Саймън Тойн
Ключът (52)

52.

Нюарк, Ню Джърси

Първото, което видя Лив, когато завиха по улицата, на която живееше, бе полицейската лента, която плющеше на вятъра. Някой по-силен порив, дошъл откъм реката, я бе скъсал в единия край и сега тя се развяваше и се виеше като жълто-черна змия. Скай паркира до бордюра, при което настъпи лентата с гумите на патрулния си автомобил, и изключи двигателя. Настъпи тишина и двамата ясно чуха плющенето на лентата под колата.

— Смятаме, че е дело на човека, отговорен за двете самоубийства — каза Скай. — Добре че не си била у дома, нали?

Лив не отговори. Просто не бе в състояние да каже или да направи каквото и да било. С такова нетърпение очакваше да се прибере у дома, та да обмисли на спокойствие случилото се, а сега — след като най-сетне бе дошла тук — откриваше още хаос и разруха.

Дома й го нямаше.

Белите външни стени, облицовани със застъпващи се дъски, бяха почернели от сажди високо над обкованите с дъски прозорци, а стъклата лежаха натрошени на парчета на земята. Тя отвори вратата на колата и излезе в прохладния нощен въздух. Носеше се мирис на пепел и изгоряло дърво. Скай също слезе и застана до нея на тротоара.

— Как е семейство Да Коста? — попита Лив и кимна към напуканите прозорци на първия етаж.

— Добре са. Били са на работа, когато се е случило. Огънят е избухнал към три следобед. Цялата сграда е била обречена. Всички са настанени при роднини или приятели в очакване застрахователите да си свършат работата.

На мястото, където някога се бе намирала вратата й, бе закована дъска. Входът бе препречен и от полицейска лента, която продължаваше покрай оградата и заобикаляше миниатюрната квадратна градинка, заради която се бе влюбила в това жилище.

Когато Лив се бе нанесла тук, дворът бе покрит с цимент, омазан с петна от масло, протекло от мотора на предишния собственик. Тя бе разбила цимента, бе прекопала земята и бе посадила цветя и храсти, за да върне градинката във вида, който най-вероятно е имала по времето, когато тук е живял първият собственик. Често се бе излягала на тревата в центъра на миниатюрната си градина, за да впери поглед в звездите: бръшлянът бе засаден така, че да скрие от погледа й едната стена, а клоните на черешата — другата. Така Лив можеше да се престори, че лежи на полянка в истинска гора, далеч от проблемите на ежедневието.

Стаите й също бяха пълни с растения, резултат от обстоятелството, че бе израснала в компанията на баща, запален по органичното земеделие. Благодарение на него знаеше имената на всички растения още по времето, когато бе започнала да учи първите букви от азбуката. На баща й винаги му се бе струвало много странно, че Лив бе станала журналистка в голям град, че бе заживяла в бетонната джунгла, при положение че носеше земята в душата си. Може би това бе нейният начин да се разбунтува. А може би бе просто авантюристка. Каквато и да бе истината, нейният апартамент с всичките му цветя и наситен дъх на пръст и кислород бе нейното светилище, нейният дом.

А сега някой й го бе отнел. Тя пристъпи напред и отмести полицейската лента, прескочи един паднал участък от оградата и влезе в унищожената си градина.

В средата й бе струпана голяма купчина почернели от огъня мебели: масичката с напукан плот, която бе наследила след смъртта на баща си, обгорели книги, матрак, покрит все още с чаршафа, няколко фотографии в рамки, опушени, но все пак оцелели. Взе една от тях: на нея се виждаше щастливата, кипяща от енергия Лив, която гребеше в лодка в езерото в Сентръл Парк. До нея бе Самюъл. За миг я обзе пристъп на гняв, че брат й бе донесъл цялата тази разруха, че я бе оставил сам-самичка на света сред овъглените останки от предишния й живот. Обаче бе прекалено уморена, за да се ядосва. Бе прекалено уморена за каквото и да било. И ако Скай не я бе сграбчил в съчувствена прегръдка, би могла да легне на земята и да заспи мигновено. Захлипа, опряла глава на якото му рамо. Чувстваше се окаяна и самотна, но миризмата на полицейската патрулка, пропила униформата му, като че ли й вдъхна успокоение.

— Хайде, стига — подкани я той, докато я галеше неловко по гърба. — Не го преживявай толкова. Имаш ли къде да отидеш, да се обадиш на някого, освен на мен?

Тя поклати глава и той се замисли как да разреши ситуацията, какво да каже, за да я накара да се почувства по-добре. Бездруго не го биваше в приказките и нямаше представа как да постъпи.

— Бих те поканил у дома — каза Скай, — но трябва да те предупредя, че майка ми ще те побърка с въпросите си. Гледала те е по новините и най-вероятно ще се отнесе с теб като със знаменитост. Нищо чудно да покани приятелките си. Недей да плачеш, това няма да ти върне къщата. Ще се опитам да измисля нещо.