Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (138)

Глава 137

Спрях колата досами пътя и огледах къщата — триетажна постройка от стъкло и гипсова замазка. На най-долния етаж се мяркаха и изчезваха два тънки снопа светлина.

Лъчи на фенер.

Иначе къщата тънеше в мрак.

Очевидно вътре се намираха външни хора. Потупах джоба на якето си и ми призля още преди да се уверя, че съм права: бях забравила мобилния си телефон на масичката до леглото. Представих си го как лежи до будилника.

Това беше много лошо.

Нямах радиостанция, нито подкрепление и не носех бронежилетка. Ако в момента се извършваше престъпление, влизането ми сама в къщата нямаше да е добра идея.

— Али, трябва да извикам помощ.

— Не може, Линдси — прошепна. — Всички ще умрат.

Пресегнах се и докоснах лицето й. Всеки момент щеше да се разплаче, доверието в очите й беше покъртително.

— Залегни на задната седалка — наредих на момиченцето. — Чакай и не шавай, докато не се върна.

Али залегна с лице в седалката. Сложих ръка на гърба й и я потупах нежно. После излязох от колата и затворих вратата след себе си.