Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (110)

Глава 109

Рефлексите на Марта се оказаха по-бързи от моите. Тя скочи от леглото и се свря под него. Последвах я моментално, като се претърколих по пода, ровейки в шокираното си съзнание да си спомня къде съм оставила оръжието си.

Тогава се сетих.

Беше в дамската ми чанта в дневната, където се намираше и най-близкият телефон. Как можах да се оставя толкова беззащитна? Нима ще умра в капана на тази стая? Сърцето ми биеше до пръсване, чак ме болеше.

Вдигнах глава само на сантиметри от пода и на невзрачната светлина от електронния часовник се огледах наоколо. Взирах се във всяка повърхност и предмет из стаята в търсене на нещо, каквото и да е, което да използвам за защита.

Стаята беше пълна с големи плюшени животни и една дузина кукли, но нямаше пукната бейзболна бухалка или стик за хокей — нищо, с което да се бия. Даже не можех да метна телевизора, защото беше завинтен за стената.

Придвижих се на лакти по грубия дъсчен под, пресегнах се и заключих вратата на спалнята.

Точно в този момент прокънтя нов залп от изстрели — от автоматично оръжие, обстрелващо предната част на къщата, отново насочено по дневната и стаята за гости в края на коридора. Чак тогава осъзнах истинската цел на нападението.

Можеше, а и трябваше, аз да спя в онази спалня.

Като се придвижвах сантиметър по сантиметър по корем, сграбчих крака на един дървен стол, придърпах го, наведох стола на задните му крака и подложих облегалката под дръжката на вратата, за да я залостя. Сетне улових другия стол и го треснах в скрина.

С парчето счупен крак от стол в ръка се промъкнах приклекнала, с гръб, опрян в стената.

Беше направо покъртително. Като изключим кучето под леглото, единствената ми защита беше крак от стол.

Ако някой влезеше през вратата и се прицелеше в мен, бях мъртва.