Саймън Тойн
Ключът (56)

56.

Лив грабна бележника и започна трескаво да записва думите, които нахлуваха като водопад в главата й, тъй като не можеше да разчита на не особено добрата си напоследък памет. Дори докато записваше обаче установи, че част от нещата трудно могат да бъдат формулирани и обяснени, тъй като значението им се променяше и чезнеше редом с шепота. Сякаш символите се опитваха да изложат нещо, което бе прекалено неясно или несигурно, за да бъде изразено с думи. Когато най-сетне приключи, се отпусна тежко на стола и задиша дълбоко, за да позволи на шепота да утихне и изчезне и самата тя да събере сили. Стана, затътри се към банята и наплиска лицето си с вода, а после се върна и прочете онова, което бе записала.

Затова я държали слаба.

Светлината Божия, окована в мрака,

не посмели да я освободят, понеже се страхували от онова,

което би могло да се случи,

нито пък можели да я убият, понеже не знаели как.

Така минавало времето, и хората се озовали

приковани

към собствения си грях,

а домът им се превърнал в крепост,

която единствена пазела тайната за деянията им,

не планина свещена, а затвор прокълнат.

Негова пленница е Ева,

такава е свещената тайна, такова е Тайнството,

докато не настъпи предреченото време и не донесе края на мъките й.

Лив подскочи и прекатури стола, сякаш бе видяла змия да пълзи по бюрото. Прочете последните три реда и ключовите думи запулсираха в главата й: Ева… свещена тайна… Тайнството.

Самото им изричане пробуждаше в нея ясни спомени за видяното в Цитаделата. Спомни си Тау и очите, които я гледаха отвътре, зелени като нейните, вперени право в нея. Спомни си отворената предна част на кръста и крехкото на вид момиче, чиято коса сияеше като лунна светлина, а тялото й кървеше, прободено от безброй игли, покрито с ужасни рани. Лив потърка кожата си, припомнила си неотдавнашното усещане, че я бодат хиляди иглички. Това беше същото. Тя беше същата. Спомените в главата й обаче принадлежаха на някой друг…

Сведе поглед към бележника и прочете останалата част от превода:

Истинският кръст ще се яви на земята

Всички ще го видят в един миг и ще се чудят

Кръстът ще падне

Кръстът ще се издигне

За да разкрие Тайнството

И да донесе новия век

Чрез милостивата си смърт

Това бе пророчеството, за което й бе разказал Гейбриъл. Едва сега обаче Лив разбираше, че то се сбъдва. Брат й бе изобразил Тау — истинския кръст — преди да се хвърли от върха на планината и на негово място се бе появила тя, плът от плътта му. Тя бе кръстът. Тя бе отключила Тайнството.

Нахлуха още спомени. Ножът в ръката й, пролятата кръв, нейната и на… Ева, смесила се на пода. Кръвта им бе потекла и духовете им се бяха съединили, слети в едно. Вдигна поглед към огледалото и видя очите си. Зелени очи — нейните, но не съвсем, сякаш някой друг я гледаше от огледалото. Пресегна се и докосна отражението си, но в този миг звънецът на вратата иззвъня и тя подскочи стресната. Кой можеше да звъни толкова рано сутринта? Звънът се разнесе отново и тя осъзна грешката си. Това бе мобилният телефон на Скай, оставен на леглото. Тя се хвърли към него, тъй като се страхуваше, че звънът може да спре всеки момент, и натисна бутона.

— Ало?

Настъпи пауза, съвсем кратка пауза, причинена от забавянето поради голямото разстояние, и тогава той каза:

— Лив. Аз съм. Гейбриъл.

Никога не бе изпитвала подобно облекчение. Усети как някъде дълбоко в нея се заражда усмивка, която се насочва нагоре и я облива с топлина. Толкова много неща се бяха случили, толкова много неща имаше да разкаже.

— Здравей — успя да промълви тя и усмивката й озари тази дума, сякаш бе изписана с неонови букви.

— Здравей — отвърна той. Той също се усмихваше. Тя го усети по гласа му. — Къде си?

— Аз съм… — Канеше се да каже, че е у дома, но думите заседнаха в гърлото й. — Прибрах се в Ню Джърси и се настаних в хотел, който ми уреди един приятел. — Погледът й пробяга по телевизора и тя се сети за новините, които бе видяла. — А ти как си? Гледах новините и…

— Добре съм — отвърна Гейбриъл и я прекъсна преди тя да довърши въпроса си. Усмивката изведнъж изчезна от гласа му. — Ще поговорим по-късно. Сега трябва да те скрием на сигурно място, преди Цитаделата да те открие отново. Имаш ли лаптоп и връзка с интернет?

— Да.

— Използвала ли си някога „Скайп“?

— Разбира се. — „Скайп“ бе най-добрият приятел на всеки журналист. С помощта на интернет компютърът можеше да бъде използван като телефон, разговорите по който бяха напълно безплатни. Всъщност програмата работеше като видеофон и все по-често се използваше за предаването на репортажи от труднодостъпни места по света. Лив отвори въпросното приложение и записа адреса на Гейбриъл в „Скайп“. Сетне кликна върху иконката, обозначена като „нов контакт“, за да проведе разговора.