Саймън Тойн
Ключът (40)

40.

Гейбриъл много добре знаеше, че успехът на всяка мисия зависи от две неща: цел и решение.

Първата част му бе пределно ясна. Трябваше да разбере каква отрова е инжектирана на майка му, а единственият, който можеше да му каже това, бе полицаят.

Втората част от задачата бе да го залови.

Докато тичаше по коридора, се опита да предвиди следващия ход на полицая, за да може да го изпревари. Онзи щеше да избягва по-оживените райони на болницата, за да не го забележи някой, но също така щеше да се опита да напусне сградата колкото се може по-бързо, преди осветлението да заработи отново. Асансьорите не работеха, следователно оставаха стълбите. Най-близките бяха именно тези, по които бе дошъл самият Гейбриъл и които водеха към подземния паркинг, идеалното място за засада. Стига да стигнеше там първи.

Тръгна по коридора и отвори врата, която водеше към празен склад. Подът му бе осеян с работни инструменти и строителни материали, разпилени от земетресението. Откри сред цялата тази бъркотия дебели работни ръкавици, взе ги и продължи към прозореца. Беше закован с една-единствена дъска, която той счупи с рязък ритник.

Студеният нощен въздух го лъхна в мига, в който се качи на скелето, което бе забелязал от улицата. Цялата конструкция се тресеше, сякаш земетресението я бе отскубнало от сградата. Сега обаче не бе моментът да се проявява предпазливост.

Гейбриъл откачи едно от навитите въжета и го прехвърли през скелето. Беше прекалено тъмно, за да види края му, но го чу как пада на паважа на четири етажа под него. Другият му край минаваше през макара и бе здраво завързан за скелето. Гейбриъл дръпна силно въжето, за да провери дали е вързано здраво, после прехвърли парапета, уви въжето около десния си крак, преметна го зад гърба си и го намота около лявата си ръка.

Част от обучението му в специалните части включваше дълги часове абсейлинг — спускане с въже от сгради, хеликоптери, мостове. Обикновено го правеха с набор от предпазни ремъци и карабинки, но се бе спускал и с най-обикновено въже, използвайки тежестта на тялото си като спирачка. Не беше удобно, но бе ефективно, а в момента само това имаше значение. Гейбриъл надяна ръкавиците, наклони се назад, за да опъне въжето, и се отблъсна от платформата.

Започна да се спуска и въжето проскърца и се изопна. Бе изплетено от груби найлонови нишки и бе идеално за вдигането на кофи с цимент по строежите, но стържеше болезнено дланите му. Ако разполагаше с подходящото оборудване, Гейбриъл щеше за броени секунди да се спусне четири етажа по-надолу, но се боеше, че ако опита да го направи сега, въжето ще съдере кожата на дланите му въпреки ръкавиците.

Замисли се отново за полицая: опитваше се да прецени къде ли е в момента. Вероятно бе стигнал до партера. Продължи да се спуска внимателно, като плъзгаше бавно въжето покрай тялото си, докато не усети близостта на паважа. Тогава пусна въжето и скочи последните два метра. Изправи се и вдигна края на въжето, за да провери на каква дължина може да разчита.

Хукна към рампата, която водеше към подземния паркинг, и върза края на въжето около основата на механизма за вдигане на бариерата. Самото въже опъна по земята между бариерата и стената и се скри до външната стена, където не можеше да бъде видян откъм паркинга. Това му отне само няколко секунди.

Сега трябваше да чака.

Навсякъде около него се носеха звуци, характерни за всеки град, сполетян от бедствие: далечни писъци, викове, сирени и аларми. Гейбриъл се опита да определи кой шум откъде идва и да настрои слуха си към специфичен звук — този, който издават подметките при тичане.

Грабна края на въжето и го намота около китките си.

Времето течеше. Гейбриъл се замисли за майка си, която лежеше сама в мрака, а отровата превземаше тялото й с всяка секунда. Единственият начин да я спаси, бе да я остави сама в стаята. Молеше се на Господ да е взел правилното решение.

Откъм мрака, в който тънеше подземният паркинг, долетя трясък на врата, последван от тропота на полицейски кубинки по бетонния под. Стъпките приближаваха.

Гейбриъл се напрегна. Повтори мислено маршрута, който бе изминал преди малко, за да прецени по-добре мига, в който да нанесе удара. Представи си ченгето, видя го в мислите си как забавя крачка, когато започва да изкачва стръмната рампа. Представи си дори дължината на стъпките му. Преброи и крачките, които трябваше да направи, за да стигне до бариерата.

Три.

Две.

Една.

В мига, в който ченгето се появи, Гейбриъл дръпна рязко въжето. Онзи се спъна и полетя напред, стовари се на земята, но все пак успя да се подпре на ръце миг преди лицето му да се размаже в бетона.

Гейбриъл вече се бе хвърлил върху него.

Скочи върху гърба му, заби коляно в кръста му и му изкара въздуха. Сграбчи го за косата и натресе главата му в бетона — прекалено силно може би — след което се овладя, за да не го направи повторно. Кипеше от гняв заради онова, което ченгето бе сторило на майка му, но съзнаваше, че убийството му няма да му донесе нужното удовлетворение: преди това трябваше да получи отговорите на въпросите, които го интересуваха.

Натисна по-силно с коляно, уви въжето около ръцете на ченгето, дръпна го здраво, после бръкна в джоба си, наведе се и зашепна в ухото му:

— Забрави нещо — каза и тикна спринцовката пред лицето на полицая. — Искаш ли да живееш? — попита го, заби иглата във врата му така, че да го заболи, и натисна буталото докрай. — Кажи ми какво е това и ще ти осигуря противоотровата.

Ченгето се отпусна, желанието му за борба се изпари. Гейбриъл се надигна и го обърна по гръб.

— Какво е това?

Онзи го гледаше. На лицето му бе изписана смесица от объркване и страх.

— Аконитин. Еднопосочен билет. Надявам се, че си се сбогувал с майка си.

Гейбриъл изгаряше от желание да заблъска главата му в бетона, докато мозъкът му не изтече, но знаеше, че така ще прахоса и малкото време, с което разполага. Очите му плувнаха в сълзи, когато погледна към тъмния прозорец на четвъртия етаж. Искаше да се върне и да седне до майка си, да я хване за ръка, за да не бъде сама. Съзнаваше, че трябва да изчезне, преди лампите да светнат и преди някой да открие ченгето. Това бе разумният начин на действие. Вместо това стана и хукна надолу по рампата, която водеше към подземния паркинг, а после свърна към стълбите.

Изкачи петте етажа до стаята на майка си като в мъгла. Краката му бяха станали безчувствени още след първото изкачване и след схватката, в която бе изразходвал почти цялата си енергия. Но продължаваше да тича и да си повтаря последните думи, които бе казал на майка си.

„Ей сега се връщам. Обещавам.“

Когато видя някой да влиза в стаята, Катрин вдигна пистолета и го насочи към вратата. Ръката й бе прекалено слаба, за да се прицели.

— Аз съм — каза Гейбриъл и пристъпи към нея.

Взе пистолета и пое ръката й в своята, опитваше се да намери думите, с които да й съобщи, че е безсилен да направи каквото и да било, да й каже, че се е провалил. В крайна сметка не каза нищо, а и видя, че на лицето й е изписано, че тя вече знае.

— Под дюшека — прошепна Катрин Ман. — Бележникът на дядо ти. — Гейбриъл плъзна ръката си отдолу и го напипа. — Той ще ти покаже пътя. Дядо ти ми го даде, преди да умре. Сега аз го давам на теб. Ще разбереш какво означава. Вече е в твоите ръце. Всичко е в твоите ръце. — Пое си дълбоко дъх, който задращи пресъхналото й гърло, сякаш около него бе пристегнато въже. — Не бива да те открият. Вземи това познание и върви… използвай го срещу тях… Нека то бъде твоето отмъщение.

Следващият дъх просвири в гърлото й като порив на сух вятър, а после Катрин Ман издиша бавно и продължително, все така взряна в лицето на сина си.

— Джон — прошепна тя и лицето й се озари от радост, — ти се върна. Върна се за мен.

Гейбриъл преглътна. И гърлото, и очите му пареха.

— Да — отвърна той, за да не разваля илюзията, в която бе потънала майка му. — Върнах се за теб.

— Липсваше ми, Джон — каза Катрин, преди очите й да изгубят фокус и гласът й да отпадне. — Винаги съм се чудила защо така и не се сбогува с мен.

Гейбриъл понечи да каже нещо, но осъзна, че е прекалено късно. Очите на майка му бяха отворени, но тя вече не виждаше нищо. Той протегна разтрепераната си ръка и постави длан върху още топлата й шия.

Нямаше пулс. Катрин Ман бе напуснала този свят.

Гейбриъл усети как в него се надига истински ураган от гняв. Около него примигнаха светлинки, сякаш суровата сила на гнева му бе озарила нощта. Аварийното осветление се бе включило отново. На приглушената златиста светлина на нисковатовите крушки майка му изглеждаше спокойна и красива, тъмните й коси бяха обрамчили бледото й лице, а кожата й бе гладка, без нито една бръчка. Болката, която майка му бе носила в сърцето си след смъртта на баща му, я бе напуснала. Гейбриъл се наведе и я целуна, от очите му се стичаха сълзи. Той вдигна ръка и ги избърса.

Откъм коридора долетя някакъв шум. Гейбриъл погледна майка си за последен път и излезе, като не забрави да прибере бележника в джоба си.

„Вземи това познание и върви… използвай го срещу тях…“

Когато всичко това свършеше, щеше да има достатъчно време да скърби. Сега обаче беше време за отмъщение.

Погледна бюрото до стената на коридора и двата празни стола до него — единият за полицая, другият за свещеника. Ченгето лежеше мъртво долу на улицата. Свещеникът бе изчезнал.

Гейбриъл спря да прегледа дневника с посетителите и си отбеляза наум номерата на всички посетени през деня стаи. Видя името на Аркадиан, записано срещу стая 410 — стаята на майка му, а също и срещу 406, стаята на Лив най-вероятно. Единственият друг номер на стая, отбелязан в дневника, бе 400, в която лежеше последният оцелял монах.

Гейбриъл измъкна пистолета и тръгна по коридора. Вратата на стая номер 400 бе открехната. Той я побутна с дулото. Вътре цареше мрак, но Гейбриъл успя да различи очертанията на нечия фигура на леглото, озарена леко от светлината, която се процеждаше от прага. Ако се съдеше по смачканите чаршафи и необичайното положение на тялото, монахът не се бе предал без бой, но количеството на кръвта, събрала се в горната част на леглото, откъдето се процеждаше на пода, свидетелстваше, че в крайна сметка е загубил битката.

В коридора внезапно отекнаха гласове. Някой идваше.

„Не бива да те открият!“

Той се обърна и хукна към гласовете, като успя да се скрие в празния склад преди дежурните санитари да се появят иззад ъгъла и да се насочат към стаите, в които ги очакваха мъртвите тела на майка му и на монаха.

Гейбриъл се качи на скелето и уви въжето около крака, гърба и ръката си. Градът се връщаше към живота: в кварталите, където електрозахранването бе възстановено, улиците се измъкваха изпод пелената на мрака. Скоро целият град щеше да светне и някой щеше да открие трупа на ченгето долу. Гейбриъл трябваше да се измъкне, докато мракът и суматохата бяха на негова страна и преди мъката да го обгърне.

Изгрялата луна озаряваше очертанията на Цитаделата на фона на нощното небе. Цитаделата отново бе протегнала зловещите си пипала, но бе успяла да открие само две от четирите жертви, които бе набелязала. Той се бе измъкнал. Лив също. Докато се взираше в планината, Гейбриъл се закле, че Цитаделата няма да получи втори шанс. Усети острите ръбове на бележника, който бе пъхнал в джоба си.

Щеше да намери Лив и да си отмъсти. Сега обаче трябваше да се измъкне оттук и да се скрие.

Викът, долетял от коридора, му подсказа, че някой е открил окървавените останки на монаха. Гейбриъл отскочи от скелето и се плъзна надолу в мрака.