Саймън Тойн
Ключът (23)

23.

Офисът на „Ортус“, Руин

Ажда Демир гледаше през прозореца на четвъртия етаж, примижала срещу ярките лъчи на следобедното слънце и заслонила с ръка очи срещу отраженията им от мокрите улици. Стъклото отрази някакво движение зад гърба й и привлече вниманието й към нейното собствено полупрозрачно и леко размито изображение върху него. Тревогите, свързани със случилото се през последната седмица, бяха оставили отпечатъка си върху лицето й: тъмни кръгове под очите, чело сбърчено от грижи, сребристи кичури, избягали от обикновено безупречния стегнат кок на тила й. Тя вдигна ръка и ги приглади, сякаш това можеше да оправи нещата.

Обърна гръб на призрачното си изображение върху прозореца и огледа хаоса, настъпил в иначе подредения й свят. Помещението, в което се намираше, приличаше на малка класна стая с дълги луминесцентни лампи на тавана и строени в редици бюра, на които обикновено седяха специалисти по набиране на средства и участници в последната им благотворителна кампания в централен Судан. След разтърсилата Цитаделата експлозия обаче дейността им бе замряла. Банковите сметки на „Ортус“ бяха замразени по цял свят и съдбата им зависеше от разследването, което трябваше да даде отговор на въпроса защо ръководителят на тази благотворителна организация е застанал зад волана на цял камион с изкуствени торове, дарени от голяма уважавана компания, и го бе използвал, за да взриви най-стария и най-светия манастир на света. През последната седмица тук бе работил цял екип от следователи, които проверяваха счетоводните книги и документацията и търсеха доказателства, че благотворителната дейност е била всъщност прикритие на терористична организация, питаеща омраза към църквата. Не бяха открили нищо, разбира се, но това нямаше значение. Случилото се се бе отразило катастрофално на имиджа на „Ортус“. Ажда прекарваше времето си не само в телефонни разговори с представители на пресата или в отклоняване на молбите на телевизионните репортери, но и в съставянето на постоянно нарастващ списък с имената на компании и дарители, които прекратяваха връзките си с благотворителната организация. Огромната купчина кутии за архивиране (съдържанието на всяка трябваше тепърва да бъде подредено) пред очите й бе материалното свидетелство за огромната бъркотия в организацията.

Не допълнителната работа обаче тежеше на душата й. Това бяха неизмеримите последици, неизбежната цена, която „Ортус“ трябва да плати за случилото се. Между купищата кутии Ажда успяваше да види окачените на голите иначе стени снимки и карти, свидетелстващи за проектите, чието изпълнение бе възпрепятствано от полицейското разследване: система за пречистване на водата в Судан, строеж на ново училище в Сиера Леоне, току-що разорани ниви в Сомалия, в които до този момент селяните не бяха изкопавали нищо, освен противопехотни мини. Истинските жертви бяха хората от тези страни. Те нямаше да разберат защо съсипаният им живот не може да поеме в по-нормално русло.

Ажда усети умората от изминалия ден и се заслуша в разбушувалата се навън буря с надеждата тя да се спусне от планините и да освежи въздуха. Вместо това чу шум, от който очите й разшириха, а по кожата й премина студена тръпка. Бе проскърцване на дъска, несъмнено причинено от нечия стъпка. В сградата имаше още някой освен нея!

Заслуша се, опита се да долови нов шум с надеждата да чуе познат глас или разговор. Не чу нищо. Всички си бяха тръгнали. Тя бе заключила собственоръчно входната врата след като и последният й колега си бе тръгнал.

Ето го отново: скърцане, последвано от приглушено изщракване.

Звукът бе дошъл отнякъде горе, където не би трябвало да има никой. Първите четири етажа на сградата бяха заети от офиси. На петия се намираше личният апартамент на Катрин Ман, чието семейство бе притежавало някога цялата сграда. Тя ръководеше „Ортус“ и живееше „над магазина“, както често се шегуваше. Катрин обаче не бе в апартамента си, а в болницата.

Нов звук.

Този път по-тих, сякаш някой отваряше чекмедже.

Ажда прекоси стаята, като стъпваше на пръсти. Стигна вратата към стълбището и погледна към площадката на петия етаж.

Една от капандурите бе отворена.

Отгоре продължиха да долитат приглушени звуци, прекалено предпазливи и прикрити, за да са естествени, и прекалено силни, за да бъдат пренебрегнати. Ажда се качи тихичко по стълбите, като вървеше покрай стената, където дъските бяха по-здрави и вероятността да проскърцат бе по-малка. Вратата на апартамента бе отворена. Тя се поколеба за миг, тъй като не знаеше как да постъпи. Който и да бе вътре, сигурно ровеше личните вещи на семейство Ман. Изкачи последните няколко стъпала и прекрачи прага.

Видя униформен полицай, коленичил пред кантонерка с папки, и попита рязко:

— Какво правите тук?

Полицаят извади нещо изпод кантонерката, изправи се и се обърна.

— Здравей, Ажда — каза Гейбриъл и отиде до голямата библиотека, която стигаше чак до тавана.

Ажда устоя на необичайния за характера й порив да се втурне и да го прегърне.

— Мислех… мислех, че си в затвора — възкликна тя.

— Бях — отвърна той и посегна към подвързан с телешка кожа екземпляр на „Джейн Еър“ на един от по-ниските рафтове. — Вече не съм.

Натисна гърба на книгата и цялата долна част на библиотеката се отвори с приглушено щракане. Ажда си бе въобразявала, че познава всеки милиметър от сградата, но нямаше представа, че тук има подвижен панел, зад който се крие широка лавица.

Долу се разнесе силно тропане, което накара и двамата да трепнат.

— Това е за мен — каза Гейбриъл и взе от лавицата оставения там факс апарат. — Моля те, не отваряй.

Тропането продължи. Беше настойчиво и агресивно, както тропат единствено полицаите и събирачите на дългове. Ажда проумя какво се е случило и я обзе страх. Гейбриъл и майка му бяха добри хора. Бе работила с тях достатъчно дълго, за да не се съмнява в това. Преди седмица щеше да слезе и да отвори на полицията. Но след като бе видяла как бяха преобърнали целия офис и как бяха опетнили имената на хората, работили тук, бе променила мнението си. Полицаите можеха да тропат колкото си искат — тя нямаше да им отвори, дори да блъскаха, докато от пестниците им не потече кръв.

Гейбриъл остави факса на пода и го обърна. На задния панел имаше куплунг за телефонен кабел, захранващ кабел и… ключалка. Гейбриъл извади малък ключ от плика, който бе взел изпод едно от чекмеджетата, пъхна го в ключалката, завъртя го и повдигна горната част на факса. Интегралните схеми и механизмите заемаха около една трета от вътрешността на апарата. Останалото пространство бе пълно с купчинка паспорти с различни цветове и найлонови пликчета с пачки в различни валути и деноминации. Ажда видя долари и евро, но също така и турски лири, судански лири, иракски динари. Имаше и дебела купчинка кредитни карти.

— Какво е това? — попита тя. При вида на паспортите и парите почувства как подреденият й свят се пропуква още повече.

Гейбриъл прибра в джоба си три от паспортите и всичките пари.

— Голяма част от работата ми е свързана със задачи, които изпълнявам на терен, без никой да ме забележи — обясни той, докато преглеждаше кредитните карти. — Голяма част от най-нуждаещите се хора на планетата се управляват от най-корумпираните. Ако играем по правилата, няма да стигнем доникъде и най-слабите няма да получат шанса, от който се нуждаят. От време на време се налага да нарушавам правилата, за да успеем да реализираме един или друг проект.

Тропането долу се поднови, а към него се присъедини и звънът на телефона на рецепцията.

— Не очаквам от теб да направиш нищо, което е против твоите разбирания — каза Гейбриъл и постави нежно ръце на раменете й. — Ако желаеш да слезеш долу и да им отвориш, добре. Това не е твоята война. Майка ми обаче е в опасност и аз искам да й помогна, а ти можеш да помогнеш на мен.

Тропането спря също толкова внезапно, колкото бе започнало. Телефонът също спря да звъни. Ажда погледна честните очи на Гейбриъл и се усмихна.

— Какво искаш да направя?