Надигнах се и го целунах по врата.

— Ясно. Кога пристига колата за теб?

— След няколко минути.

Джо не преувеличаваше. Имах на разположение сто и двадесет секунди да го погледам как се облича в тъмната стая, в която един лъч се прокрадваше изпод щорите, колкото да освети тъжното му изражение от това, че ме напуска.

— Не ставай — рече Джо, когато отметнах завивките. Придърпа ги обратно към брадичката ми. Целуна ме около единадесет пъти по устата, бузите, очите.

— Между другото, бях си пожелал три неща.

— И какви бяха те?

— Не казвам, но едното беше сладолед.

Засмях се и го целунах.

— Обичам те, Линдси.

— И аз те обичам, Джо.

— Ще ти се обадя.

Не попитах кога.