Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (13)

Глава 12

Денят беше като откъснат от страниците на детска илюстрована книжка. Яркожълто слънце. Чуруликане на птички, а наоколо се носеше цветистият дъх на лято. Дори окастрените клони на дърветата в болничния парк бяха избуяли в зеленина от последното ми идване преди три седмици.

Не ще и дума — прекрасен ден. Но не успявах като друг път да примиря живота с пълзящото у мен чувство, че нищо не е наред. Параноя ли е или отрезвяване?

Зеленият субару форестър на Кет зави по овалната алея пред входа на болницата и видях племенничките ми да размахват ръце и да подскачат на задната седалка. Щом щракнах колана на мястото до шофьора, настроението ми се повиши. Дори затананиках „Ден като мечта…“

— Лельо Линдси, не знаех, че можеш да пееш — изписука шестгодишната Бриджит отзад.

— Разбира се, че мога. В колежа свирех на китара и пеех, нали, Кет?

— Викахме й „радиокласацията“ — обади се сестра ми. — Беше като подвижен джукбокс.

— Какъв джуууут бокс? — попита Мередит, която беше на две годинки и половина.

Обясних й през смях, че е нещо като гигантски Си Ди-плейър, на който се пускат плочи, а после изясних и какво са плочите.

Свалих прозореца на колата и оставих вятъра да духа дългата ми руса коса, докато се носехме на изток по Двадесет и втора улица към редицата двуетажни и триетажни викториански къщи в пастелни тонове със стълбища към „Потреро Хил“.

Кет попита какви са плановете ми и аз отвърнах с повдигане на раменете. Казах й, че съм отстранена, докато трае дознанието за стрелбата, водено от Бюрото за вътрешни разследвания, и че имам сума време като „пострадала при изпълнение на дълга“, което смятам да използвам полезно. Например да разтребя шкафовете си. Да подредя старите снимки в кутии от обувки.

— Имам по-добра идея. Остани у нас и се възстановявай — рече Кет. — Ние заминаваме за Аспен след една седмица. Моля те, използвай къщата! Пенелъпи ще се радва на компанията ти.

— Коя е Пенелъпи?

Децата се разкикотиха зад гърба ми.

— Кооояяяя е Пенелъпи?

— Тя ни е приятелка — извикаха в хор.

— Нека да помисля — казах на сестра ми, когато завихме по „Мисисипи“ и спряхме пред син викториански блок, който наричах свой дом.

Кет ми помогна да изляза от колата, когато Синди се появи на предните стъпала, а сладката Марта излетя пред нея.

Моето полудяло от радост куче едва не ме събори, заблиза ме и се разджафка толкова силно, че се надявах Синди все пак да чуе благодарностите ми, задето се бе грижила за него.

Помахах на всички за довиждане и се запрепъвах по стълбите, замечтана за горещ душ и дълъг сън в собственото ми легло, когато звънецът на входната врата иззвъня.

— Добре, добре — извиках недоволно. Дали ще позная? Носят ми цветя.

Затрополих тежко по стълбите и отворих вратата.

Непознат младеж, облечен в камуфлажни бермуди и тениска, стоеше на прага с плик в ръката. Дори за секунда не повярвах на широката му усмивка.

— Линдси Боксър?

— Не. Сбъркали сте адреса — отрязах го безцеремонно. — Мисля, че тя живее на „Канзас“.

Младежът продължи да се усмихва и аз усетих, че вятърът е променил посоката си.