Саймън Тойн
Ключът (85)

85.

Когато Лив се събуди, навън вече бе светло.

Отново сънува същия сън, но този път с известни разлики. Сега кръстът с формата на Тау се издигаше не в непрогледен мрак, а насред пустиня, над която се бе спуснала нощ и месечината грееше на озарения от безброй звезди небосвод. Бе сън, изпълнен с безпокойство и страх, но нищо страховито не се бе случило в него. Просто си бе стояла в пустинята, вперила поглед в чезнещата на хоризонта луна, скрила се постепенно отвъд морето от пясък, преди самата тя да изчезне и… да се събуди.

Лежеше на долния ред на двуетажно легло в дървена барака, която напомняше за летните лагери, на които бе ходила като дете. В спалното помещение се носеше същата миризма на дърво, прах и слънчева светлина. Някъде наблизо съскаше кафеварка и стомахът й изкурка в отговор на аромата, който долиташе от нея. Направи опит да седне в леглото и — за нейно най-голямо облекчение — тялото й се подчини. Въздействието на приспивателните, които й бяха давали, отслабваше, но устата й бе суха, което бе обичаен страничен ефект при упойване.

Стана от леглото, изправи се бавно и провери дали е в състояние да пази равновесие. Усещаше мускулите си сковани. Стаята се залюля пред очите й и тя се хвана за металната рамка на леглото. Главата й пулсираше, а някъде зад очите й се надигаше болка. При други обстоятелства би взела аспирин и би се върнала в леглото, но ароматът на кафе я подмами да продължи. Нуждаеше се от кофеин и течности. Но най-много от всичко искаше да види Гейбриъл.

Откри го в съседното помещение, седнал на една маса с доктор Аната и инспектор Аркадиан. Тримата се бяха надвесили над стара карта, затисната с бележник с кожена подвързия и лаптоп, свързан с мобилен телефон.

Гейбриъл стана да я посрещне. Изглеждаше неуверен и леко притеснен, сякаш не знаеше какво да направи. Лив реши проблема му, като се хвърли към него и го прегърна. Той носеше пуловер и тя усети мекия плат върху лицето си, както и познатия отпреди аромат на кедри и цитруси. Отдръпна се и го погледна в очите.

— Само проверявам дали си истински — каза с дрезгав глас. — Често те сънувах, но сънищата невинаги бяха приятни.

Гейбриъл се усмихна.

— Истински съм — отвърна, придърпа един стол и й помогна да седне. — Искаш ли да закусиш? — попита, сякаш бяха излезли на пикник с приятели и тя страдаше от лек махмурлук.

На масата се появиха хляб, ябълки и бурканче с мед и масло и при вида им гладът застърга още по-силно стомаха на Лив. Ако обстоятелствата бяха по-различни, закуската би могла да бъде наистина приятна. Гейбриъл й наля кафе от една кана, сложи вътре лъжица мед и го разбърка. Тя отпи от сладката течност, наслаждавайки се на това как галеше небцето й, изпълваше празния й стомах и вливаше в организма й обединената мощ на кофеина и меда.

Погледна картата на масата — на нея бяха изобразени Източна Турция, Сирия, Йордания и Ирак — и попита:

— Къде отиваме?

Настъпи неловко мълчание.

— Не сме съвсем сигурни — призна Гейбриъл. — Аз… не успях да открия Звездната карта. Някой ме е изпреварил. Атанасий, монахът, който ми помогна да проникна в планината, ще провери в архивите и ще се опита да открие какво се е случило с нея.

Макар думите му да бяха равносилни на смъртна присъда за Лив, тя долови разочарованието в гласа му и й се прииска да го прегърне и да го успокои, че всичко е наред.

— Значи ще чакаме — весело заяви Лив, като се помъчи да го каже бодро и оптимистично.

Отново настъпи неловко мълчание, нарушено този път от доктор Аната.

— Не можем да си позволим да чакаме. Проучих някои древни карти и други документи, които смятам, че биха могли да ни насочат в правилната посока. — Говореше тихо и премерено, по начин, който силно обезпокои Лив. — Открих нещо… всъщност две неща: едното може да ни е от голяма полза, другото — не толкова.

Като криминален репортер Лив бе работила върху материал, посветен на онова, което полицаите наричаха „скръбни вести“, най-омразната част от работата на всеки детектив от отдел „Убийства“. Ставаше въпрос за посещенията при семействата на жертвите, чиято цел бе една — да им съобщят трагичната вест, че любимият човек никога няма да се прибере у дома. Като част от проучванията си Лив бе изследвала и специфичните промени в езика на тялото и овладяната интонация, с която полицаите съобщаваха най-неприятната от всички вести, и сега разпозна тези издайнически признаци в поведението на доктор Аната.

— Действахме, изхождайки от предположението, че обратното броене е започнало в мига, в който си освободила Тайнството. Но след като се запознах с древните системи за измерване на времето, разбрах, че сме сгрешили — каза доктор Аната, взе подвързания с кожа бележник от масата и го отвори някъде по средата. — Според Огледалното пророчество ти трябва да намериш Дома на Звездната карта в рамките на една пълна фаза на луната. Първоначално приложихме съвременното си разбиране за времето като нещо относително. За нас даден период от време може да започне когато си пожелаем, тъй като разполагаме с часовници, които да го измерят. Древните обаче не са разполагали с нищо, освен с фиксирания ритъм на природата, затова времето за тях е било нещо абсолютно. Следователно изразът, който преведохме като „до края на първо пълнолуние“, не се отнася до двайсет и осем дневния лунен месец, който би трябвало да започне с освобождаването на Тайнството. Преводът всъщност гласи „до края на пълната фаза на луната“. Става въпрос за фиксиран период, в рамките на който трябва да се случат всички тези събития, и този период е пълната фаза на луната.

Сега Лив проумя защо тонът и поведението на доктор Аната й се бяха сторили толкова ужасяващо познати. Подобно на детективите, които чукаха на вратите на нищо неподозиращи хора, тя се бе нагърбила със задачата да й съобщи тъжната вест. Само че този път не носеше вести за някой труп в моргата, а правеше прогноза за вероятността й да оцелее.

— С колко време разполагам?

— Сегашната фаза на луната завършва утре вечер — отвърна Гейбриъл с напрегнат, но овладян глас. — Разполагаме с два дни, за да открием древното местоположение на Едем. В противен случай Тайнството ще умре в теб, ти ще също ще умреш, а бог знае какво ще се случи с всички останали.

Лив погледна през мръсния прозорец към стройната редица дървета навън. Цветчетата валяха от клоните им като сняг, а ниско над хоризонта на фона на изсветляващото небе се издигаше лунният диск.

— Каза, че си открила две неща — проговори тя, докато наблюдаваше как луната чезне, досущ като в съня й, който сега придобиваше съвсем друг, зловещ смисъл.

Доктор Аната завъртя лаптопа така, че Лив да види екрана.

— Намерих това.

На дисплея се бе появила снимка на счупена глинена плоча.

— Това е Imago Mundi, най-старата известна карта на света, част от постоянната изложба от вавилонски артефакти в Британския музей. Imago Mundi означава буквално „карта на света“ и мнозина смятат — включително и аз, — че е вдъхновена от Звездната карта.

Лив се наведе и огледа снимката. Горната част на плочката бе гъсто изписана с непознати символи, а под тях бяха очертани две идеални окръжности — разположени една в друга — в центъра на които имаше друг символ, който Лив мигом разпозна като Тау.

— Стигнах до извода, че ако тази карта наистина е вдъхновена от Звездната, двете би трябвало да следват сходни принципи и да притежават сходни характеристики. Картографията спазва определени правила, за да гарантира, че възможно най-голям брой хора ще успеят да интерпретират картите. Горната част на съвременните карти например винаги сочи на север, океаните винаги са оцветени в синьо и така нататък. Тази карта също има една обща характеристика с всички останали карти от този период — каза д-р Аната и посочи знака Т в центъра на кръга.

— Този символ винаги е в центъра, а всичко останало е разположено спрямо него. В миналото учените са предполагали, че това е Тау и посочва местоположението на Руин, тъй като Цитаделата е свързана с него от хилядолетия. Но когато през XIX век започнали да разшифроват клиновидното писмо, осъзнали грешката си. Горната черта символизира всъщност река, а пресечната точка е град, край чиито стени е минавала тази река. — Доктор Аната посочи символа отдясно на кръста. — Вавилон. По онова време той е бил най-големият град на земята и център на цивилизования свят. Съвсем естествено е първите картографи да го поставят в центъра на всичко.

— И смятате, че това се отнася и до Звездната карта?

Доктор Аната кимна.

— Търсенето на Едем би трябвало да започне от мястото, където са започвали всички подобни търсения в древността, или с други думи, от мястото, където някога се е издигал Вавилон. — Тя посочи с пръст, украсен със сребърен пръстен, едно място на картата. — Ал Хилах в провинция Бабил, южната част на Централен Ирак.

Лив погледна Гейбриъл, чието лице се бе изкривило в болезнена гримаса. Той се взираше в мястото, където някога бе загинал баща му.

— В такъв случай да натоварим джипа и да тръгваме — каза Гейбриъл и се надигна от стола си. — Границата е на няколко часа оттук. Нямаме много време.