Саймън Тойн
Ключът (16)

16.

Стая 406, Общинска болница, Руин

По дръжката и страничния джоб на чантата на Лив имаше сиви петна, следи от графитния прах, използван от криминалистите, изследвали съдържанието й.

Самата чанта приличаше на капсула на времето от предишния й живот: дрехи, тоалетни принадлежности, химикалки, бележници… Тя изсипа съдържанието й на леглото и измъкна лаптопа от дъното й. Той също носеше следи от графитния прашец и миришеше леко на слепващо фолио за снемане на отпечатъци. Лив натисна бутона за включване, но компютърът не реагира. Вероятно криминалистите бяха прегледали съдържанието на харддиска, при което батерията се бе изтощила. Бе взела зарядно, разбира се, но щепселът бе северноамерикански стандарт и определено не пасваше на контактите в Южна Турция. Лив завъртя чантата и отвори страничния джоб. За своя изненада откри вътре паспорта си. Извади го и се загледа в протритата синя корица с герба в средата и думите Съединени американски щати под него. Никога не бе смятала себе си за кой знае каква националистка или пък за прекалено сантиментална натура, но при вида на паспорта едва сдържа сълзите си. Толкова отчаяно искаше да се прибере у дома.

Следващите две неща, които откри, я разстроиха допълнително. Първото бе връзка ключове. Спомни си как заключи вратата на апартамента си и ги пусна в чантата, докато тичаше да хване такси, което да я откара до летището. Второто бе малък фотоалбум с хартиени корици и надпис „Снимки за 1 час“ отстрани. Съдържаше снимки от една отдавнашна екскурзия до Ню Йорк. Тогава за последен път бе видяла жив брат си Самюъл. Прибра албума в чантата, преди да се е разплакала, после погледна купчината вещи, останали от миналия й живот, разпилени върху леглото, и се опита да се абстрахира от емоционалното им значение и да погледне на тях като на средство, което да улесни бягството й.

Разполагаше с достатъчно дрехи, но не и с пари в брой, а бе достигнала лимита на кредитните си карти, купувайки самолетния билет, с който бе пристигнала тук. Трябваше да реши и проблема с ченгето и свещеника, застанали на пост в коридора. Ако успееше да отклони вниманието им по някакъв начин, вероятно можеше да се измъкне от стаята. Помисли за болничния персонал. Вероятно можеше да убеди някоя сестра да й помогне, макар да нямаше представа как ще повдигне темата или ще обсъди детайлите от плана си, предвид неизменното присъствие на свещеника в стаята й. Персоналът най-вероятно бе получил инструкции да уведомява ръководството за всеки нерегламентиран контакт.

Стана от леглото, като внимаваше да не изтърси вещите си на пода, и отиде до прозореца. Присви очи, тъй като светлината отвъд износената щора я изненада, но навън не откри нищо, което можеше да й помогне. От калдъръмената улица долу я деляха четири етажа, а аварийната стълба на отсрещната сграда само я подразни допълнително. Видя и вездесъщия страховит силует на Цитаделата да се издига като бдителен страж над покривите и да потапя в мрак хоризонта. Насочи вниманието си отново към стаята, огледа всеки предмет в нея и се опита да прецени с какво би могъл да й помогне той за бягството й.

Стаята бе доста оскъдно обзаведена. Като се изключеха леглото и телевизорът, в нея имаше масичка с пластмасова чашка и гарафа с вода, няколко електрически ключа над леглото и найлонов джоб, окачен на стената, пълен с разни медицински бележки. От тавана висеше въженце за спешни случаи с червена дръжка в долния край, достатъчно голяма, за да бъде уловена от немощна ръка. Лив се замисли какво ли би станало, ако дръпне въженцето. През последните няколко дни бе чувала тропота на стъпките и реакциите на персонала на алармите, прозвучали от други стаи. Макар шумът и суматохата, които би могла да създаде алармата, да бяха достатъчно сериозни, за да разсеят свещеника за миг, цялото внимание на медицинския екип щеше да бъде насочено към нея и щеше да е невъзможно да заговори незабелязано някого или да му предаде бележка. Трябваше да открие друг начин.