Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (100)

Глава 99

Пронизителна аларма пресече кошмара, стегнал ме в злокобната си примка. Лежах вцепенена, докато дойда на себе си, когато сигналът запищя отново, този път не толкова шумен и дразнещ.

Сграбчих мобилния телефон от нощната масичка и го отворих, но който ме търсеше, беше затворил.

Будна и в лошо настроение до шест сутринта, разместих камарите дрехи на Юки в другата й малка спалня, докато открия спортния екип и маратонките си. Облякох се безшумно, закачих каишката за нашийника на Марта и заедно се измъкнахме от „Крест Роял“ в развиделяващото се утро.

Предварително пробягах в мислите си набелязания маршрут, убедена че съм в състояние да взема двете мили по равен и средно хълмист терен. Сетне с Марта поехме в бавен тръс на север към стълбите на улица „Джоунс“. Болката в ставата ми напомни колко мразя да бягам.

Отвързах Марта, за да не се мотае около краката ми и да ме спъва. Сетне си наложих да усиля бяг по нанадолнището на „Джоунс“, докато досадните болки в рамото и крака ми се разпростряха в обща мускулна недостатъчност.

Колкото и да го мразех, бягането беше единствената ми надежда да се отърся от натрапчивите мисли за процеса, тъй като бе най-добрият начин да преобразувам психическото си състояние в по-управляема физическа форма. Затова, макар че сухожилията ми крещяха, ми стана приятно да усетя как тупат маратонките ми по тротоара, а потта ми засъхва в прохладата на утрото.

Тичах на север по „Джоунс“, пресякох „Вайехо“ и стигнах върха на Руския хълм. Точно пред мен беше остров Алкатраз с мигащия фар и величествената гледка към Ангелския остров.

В този миг мислите ми се зареяха свободно, а сърцето ми заби учестено, но не от стрес и страх, а от физическото усилие.

Преминах с пълна скорост през оградата на „Хайд“ и магическите ендорфини ме загряха. Вдясно от мен се извиваше отсечката на „Ломбард“ — очарователна уличка, спускаща се по хълма към „Лавенуърт“. На светофара свих лакти и заподскачах равномерно на място, докато чаках да светне зелено, доволна, че съм изпреварила сутрешната навалица, която само след половин час щеше да задръсти улици и тротоари.

Светлината се смени и отново се спуснах да бягам. Пътят, който бях избрала, ме превеждаше през някои от най-хубавите части на града с разкошни стари сгради и гледки като за картичка, дори в мъглата, стелеща се откъм залива. С Марта се намирахме на границата с Китайския квартал, когато чух свистене на гуми по петите ми.

Някой ми извика:

— Г-це, трябва да водите кучето си на каишка.

Ядосана, че прекъсват новооткритото ми блаженство, се извърнах назад и видях черно-бялата патрулна кола, която ме следваше. Спрях да тичам и повиках Марта при себе си.

— О, мили боже, лейтенант, та това си била ти.

— Добро утро, Николо — поздравих задъхана младия въоръжен полицай. — Здрасти, Фридман — извиках на шофьора.

— Всички стоим зад тебе, Лу — обади се Фридман. — Не в буквалния смисъл, както сме сега — изломоти, — а просто наистина ни липсваш, човече, пардон, лейтенант.

— Благодаря — усмихнах се. — Това означава много за мен, особено днес.

— Нали не ми се сърдиш заради кучето?

— Ей, ти имаш право, Николо. Трябва да е вързана на каишка.

— Спазване на правилника, а?

— И още как.

— Успех, само така, лейтенант.

— Благодаря, момчета.

Фридман пусна фаровете, докато минаваха край мен. Стискайки каишката на Марта с две ръце, за да я държа плътно до себе си, завих по улица „Клей“ и поех обратно нагоре по хълма към „Джоунс“.

Когато влетях във фоайето в блока на Юки, всички схващания и спазми бяха изчезнали от тялото ми. След минути бях под горещия душ, който си заслужих и който се оказа изумителна награда.

Избърсах се с една от огромните хавлии на Юки и изтрих парата от огледалото.

Оглеждах се дълго и внимателно.

Кожата ми бе порозовяла, а очите ми се бяха прояснили. Пробягах милите за прилично време, заедно със спирането заради каишката на кучето. Чувствах се добре. Печеля или не, аз бях същия човек, както винаги.

Дори Мейсън Бройлс не можеше да ми отнеме това.