Саймън Тойн
Ключът (101)

101.

На десет километра от петролната сонда на „Дрегънфийлдс“ ги връхлетя шамалът.

Гейбриъл бе усетил нарастването на силата на вятъра, който връхлиташе джипа им на все по-силни пориви, но не бе успял да види призрачната планина от пясък, преди тя да скрие звездите над главите им и фаровете на автомобила да осветят стената от пясък, която се движеше право срещу тях по коритото на пресъхналата река.

Миг по-късно пясъчната буря ги обгърна с тихото съскане на милиони прашинки, зачегъртали ламарините на джипа. Лив се изправи на седалката и тялото й започна да реагира на шума и статичното електричество във въздуха. Въздухът около тях започна да пращи.

— Спокойно — каза Гейбриъл, сложи ръката си върху нейната и усети помежду им да преминава слаб електрически заряд. — Почти стигнахме.

Съскането се усили, а облаците прах се сгъстиха. Гейбриъл едва виждаше пътя, фаровете не успяваха да проникнат през прахоляка и хвърляха слабо призрачно сияние само на няколко метра пред джипа. Той намали скоростта и автомобилът запъпли едва-едва, като се блъскаше в камъните, които допреди малко Гейбриъл виждаше и успяваше да избегне. Погледна дисплея на сателитната навигация. Плавната извивка на речното корито ги бе отвела встрани и сега се движеха в грешна посока.

— Трябва да спрем — каза Гейбриъл. — Огледай се и се опитай да откриеш нещо, което да ни послужи като убежище. Няма да се бавим, обещавам: само докато преминат най-силните пориви на бурята.

Изминаха още няколкостотин метра, като лавираха сред непрогледните облаци прах и изтръпваха всеки път, когато бронята удареше някой камък или друг застържеше под колата. Гейбриъл знаеше, че ако спрат под открито небе, миниатюрните прашинки ще проникнат в двигателя и той може да не запали отново. Дори най-простичкият заслон би им помогнал. Продължиха да пъплят, да слушат вятъра, който виеше навън, и пясъка, който съскаше при всеки по-силен порив.

— Там! — извика Лив и посочи едно тъмно петно в речния бряг: едва се виждаше през мъглата от прах и пясък.

Гейбриъл завъртя волана и се насочи към него, а фаровете, освободили се за миг от хватката на пясъка, осветиха гладките стени на пещера. Той навлезе колкото можа по-навътре в нея, преди таванът й да одраска покрива на джипа и да го накара да спре. Задницата на автомобила продължаваше да стърчи навън, но поне двигателят бе защитен от бурята. Това бе най-доброто, на което можеха да разчитат. Гейбриъл изключи двигателя, за да не изпълва пещерата с изгорели газове, изключи и фаровете, за да щади акумулатора.

Щом двигателят млъкна, воят на бурята им се стори още по-силен. Лив посегна към задната седалка и взе комплекта за оцеляване в пустинята, който им бе дал Уошингтън. В него откри малък фенер „Маглайт“, използван за разчитане на карти и сигнализиране, включи го, после развъртя горната му част и я свали, при което лъчът насочена светлина премина в меко сияние, което освети салона на джипа като лампа.

— Хайде! — каза Лив. — Да видим колко дълбока е тази пещера. Въздухът вътре трябва да е по-чист и лек за дишане.

Гейбриъл я последва, възхитен от силата на духа, която тя проявяваше пред лицето на всяка опасност.

Подобно на много други пещери, които пронизваха като пчелна пита меките скали под пустинята, тази, която бяха открили, изглеждаше сравнително голяма… поне на пръв поглед. Виеше се навътре, следвайки пътя, издълбан от подземната река преди хиляди години, когато тази местност е била плодородна и богата. Колкото по навътре навлизаха, толкова по-тих ставаше воят на бурята, докато в един момент не изчезна напълно и Лив и Гейбриъл не чуваха нищо, освен стъпките си и ехото от запъхтяния си дъх. Това напомняше на Лив за шепота, който Тайнството бе издавало вътре в нея, макар да не го бе чувала, откакто напуснаха Багдад. Усещането за приповдигнатост и лекота, което го бе придружавало, също бе изчезнало и тя се боеше от значението на този факт. Дотук бе успявала да отклони мислите си от последиците от своя провал — какво щеше да стане, ако не успееше да изпълни пророчеството — но сега, когато оставаше толкова малко време и дори природата се бе обърнала против тях, трябваше да се изправи лице в лице с фактите. Пророчеството бе пределно ясно: не успееха ли да открият Едем преди изгрев-слънце, тя щеше да умре.

Вероятно бе постъпила глупаво, въобразявайки си, че ще се справи сама, изправена пред неизменните закони на вселената. Винаги бе съзнавала, че един ден ще умре, също както знаеше, че все някога ще настъпи краят на света. Изминеше ли достатъчно време, всяко живо същество или растение се превръщаше в прах. Такива бяха природните закони: всяко нещо умира, всяко нещо има край. Това място бе също толкова подходящо, за да посрещне смъртта си, колкото хиляди други.

Спря, издърпа ръката си от ръката на Гейбриъл, клекна на пода и опипа с длани гладкия камък. Гейбриъл коленичи до нея.

— Добре ли си?

Тя се усмихна.

— Искам да си почина. Няма смисъл да продължаваме повече.

Гейбриъл хвърли поглед през рамо.

— Предполагам, че няма — съгласи се, седна до нея и извади термоодеяло от торбата с комплекта за оцеляване в пустинята. Зави я с него, после сгъна торбата и я нагласи под главата й.

Лив — наблюдаваше съсредоточеното му лице — протегна ръка да го погали.

— Исках да кажа, че няма смисъл да продължаваме това пътуване. Всичко свърши. Дори бурята да спре точно в този момент, пак няма да знаем дали се движим в правилната посока и колко ни остава до целта.

— Остават ни само десет километра. Сателитната навигация ще ни отведе право там.

— И къде по-точно ще ни отведе? На място, за което само предполагаме, че има нещо общо с цялата история.

Гейбриъл отвори уста, за да каже нещо, но спря и извърна поглед. Тя долови разочарованието и болката му. Разбираше, че той никога няма да се откаже. Бе загубил цялото си семейство в опит да изпълни това пророчество и усещаше товара на отговорностите си може би по-силно дори от нея, която носеше в себе си товара на Тайнството. Ако смъртта я сполетеше, единственото, за което щеше да съжалява, бе, че не е успяла да прекара повече време с този силен и симпатичен мъж. И двамата бяха загубили толкова много за краткото време на познанството си, но и бяха преживели и споделили толкова много, сякаш цял един необикновен живот бе вместен в рамките на няколко седмици. А сега времето, отредено им заедно, изтичаше.

Тя седна, взе лицето му в ръце, обърна го към себе си и видя сълзите, които се стичаха по него. Приведе се напред и ги целуна, вкуси солта на неговата тъга. После го погледна право в очите.

— Вината не е твоя. Ти направи всичко по силите си, за да ме спасиш. Никой не би могъл да направи повече. През тези няколко седмици се чувствах по-спокойна и сигурна с теб — макар смъртта да бе по петите ми — отколкото през целия си живот. Ти направи това за мен и винаги ще те обичам заради това.

И го целуна. Гейбриъл отвърна на целувката й.

Пращене на статично електричество изпълни въздуха около тях, когато ръцете им задърпаха трескаво дрехите им, за да заситят по-бързо глада си един за друг, но без да прекъсват целувката, тласкани от страха от онова, което би могло да последва.