Саймън Тойн
Ключът (39)

39.

Гейбриъл се хвърли към убиеца и го блъсна в стената. Мъжът бе едър и здрав и несъмнено носеше оръжие, но Гейбриъл го притисна по начин, който го лишаваше от всичките му предимства.

Сграбчи дясната ръка на мъжа — най-вероятно тъкмо тя държеше оръжието — и заби рязко лакът в китката, с надеждата сухожилията да се отпуснат. Чу болезнено изохкване и нещо изтрака в мрака, но бе прекалено леко, за да е пистолет. Гейбриъл изви ръката на нападателя встрани и едва сега успя да го огледа — не беше свещеникът, а полицаят. Посегна към кобура му, но онзи го бе изпреварил. Вече бе извадил пистолета наполовина и всеки момент щеше да го насочи към него. Гейбриъл го сграбчи по-здраво и нанесе силен удар с глава. Чу се изпращяване, досущ като на суха клонка, когато дебелата кост на челото му размаза мекия хрущял на носа на ченгето. Като реакция на болката онзи стегна инстинктивно хватката си около дръжката на пистолета, но изстрел не последва. Какъвто и модел да бе оръжието му, то очевидно имаше и предпазител, който още не бе свален.

След като разбра, че полицаят не е в състояние да стреля, Гейбриъл изви ръката му още по-яростно и нанесе няколко резки удара по китката му, за да измъкне пистолета. Последва нов удар с глава, който предизвика нов болезнен стон. По челото на Гейбриъл, изцапано с кръв още след първия удар, плъзна ново влажно петно. Гейбриъл нанесе последен силен удар, счупи един от пръстите на полицая и издърпа пистолета от ръката му.

Ченгето извика от болка и се хвърли в паника на пода, при което събори Гейбриъл и той си удари главата в стената. Това го зашемети за миг, а през това време полицаят продължаваше да се мъчи да се освободи. Сега пистолетът бе у Гейбриъл, но той го държеше за цевта. Борбата между двамата бе прекалено ожесточена, за да може да намести оръжието в по-удобна позиция, която да му позволи да стреля, затова реши да го използва като чук. Първият му удар попадна в главата на ченгето. Полицаят обаче го удари с юмрук и му изкара въздуха. Гейбриъл вдигна отново ръка и в този момент полицаят го изрита — и извади късмет: улучи ръката на Гейбриъл и пистолетът изхвърча някъде в мрака.

Сега никой от тях не разполагаше с оръжие.

Ченгето видя шанса си и с усилие се изправи, подпря се на леглото и се затътри към вратата. Гейбриъл тръгна подире му, спря на прага и надникна навън, за да огледа коридора. Приклекна, в случай че нападателят разполага с втори пистолет. Притесненията му бяха излишни. Ченгето не искаше нищо друго освен да се измъкне. Гейбриъл го видя да изчезва зад ъгъла на коридора, който водеше към основната сграда на болницата. Зачуди се дали да не го преследва, но краката му бяха прекалено изморени от тичането нагоре по стълбите. Освен това имаше нещо друго, което го тревожеше повече от преследването на ченгето.

Извади телефона от джоба си и с помощта на светлината на дисплея откри пистолета. Беше „Берета“ PX4, модел, който определено не попадаше в категорията на стандартните полицейски оръжия. Взе го, провери предпазителя и го затъкна в колана си. После се обърна към майка си. Именно мълчанието й го бе спряло да последва ченгето. Не бе помръднала, не бе промълвила нито дума от мига, в който бе нахлул в стаята и се бе хвърлил върху нападателя й.

— Мамо — каза той и се наведе над нея. — Добре ли си?

Вдигна телефона и освети лицето й. То изглеждаше смъртно бледо, но очите й бяха отворени.

— Гейбриъл — прошепна тя и се усмихна. — Сигурна бях, че ще дойдеш.

Очите й го гледаха, но сякаш не го виждаха.

Гейбриъл забеляза нещо на врата й и доближи светлината, за да види по-добре.

Беше малка раничка с разкъсани краища, от която струеше кръв. Прекалено малка, за да е направена с нож. Разкъсаните краища предполагаха, че каквото и да е било забито във врата на майка му, е било откъснато, когато той се хвърли към полицая и го събори на пода.

Освети стаята и откри под леглото спринцовка. Буталото бе изминало повече от половината си ход. Взе я и я помириса. Нямаше мирис. Течността в нея бе прозрачна. Можеше да е какво ли не — имаше толкова много препарати, които бяха в състояние мигновено да парализират човек.

Вдигна спринцовката и погледна майка си в очите.

— Инжектирал ти е нещо. Ще повикам лекар. Той ще каже какво има в спринцовката и ще се погрижи да го неутрализира. Ти се дръж, става ли? — каза и понечи да стане, но Катрин го хвана за ръката.

— Остани — помоли го тя. — Прекалено е късно. Няма да откриеш лекар навреме. Вече чувствам действието на отровата.

Гейбриъл изстина и едновременно пламна от гняв. Разбираше, че майка му е права. Дори да успееше да намери лекар, шансовете да го убеди да направи тест за токсини достатъчно бързо, за да остане време да влее противоотрова, бяха минимални. Гейбриъл обаче не искаше да се предава. Трябваше да има и друг начин. Все пак бяха в болница, все някъде тук трябваше да има някой или нещо, което да спаси живота на майка му. Сети се какво може да е то.

Пъхна пистолета в ръката й и каза:

— Ако полицаят или свещеникът, или който и да било, се опита да те нарани, стреляй. Ей сега се връщам. Обещавам.

Целуна я по челото и изхвърча от стаята.