Саймън Тойн
Ключът (5)

5.

Ватиканът

Кардинал Клементи напусна кабинета си с максималната скорост, която бе способно да развие едрото му тяло.

— Кога пристигнаха? — попита той. Полите на черните му одежди се развяваха подире му като крила на гарван.

— Преди пет минути — отвърна Шнайдер, който полагаше сериозни усилия да не изостава от своя началник.

— И къде са сега?

— Поканихме ги в заседателната зала в подземието. Дойдох да ви уведомя веднага след като научих, че са тук.

Клементи мина забързан покрай двама швейцарски гвардейци. Надяваше се Негово Светейшество да не напусне покоите си точно в този момент и да попита къде се е разбързал така. Като държавен секретар на Ватикана Клементи работеше в тясна връзка с папата — и в буквален, и в преносен смисъл. Двамата редовно обсъждаха политиката, която трябва да следва Ватиканът в различни области, а и Клементи редовно внасяше документи за подпис от Негово Светейшество. Папката в ръката му не съдържаше нито един документ, изискващ папския подпис или печат. Негово Светейшество нямаше ни най-малка представа за съдържанието й, нито пък за намеренията на кардинала, тъй като Клементи бе положил сериозни усилия в това отношение.

Кардиналът стигна края на коридора и бързо се мушна през вратата, която водеше към аварийното стълбище.

— Знаем ли кой от Групата присъства?

— Не — отвърна Шнайдер. — Служителят на охраната не бе сигурен, а не исках да го притискам излишно. Реших, че е по-добре да не знае подробности.

Клементи кимна и потъна в мрачните си мисли, свързани с резултатите от тази неочаквана среща.

„Групата“ бе названието, което бе дал на тримата като средство да ги превърне в една общност, най-обикновен психологически трик, който целеше да установи някакъв баланс на силите между тях — той от едната страна, останалите от другата. Намеренията му се бяха провалили. Те бяха прекалено влиятелни и дори могъщи, имаха прекалено силни характери, за да действат като хомогенно цяло и — каквито и усилия да полагаше Клементи — си оставаха същите непреклонни индивидуалисти, какви бяха и в мига, в който кардиналът се бе срещнал с тях, за да изложи плановете си. Групата се събираше колкото е възможно по-рядко, а срещите им винаги се осъществяваха в пълната секретност, която изискваше общото им начинание. Предвид влиянието на тези хора и мащабите, с които действаха, уреждането на среща, на която да присъстват всичките, бе истинско чудо. Следващата им сбирка бе планирана чак за идния месец; и въпреки това един или двама от тях бяха дошли тук неканени, неочаквани, без да предупредят за посещението си. А каква бе причината? Имаше само едно възможно обяснение.

— Вероятно е свързано със ситуацията в Руин — каза Клементи, когато се озова пред най-обикновена на външен вид метална врата на първия етаж.

Постави месестата си длан върху стъкления панел до вратата, при което златният му кардиналски пръстен изтрака върху стъклото. Появи се бледа ивица светлина, която мина по дланта му и хвърли едва забележими сенки върху отражението на лицето му по металната повърхност на вратата. Клементи отмести поглед. Никога не бе харесвал външния си вид, особено кръглото си лице и къдравите си коси — някога руси, а сега побелели — които му придаваха вид на огромен херувим. Някъде зад вратата се чу приглушено изщракване и тя се отвори. Кардиналът побърза да мине през нея, да влезе в сумрачния коридор и да се отдалечи от отражението си.

Тесният тунел бе осветен от неонови лампи, чиито сензори ги включваха при приближаването на кардинала, а стените, които бяха от полиран бетон в началото, отстъпиха място на грубо издялан камък в мига, в който Клементи и Шнайдер напуснаха подземията на Апостолическия дворец и се озоваха сред каменните основи на ниската кула, издигната през XV в. в съседство с него. След още десетина крачки двамата застанаха пред втора врата, която водеше към тясно помещение без прозорци, пълно с рафтове, отрупани с кутии с документи.

— Иди ти — нареди кардиналът. — Извини ме и кажи, че трябва да приключа набързо със срещата, която провеждам в момента, след което веднага ще дойда при тях. Ще се срещнем с теб във фоайето, за да ме информираш кой е дошъл. Не бих искал да започвам толкова важна среща, без да имам представа кой ще присъства на нея.

Шнайдер се поклони и се отдалечи, а Клементи остана насаме с мрачните си мисли. Заслуша се в заглъхващите стъпки на своя секретар, без да откъсва поглед от кръстосаните ключове на папския герб и инициалите IOR, поставени върху всяка папка в помещението.

Намираше се в подземието на укрепената кула на папа Николай V, вградена в източната стена на Апостолическия дворец, която сега служеше като единствен клон на най-ексклузивната финансова институция на света. IOR бе съкращение от Istituto per le Opere de Religione — Институт за религиозни дейности — по-известен като Ватиканската банка или Банката на Ватикана. Това бе най-потайната финансова институция на света и основен източник на сегашните тревоги на Клементи.

Основана през 1942 г. със задачата да управлява огромното богатство, натрупано от църквата, и да инвестира от нейно име, понастоящем банката разполагаше с над четирийсет хиляди притежатели на влогове, не плащаше данъци и осигуряваше анонимност, с която всяка швейцарска банка би се гордяла. Благодарение на това привличаше някои от най-богатите и най-влиятелни инвеститори, но се бе забъркала и в някои доста неприятни истории.

През седемдесетте и осемдесетте години на миналия век Банка Ватикана бе използвала компрометирания впоследствие финансист Микеле Синдона^[1], за да изпере парите, които мафията бе спечелила от търговия с наркотици. Впоследствие начело на банката бе назначен Роберто Калви^[2], добил популярност като Божия банкер, за да установи по-строг контрол над огромните ресурси на църквата. Вместо това обаче той бе използвал Банката на Ватикана, за да източи милиарди долари от друга финансова институция. Когато аферата бе разкрита, банката понесе тежък морален и финансов удар. Няколко седмици по-късно Калви бе открит мъртъв — обесен под моста „Блакфрайърс“ в Лондон — с джобове пълни с тухли и банкноти. Медиите доста спекулираха със символичното значение на лобното му място, особено в светлината на членството на Калви в масонска ложа, известна като Черните монаси, но следствието така и не успя да открие убиеца. Дългата сянка, хвърлена от тези скандали, продължаваше да тегне над Банката на Ватикана и Клементи трябваше да положи огромни усилия за възстановяването й, което се бе превърнало в нещо като фикс идея. В интерес на истината, той разполагаше с възможно най-подходящата биография за целта.

Кардинал Клементи бе завършил в Оксфорд, където бе изучавал история и икономика, но също и теология, и бе открил божието присъствие и в трите науки. Според Клементи силата на икономиката бе сила на доброто, която създаваше богатство, за да могат хората да се издигнат над злините на бедността и да облекчат земните си страдания. Историята пък го бе запознала с рисковете и последствията от икономическите провали. Той бе изучавал всички големи цивилизации на миналото и бе обърнал внимание не само на начина, по който те бяха натрупали своите богатства, но и на начина, по който ги бяха изгубили. Една империя биваше изграждана в продължение на стотици, понякога дори на хиляди години, но упадъкът й обикновено настъпваше доста бързо и след нея не оставаше нищо, освен легенди и величествени руини. Интересът му на икономист бе насочен към въпроса какво се е случило с огромните богатства на тези империи. Части от тях бяха преминали в ръцете на други завоеватели, за да се превърнат в семената, от които да покълнат нови империи… но не всички. Историята бе пълна със свидетелства за огромни съкровища, които бяха изчезнали безследно.

Откакто завърши и започна кариерата си в църквата, Клементи служеше на Господ по най-добрия начин, който знаеше — прилагаше знанията и уменията си, за да могат пресъхналите реки от пари, текли някога към Ватикана, да потекат отново така пълноводни, както едно време. Добре съзнаваше, че днес икономиката, а не вярата, управлява света, което означаваше, че ако възнамерява да си върне предишното влияние, църквата трябва да се превърне в могъщ икономически фактор.

Колкото по-високо в йерархията се издигаше Клементи, с толкова по-голямо влияние се сдобиваше и го използваше, за да модернизира архаичната финансова система на Ватикана. В крайна сметка дългогодишната му вярна и компетентна служба бе възнаградена с поста на държавен секретар на Ватикана, който му бе поднесъл на тепсия и ключовете към най-ценната за него награда — самата Банка на Ватикана.

Първата му задача като държавен секретар бе да събере информация за всички поверителни сметки на банката и лично да ги ревизира, за да получи точна представа за състоянието на църковните финанси. Нямаше на кого да се довери за изпълнението на тази задача. Отне му почти година тежък, уморителен труд, докато отдели фалшифицираните счетоводни записи от истинските и получи реална представа за състоянието на църквата. Онова, което откри в стая досущ като тази, в която стоеше в момента, му причини почти физическа болка. В резултат на систематична корупция и стотици години некомпетентно управление огромните парични ресурси, натрупани през последните две хиляди години, се бяха изпарили.

Бяха изчезнали трилиони долари.

Църквата продължаваше да разполага с огромен портфейл от недвижими имоти и безценни произведения на изкуството, но не и с ликвидност — нямаше пари в брой. На практика тя бе фалирала, но поради сложните измами и двойно счетоводство през последните векове никой освен кардинал Клементи не бе открил истината.

Спомни си отчаянието, което бе изпитал в онзи момент, вперил поглед в бездната, пред която се бе озовала църквата, и неминуемите последствия от огласяването на истината. Ако бе публична компания, търгувана на фондовата борса, църквата отдавна щеше да бъде обявена във фалит и имуществото й разпродадено, за да бъдат удовлетворени кредиторите й. Тя обаче не беше търговска компания, а Божи посредник на земята, затова Клементи не можеше да допусне да бъде поставена на колене от такива земни злини като алчността и некомпетентността. Вместо това той реши да използва онези неща, които винаги бяха спасявали църквата в час на нужда — нейната независимост и потайност — и не сподели с никого резултатите от своето откритие.

Нямаше друг избор, освен да продължи порочната практика на своите предшественици, затова скри финансовите отчети, представящи истинското положение на нещата, и продължи да поддържа илюзията за ликвидност посредством икономии и чевръсто прехвърляне на малкото останали пари от една сметка в друга, като междувременно се молеше да се случи чудо. Не се отчая нито за миг, тъй като дори в ужаса на своята самота и тежка отговорност откри Божията намеса. Защото кой друг, ако не сам Господ, бе дал на Клементи дарбата да проумее цялата сложност на финансовите операции, за да го благослови впоследствие с длъжността на държавен секретар на Ватикана?

И все пак изгубените парични средства бяха прекалено големи, за да бъдат възстановени с помощта на икономии и финансови реформи. Той трябваше не само да балансира счетоводните книги, но и да открие начин да рефинансира църквата. В крайна сметка намери решение на място, където най-малко очакваше. Оказа се, че ключът към подсигуряването на бъдещето на църквата се крие в миналото и кардинал Клементи откри отговора на своите въпроси в Руин.

Бяха изминали почти три години от онзи миг на просветление, три години на внимателно манипулиране на световните събития посредством предоставянето на аудиенции и индулгенции на президенти и премиери в замяна на услуги, които единствено църквата бе в състояние да поиска. Клементи приличаше на папски легат от Средновековието, подлъгал тези съвременни християнски крале и императори да се впуснат във война срещу земите на неверните, които някога са били част от владенията на църквата. И сега, когато дръзкият му план най-сетне щеше да се осъществи, заплахата за реализирането му идваше от същото онова древно и тайно място, където се бе родила идеята за него.

Кардиналът си спомни заглавията във вестниците на бюрото му, които предричаха рухването на Цитаделата и горяха от нетърпение да открият тайните, скрити зад стените й.

А една от тези тайни бе негова.

И ако тя добиеше гласност, всичко, което бе постигнал, щеше да рухне и църквата щеше да претърпи ужасна загуба.

Изведнъж усети пристъп на гняв и се прокле заради човешката си слабост. Прекалено дълго бе отлагал решаването на заплетената ситуация около Цитаделата. Отвори вратата и излезе в празния коридор, който нямаше прозорци, тъй като сводестите му стени следваха основите на кулата. Щеше да покаже на членовете на Групата истинската сила на своята решимост, подписвайки пред очите им четири смъртни присъди. Така щеше да демонстрира непоколебимата си воля и да обвърже останалите с общата отговорност за пролятата кръв.

Излезе рязко през вратата, която водеше към главното фоайе, забърза по мраморния под, мина покрай банкоматите с инструкции, изписани на латински, и се насочи към асансьора със стоманена рамка, който се спускаше в подземията, издълбани в скалата под сградата.

Бе на няколко крачки от асансьора, когато вратите му се отвориха и от него излезе Шнайдер, който подскочи стреснато при вида на своя шеф и блесналите му от ярост очи.

— Е? — попита Клементи, докато влизаше в асансьора и натискаше бутона, който щеше да ги отведе в подземията. — С кого от нашите безценни партньори ще имам удоволствието да се срещна?

— С всичките — отвърна Шнайдер, след като асансьорът започна да се спуска. — Цялата Група е тук.