Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (31)

Глава 30

Водата беше твърде студена за плуване, но седнах с кръстосани крака до самите вълни и се загледах към хоризонта, където синкавозеленият залив се сливаше с необятния Пасифик.

Марта тичаше по извитата плажна ивица, пясъкът хвърчеше изпод лапите й, а аз се наслаждавах на слънчевата топлина върху лицето си, когато твърд предмет опря в тила ми.

Замръзнах.

Дори спрях да дишам.

— Ти застреля онова момиче! — произнесе някакъв глас. — Не биваше да го правиш.

Отначало не разпознах гласа. Умът ми се заблъска, търсейки името, някакво обяснение, точните думи, които да кажа. Пресегнах се назад, за да сграбча оръжието си и тогава зърнах лицето му за част от секундата.

Видях омразата в очите му. Страха му.

— Не мърдай — извика момчето и натисна още по-силно дулото на пистолета към гръбнака ми. Пот потече от лицето ми. — Ти уби сестра ми! Уби я без причина!

Спомних си безжизнения поглед на Сара Кабът, докато се свличаше на земята.

— Ужасно съжалявам — казах.

— Едва ли, но ще съжаляваш. И знаеш ли какво? На никой не му пука.

Смята се, че човек не чува куршума, който го уцелва, но това трябва да е мит. Гърмът от изстрела, който прониза гръбнака ми, тресна като бомба.

Свлякох се парализирана. Не можех нито да говоря, нито да спра потока кръв, който плисна от тялото ми и се смеси със студената вода на залива.

Как се стигна дотук? Има някаква причина, но тя ми убягва. Нещо, което е трябвало да направя.

Да им щракна белезниците. Това е трябвало да направя.

При тази мисъл се събудих.

Лежах на една страна и в юмруците си стисках пясък. Марта ме гледаше и душеше лицето ми.

На някого му пука.

Седнах и я прегърнах, зарових лице в шията й.

Лепкавият сън не ме оставяше. Не ми беше нужен психиатър, за да зная какво означава. Все още изживявах насилието от последния месец. Затънала бях в него до козирката.

— Всичко е наред — успокоих Марта и отдръпнах лице от малкото си куче.