Саймън Тойн
Ключът (88)

88.

Лесно и бързо превърнаха една от читалните в библиотеката в импровизирана лечебница. Преместиха бюрата покрай стените, за да направят място за четири легла, а по лавиците, обикновено отрупани с книги, сега бяха наредени кутии със спринцовки, стерилни ръкавици, маски и силни обезболяващи. На друг рафт бяха наредени платнени колани, готови да влязат в употреба и да укротят всеки, който прояви симптоми на онова, което всички бяха започнали да наричат „риданието“.

Аксел крачеше нервно напред-назад, изпълнен с недоволство и страх. От време на време сядаше на леглото, но веднага скачаше и отново започваше да кръстосва из стаята. Атанасий го съжаляваше. Като капитан на манастирската стража, Аксел определено понасяше шока и унижението на изолацията по-тежко от останалите. Освен това целта на живота му се бе изплъзнала изпод носа му. За втори път! Вероятно след завръщането на брат Драган в Цитаделата бе смятал, че издигането му до sancti е в кърпа вързано. Но не би.

Отец Малахия възприемаше карантината по различен начин. Седеше на едно бюро с лице, озарено от зеленикавите отблясъци, хвърляни от екрана на компютърния терминал, бе погълнат изцяло от работата си и не обръщаше внимание на нищо друго. Външният свят нямаше представа за това, но по-голямата част от милионите книги и документи в Голямата библиотека бе прехвърлена в електронен вид. Малахия и помощниците му работеха вече повече от година върху каталог на всички заглавия. Така че той имаше какво да прави, всъщност имаше работа за няколко години напред, стига, разбира се, да останеше свързан с любимата си библиотека и… да не се разболееше.

Атанасий и отец Тома се редуваха да работят на единствения друг компютър в помещението. Пишеха си съобщения, за да не разберат нито Аксел, нито Малахия какво всъщност обсъждат. Атанасий предаде накратко същината на безплодните си издирвания в костницата и завърши писмото си с въпрос, на който се надяваше, че Тома, създателят на базата данни на библиотеката, ще може да отговори:

Можеш ли да влезеш в инвентарния списък на библиотеката, да проследиш какви ремонти са правени с костницата и да провериш дали нещо е добавено в списъка?

Отец Тома кимна, настани се пред компютъра и пръстите му затанцуваха по клавиатурата. Първо извика дневника, който показваше кога дадена книга е била заприходена в библиотеката, и съпостави данните в него с времето, когато е била ремонтирана костницата. Това се бе случило преди малко повече от осем години. Въведе данните в каталогизиращата програма и натисна „въведи“.

Няколко страници с резултати изпълниха екрана.

Атанасий се отчая само при вида им. Цитаделата проявяваше изключителна активност по отношение придобиването на всяка публикация, научен труд или книга, свързана по някакъв — макар и най-бегъл — начин с Тайнството. Броят на новите придобивки — дори ограничен в период от няколко седмици след края на ремонта — се измерваше с хиляди. Анализирането на подобен списък щеше да отнеме часове, може би дни, а инвентарният списък съвсем не бе пълен. Атанасий отново седна пред клавиатурата.

Можеш ли да конкретизираш търсенето? Интересуват ме заглавията на тема археология… най-вероятно става въпрос за камък с издълбан върху него надпис.

Тома се върна към търсачката и въведе няколко кода, които не означаваха нищо за Атанасий, но които програмата очевидно разпознаваше. Този път резултатите бяха само два.

Резултатите бяха представени в табличка с четири колони. Най-вляво стоеше инвентарен номер, уникален за всяка книга или документ в библиотеката, сетне кратко описание на съдържанието, последвано от данни за произхода и начина на придобиване, и накрая — сегашното местоположение в библиотеката.

Първият обект бе глинена плочка, покрита с протоклинопис и няколко символа Тау на различни места в надписа. Бе дошла от Ирак, където била откупена от името на Цитаделата, и сега се намираше във вавилонския отдел на библиотеката редом с няколко хиляди подобни плочки, придобити през годините.

Вторият бе истинска загадка.

Бе описан просто като каменна плоча с надписи. Колонката, в която трябваше да бъдат записани мястото, където е била открита плочата, и начинът, по който е постъпила в библиотеката, бе празна, ако не се броеше едно тире. А в последната графа, онази, която трябваше да покаже къде се съхранява тя, бяха вписани единствено буквите ASV, последвани от числото 2 и дата отпреди три години. Атанасий предположи, че това е някакъв компютърен жаргон, но когато посочи съкращението на Тома, той сви рамене и поклати глава, очевидно озадачен не по-малко от него. Погледна прегърбената фигура, седнала на бюрото в другия край на помещението, и подвикна:

— Братко Малахия! — Библиотекарят го изгледа стреснато, сякаш бе забравил, че в стаята има и други хора. — Правя тестове на инвентарната база данни и открих някаква аномалия. Би ли я погледнал?

Малахия се надигна неохотно от стола си и се затътри към тях.

— Какъв е проблемът? — попита той, застанал колкото се може по-далеч от двамата, сякаш се боеше, че може да се зарази.

— Тези данни са непълни или сгрешени. Говорят ли ти нещо?

Малахия надзърна през дебелите стъкла на очилата си и се усмихна.

— Всичко е наред. Тирето означава, че документът не е дошъл отвън, а най-вероятно е прехвърлен от друг отдел в библиотеката, затова липсва информация за начина на придобиване.

— А този код, който трябва да посочи местоположението му?

— Това означава, че вече не е тук — отвърна брат Малахия и посочи буквите ASV. — Това съкращение означава Archivium Secretum Vaticanum и датата, когато документът е бил прехвърлен там.

Атанасий остана смаян от наученото, както и от равнодушния тон на брат Малахия.

— Но аз мислех, че нищо и никога не напуска планината!

— Макар и рядко, но се случва. През последния век сме изнесли четири документа. И четирите са постъпили в Тайните архиви на Ватикана.

— А тази двойка какво означава? — И посочи цифрата, чието значение отец Малахия не им бе обяснил.

— Тя показва позицията на човека, изискал прехвърлянето. Само най-високопоставените служители на Ватикана могат да поискат прехвърлянето на материали от нашата библиотека и всеки от тях е означен с номер. Номер едно е папата, номер две е държавният секретар и така нататък. Този документ е изискан от държавния секретар на Ватикана кардинал Клементи.