Саймън Тойн
Ключът (106)

106.

Джон Ман водеше, а Гейбриъл и Лив го следваха, яхнали по-едрия кон. Следваха пресъхналото корито няколкостотин метра, после свърнаха по дъното на друга пресъхнала река, една от многото, които пресичаха местността във всички посоки. Изстрелите бързо заглъхнаха зад гърбовете им и не след дълго не чуваха нищо, освен някой и друг порив на вятъра, погалил лицата им, и тупкането на копитата в прахоляка.

Лив бе прегърнала Гейбриъл не само за да се наслади на близостта му, но и за да се опита да го успокои. Случилото се в пещерата бе толкова неочаквано и смайващо, че тя не можеше да си представи как му е въздействало. Въпреки това изпитваше радост. Все пак, ако тя умреше, Гейбриъл нямаше да остане сам-самичък на света. Щеше да си има някого и това я радваше.

Вдигна поглед и видя змиевидните очертания на съзвездието Дракон да сочат към мястото, където луната светеше ниско над хоризонта и избледняваше все повече и повече с изгрева на зората.

„Не остава много време — помисли Лив. — Каквото и да се случи, не остава много време.“

— Аз съм! — извика Хайд, когато приближи входа на пещерата. — Не стреляйте!

Изкачи се на брега на пресъхналото корито и огледа околността с уреда за нощно виждане. Във въздуха все още се носеше прекалено много пясък, за да види по-надалеч, а и прахолякът, вдиган от два коня, бе доста по-малък в сравнение с този, който оставяше след себе си един автомобил. Бегълците разполагаха с поне петнайсетина минути преднина, но не би трябвало да са стигнали прекалено далеч. Спусна се на дъното на коритото и се качи в кабината на бронетранспортьора. Откачи от арматурното табло слушалката на радиопредавателя, включи го и чу пращене.

— Патрул Едно до Базата, чувате ли ме?

— Чуваме те!

— Нуждаем се от незабавна въздушна подкрепа за издирвателна операция. Вдигнете вертолета и кажете на екипажа да включи всички прожектори. Искам да освети пустинята като коледна елха!