Саймън Тойн
Ключът (95)

95.

Багдад

Психиатричната клиника се намираше в южните покрайнини на града. Приличаше по-скоро на изоставен затвор със строг режим, отколкото на лечебно заведение. Сградата представляваше голям железобетонен куб с плосък покрив, опасан с бодлива тел. На пръв поглед изглеждаше изоставена. Едва когато минаха покрай нея, Лив забеляза хора, които се движеха в сенките, досущ като привидения, които се крият в прахоляка.

Уошингтън дойде с тях. Бе заявил, че има работа в тази част на града, но Гейбриъл не му повярва. Във всеки случай се радваше, че полковникът е с тях. Благодарение на пълномощията, с които разполагаше той, и строгото му поведение на военен, тримата получиха разрешение да посетят психиатричната клиника за по-малко от десет минути. След като им обеща, че ще се върне да ги вземе след около час, Уошингтън се отправи към своята среща, или поне така каза, като остави Лив и Гейбриъл на грижите на някакъв мъж с бяла престилка, който ги поведе по голите циментови коридори, пропити с миризмата на урина, фекалии и отчаяние. Тук-там виждаха по някой вентилатор на тавана, който се въртеше лениво над главите им колкото да смеси различните миризми, но не и да охлади въздуха.

Вървяха, без да разговарят. Колкото по-навътре в задушната и вмирисана сграда навлизаха, толкова по-мизерни изглеждаха коридорите и стаите. Очевидно бе, че времето, което Заид Азиз бе прекарал тук, не му бе спечелило никакви привилегии. Слязоха в сутерена, където единственото осветление идваше от едва мъждукащите голи крушки, включени от пазача. Тук долу се намираха пациентите — ако, разбира се, „пациенти“ бе подходящата дума — които очевидно прекарваха по-голямата част от времето си, потънали в мрака и оставени сами със своята лудост и своите демони. Пазачът спря по средата на коридора и посочи последната стая, по-точно килия, до която не стигаше дори светлина от крушките.

— Азиз — каза той. Произнесе името като ругатня.

След което се обърна и се отдалечи: очевидно не желаеше да остане тук повече от необходимото.

Лив и Гейбриъл се заслушаха в отдалечаващите се стъпки на пазача, който ги остави сами с тези подобия на човешки същества, които живееха в мрака. „Пациентите“ също чуха стъпките и мазето се изпълни с тътрене на крака и гаден кикот, който сякаш направи тъмнината още по-непоносима. Гейбриъл погледна Лив. Вече съжаляваше, че я е довел тук, но тя само се усмихна и улови ръката му.

В този миг в коридора избухна същинска какофония.

Няколко секунди двамата останаха хванати за ръце, стреснати от ужасяващия вой. Решетките на вратите в целия коридор се разтресоха заплашително. Някъде отблизо долетя силен трясък — един от пациентите се засили и се блъсна с всички сили във вратата, при което разцепи главата си и опръска помещението с кръв. В друга килия друг мъж бе смъкнал панталоните си до коленете, блъскаше яростно с бедра по решетката и размахваше пениса си, покрит с рани от предишни подобни изпълнения, и стенеше и от болка, и от удоволствие. Двамата не забелязаха мъжа зад тях, докато той не се изправи и не разцепи въздуха с нечовешки писък, в резултат на който лудешкият тропот спря и другите пациенти се изпокриха в най-тъмните ъгълчета на килиите си.

Гейбриъл се обърна и видя слаб като върлина мъж да се взира в него иззад решетките. Беше гол от кръста нагоре и цялата дясна половина на тялото му бе покрита с дебели белези, които приличаха повече на люспи, отколкото на кожа. Покриваха цялата му ръка от китката до рамото, продължаваха по врата и част от главата, като опъваха кожата на лицето в постоянен присмехулен израз. От мъжа се носеше някаква особена миризма, специфична и обезпокоителна — миризма на дим.

— Заид Азиз — каза Гейбриъл, сложи ръка на сърцето си и сведе глава в знак на уважение. — Аз съм…

— Джон! — възкликна мъжът зад решетките. Устните му се разкривиха в усмивка, преминаваща в грозно зъбене там, където започваха белезите. — Джон Ман! — повтори той и пристъпи към светлината. Дясното му око бе бяло и безжизнено, но лявото трескаво обхождаше лицето на Гейбриъл.

Гейбриъл издържа стоически огледа благодарение на Лив, която продължаваше да стиска ръката му като спасително въже към света на здравия разум.

— Аз те видях да умираш. — Гласът на Азиз бе дрезгав, най-вероятно от рядка употреба.

— Наистина умрях — отвърна Гейбриъл, решил да изиграе ролята на Джон Ман и да използва доверието, може би съществувало между баща му и Азиз. — Но се върнах и търся хората, които ни причиниха това. Търся отмъщение.

Лицето на мъжа се изкриви в нова озъбена усмивка. А после изражението му стана предпазливо и той пристъпи към решетките и прошепна:

— В такъв случай трябва да убиеш дракона.

— Да — съгласи се Гейбриъл. — Разкажи ми за дракона.

Азиз трепна и се присви, бялото му око се взря към тавана, сякаш отново виждаше там последното нещо, на което бе станало свидетел.

— Чухме го в далечината, помниш ли? Вой в пустинята… плясък на криле…

— Как изглеждаше?

Азиз впи поглед в него.

— Ти го видя! — изрече с яростта на човек, който разказва една и съща история от дванайсет години, но никой не му вярва. — Не ми казвай, че не си бил там! Другите може да са глупаци, но ти беше там! Ти го видя! — Гневът разкриви лицето му, после изражението му омекна и мъжът вдигна дясната си ръка и потърка обезобразената плът около безжизненото си око. — Не! — каза тихо, очевидно спомнил си нещо. — Когато драконът дойде, ти беше в изкопа. Беше в пещерата с библиотеката.

— Разкажи ми за библиотеката. Какво открихме там?

— Купища съкровища! Не помниш ли? — каза Азиз и се почука по главата. — Аз помня. Аз помня всичко. Понякога се опитват да ми откраднат спомените с ритници и юмруци. Понякога се опитват да ми ги откраднат с ток. Но аз си ги пазя. И помня!

— Разкажи ми какво си спомняш. Драконът всички ли уби?

Азиз поклати глава.

— Не драконът донесе смърт. Тя дойде с белите дяволи, изскочили от утробата му. Те донесоха огъня и смъртта. Наредиха ни на земята и изгориха всичко. Палатки. Коли. Хора. Някой от нас ни беше предал. Аз се скрих от дракона и го видях да показва на другите дяволи къде да търсят. Той ги отведе в пещерата, в която беше ти. Той те уби.

— Видя ли кой беше?

— Бял дявол като всички останали.

— Западняк?

Азиз поклати глава.

— Дух. Всички те бяха духове. Само духовете могат да яздят дракони. Духът влезе в пещерата, извади сандъците и ги натовари на дракона. Открадна съкровището, което намерихме. После земята се разтърси и пещерата изчезна. Ти така и не излезе от нея. Белият дявол ме видя и ме нападна. — Той отново вдигна ръка към слепоочието си. — Огънят ме събуди, когато драконът вече си бе отишъл. Пясъкът угаси огъня. Пустинята ме спаси… — Той протегна ръка. Под кожата му сякаш бяха забити песъчинки от пустинята. — Сега съм част от земята и земята е част от мен. Пепел при пепелта, прах при прахта.

— Какво направи, след като изгаси огъня?

Азиз отново поклати глава.

— Всички бяха мъртви. Всичко гореше. Страхувах се да не би огънят да ме докосне отново. Страхувах се да не би драконът да се върне. Затова хукнах през пустинята. Драконът обаче знае, че съм жив. Иска да ме довърши — усещам го! — каза Азиз, пристъпи напред и сграбчи решетките. — Намери дракона, Джон Ман! Убий го, за да мога да изляза оттук, за да бъда свободен! Само ти можеш да се справиш с дракона… защото сега и ти си дух!